Двете току що се бяха запознали. Лили бе сламено руса със сиви очи, а Маргарита мургава с гарваново черна коса и очи като маслина.

– Рано напуснах мястото, където израснах, като теб, – каза Лили. – Имаш ли приятели у дома?

– Само една приятелка, – каза Маргарита, – тя живееше около езерото. Обаждам ѝ се по телефона, но там няма да се върна. Имаш ли деца?

– Не. А ти?  – полюбопитствува Лили.

– Забременях на 15 години от братовчед ми. Направих аборт. – Магдалена замълча, а на лицето ѝ се изписа болка. – За това мразя онова място…. Баща ми ме насилваше, след като навърших 10 години, после братовчед ми. Избягах, щом станах достатъчно голяма, но след това много трудно се възтанових, …. не можах да преодолее всичко напълно. Не мога да понасям мъж да ме докосва, дори и да го харесвам, за това избрах жени. Някога се надявах, че нещата ще се промянят, но вече не вярвам.

– Разбирам, – каза с тъга Лили.

– Разбираш ли? Теб насилвали ли са те сексуално? – предизвикателно я погледна Магдалена.

– Беше по време на онези безброй стълкновения и убиства, които прерастват във война. Превързвах ранени в едно село, а след това трябваше да отида до града за медикаменти. Край мен мина кола и спря. В нея имаше четирима войника и едих офицер. Те ми предложиха любезно да ме закарат до града. Не исках да се кача, но до града беше много далече. Километър по-нататък свърнаха в горичката, …….виках, загуби си гласа от викане, …срамувам се от това.

– Ти нямаш вина за това, – каза Магдалена и погали Лили по главата. – Какво си направила? Приела си да те закарат мъже, които са казали, че ще ти помогнат.

Сълзи на гняв и болка се стичаха по лицето на Лили.

– Бяха вързали ръцете ми, – с мъка продължи Лили, – По едно време загубих съзнание…. Когато дойдох на себе си бях цялата изтръпнала. Изправих се и тръгнах. Добрах се до града, но на никого нищо не казах…… От тогава мразя този страх и си мисля с болка за жените, които са преживели подобно нещо.

– Те са били войници, но отдавна са умрели душевно, – каза Магдалена. – Това, което има значение е как си ти? Това е единственото, което можеш да промениш.

– Знам, – прошепна Лили.

– С главата си знаете това, но не и със сърцето, там трябва да проникне това знание, – посочи сърцето ѝ Магдалена.

– Знам и се опитвам.

Както в народна медицина, така и в официалната признават, че брезата и нейните компоненти имат лечебен ефект. В брезата се съдържа бетулин или брезов камфор.
Първо в САЩ това вещество със своите специални биологични свойства е станало известно като „бялото злато“.
Бетулинът равномерно се изпарява от стелките и има терапевтичен ефект: намалява изпотяването на краката, премахва гъбички, бактерии, мирис; прониква през кожата в кръвта, лекува болки в ставите, премахва умората в крака, повишава устойчивостта на организма към болести и развитието на рак.
Днес бетулинът строго се проучва от имунолози и онколози! Лекарите имат големи надежди, че бетулин лесно ще се справят с ниската имунната защита на организма и развитието на рак.
Когато сте в гората, сложете краката си върху отдавна паднала бреза. Дървесината се е превърнала в прах, но дървото е добре запазено.
Странно, но факте е, че на войници и офицери от царската армия никога не са имали гъбични заболявания, докато са вървели в ботуши със стелки, изработени от брезова кора!
Как можете сами да си направите такива стелки?
Парче от бреза се измива с топла вода, отделя се белия слой чрез разслояване.
За стелката е необходимо да се получи парче с дебелина максимум 1мм. Броят на детайлите на стелките е 4, тъй като те са двуслойни и 2 по 2 се залепват. След залепване, стелките се поставят под преса.

В гората няма ветеринарен лекар, а можи би това е за добро. В гората няма аптека, от човешка гледна точка. А кой лекува дивите животни?
Адаптацията на всеки вид го е научила на определени знания за билките и способности как да се избавят от раните. Личният опит на всяко животно се наслагва в наследствената памет.
Явно е, че и човек е придобил такива знания. До наши дни са се запазили рецепти на билкари и лечители. Тези знания за билките и отварите от тях не са резултат от научни лабораторни изследвания. А как са ги открили?
Понякога във всеки от нас се появява желание, вкусови предпочитания или отхвърляне на едно или друго растение, плодове и зеленчуци.
Устойчивостта на животните относно тяхното здраве е много по-голяма, отколкото при хората, но тя не е безгранична. За това зверовете и птиците прибягват до различни видове треви.
Така овцете, за да се отърват от чревните паразити ядат пелин. Куче охапано от змия в гората, намира трева, която действа като противоотрова. Животните различават растения, който действат слабително или предизвикват повръщане. Крави и коне ще прескочат, когато пасат, татула, бляна, горчивия репей.
Както винага „под ръка“ на животните е слюнката им, която е добър антибиотик. Кравата ближе току що родилото се теле, раненият звяр ближе раните си, а конете се ближат помежди си.
За да се избавят от паразити птиците се къпят в прах или сядат в мравуняк, където ги обработват мравките. По-големите животни живеят в сътрудничество с птици, които кълват насекомите по гърбовете им, в ушите и ноздрите им. Даже зъбите на крокодила се чистят от птичка.
Но въпреки съществуващата взаимна помощ, природата е жестока към тези, които са загубили силите си. Оцеляват и произвеждат потомство само по-жизненоспособните.

В бразилския щат Пернамбуко, в гориста местност близо до брега на Атлантическия океан са открили нов тип таралеж.
Неизвестният на науката гризач се отнася към дървесните таралежи. Покрит е с тъмно кафяви игли с червен оттенък в краищата и има дълга опашка. Води нощен живот.
Изследователите са установили, че той е доста по-различен от своите роднини, за да го вземат не само като нов вид, но и нов род в семейството на бодливите свинчета.
На таралежът е дадено латинското име „Coendou speratus“, при това родовото название е в съзвучие с местното име на животното, а като вид името идва от латинската дума за надежда.
Местното откритие в Североизточната Атлантическа гора се смята за един от най-застрашените природни обекти в света. Във връзка с това, може да се смята, че за първи път забелязания таралеж вече е застрашен от изчезване.

Тази изложба бе неочаквано събитие в града. Хората прекрачили прага ѝ излизаха зашеметени, но това не пречеше на множество любопитни да се тълпят на касата за билети.

Днес нямаха никакви ангажименти и Ангел покани Катя да отидат на тази нова чудесия за града им, за която се разказваха невероятни неща. Той просто ѝ каза:

– Не вярвам на всичките тези приказки, какво ли не съчиняват и измислят хората.

– Особено ако не разбират нещо, всичко им се струва чудато и невъзможно, – засмя се Катя.

Решиха и отидоха. Купиха си билети и влязоха.

Катя се загледа в един от експонатите и замръзна от ужас. Тя се смая от чудовищната трансформация, която бяха претърпели автоматите.

– Когато бях малка, баща ми ме заведе да ви Писарят, – каза Катя като се посъвзе малко.

– А оня, – почеса се по главата Ангел, – създаден от прочутия  швейцарски часовникар Жаке Дро.

– Да, същият, – потвърди Катя. – Той е конструирал механизирани кукли, за да подпомогне продажбата си на часовници.

– Знаеш ли, че някои разглеждат тези устройатва, като най-стари образци на компютри? – каза Ангел. – Писарът е най-сложният автомат, завършен през 1772 и се е състоял от 6 хиляди части.

– Още си спомням онова елегантно облечено дете, – почти притвори очи Катя, – което имаше големи бузи и печално лице. Седеше на един чин. Топеше перото си в мастилница и го плъзгаше по лист хартия,

– И аз съм го виждал, – каза Ангел,- Момчето изписваше всяка буква спокойно. Спираше да пише и се вглеждаше в пространството, сякаш очакваше нов прилив на вдъхновение.

– Знаеш ли, – започна малко плахо Катя, – унесеният му поглед силно ме изплаши?! Тогава си помислих: „Какви ли чудовищни мисли би могло да има това странно същество?“

– Но това е била само една кукла, – възрази Ангел.

– Не можех да се отърся от тревожното усещане, – потрепера Катя, – дори когато баща ми, ме заведе зад механизма и ми показа мрежата от мотовилки и колелца. Там имаше и ръчки, които при въртенето си предизвикваха тази пародия на живот.

– Е, сега поне можеш да видиш, как в хода на времето онова безобидно дете се е превърнало в изполинска фигура, – засмя се Ангел.

Катя разглеждаше внимателно фигирата, като се мъчеше да се пребори със страха си.

– Виж, – каза Ангел, – за разлика от Пиер Жаке Дро, този изобретател явно не е имал за цел да възпроизведе формите на човешко същество, задоволил се е само с наподобяване на двунога фигура.

Експонатът беше съставен от свързани железни пластинки. За глава му служеше тежък цилиндеичен къс, подобен на камбана. В него бяха пробити два квадратни отвора за очи и един по-тънък, приличащ на отвор за пощенска кутия, навярно сложен за уста.

Фигурите се задвижваха от обслужващият персонал, ако някой поискаше това. За Катя това бяха гора от чудовища, напуснали света на приказките. Тя дръпна Ангел за ръка и двамата излязоха на чист въздух.

Слънцето грееше приветливо и се мъчеше да разсее тягостното впечатление, което автоматите бяха оставили у Катя и Ангел.

– Технология без красота, – каза мрачно Катя.

– Е, все пак те не са художници и скулптури, – опита се да я успокои Ангел. – Те са изобретатели. Но и в изкуството имата такива чудати и неприемливи форми, нали?

Катя се засмя накак вяло, тя бе романтично момиче и почитател на красотата.