Недю бе често спохождан от мрачни мисли, които го изпълваха със страх.

– Ами ако един ден шефа и колегите ми разберат, че не съм квалифициран за тази работа, която върша? – потеше се той.

Честно казано, страховете му бяха напълно оправдани.

– Недю не върши никаква работа на мястото, което заема, – възмущаваше се мениджърът на фирмата. – Кого всъщност заблуждава?

Пред свои приятели Недю бе признал:

– Ужасен съм в работата си. Просто се чувствам напълно неадекватен. Само се въртя насам натам, нищо не върша. Чувствам се като измамник.

Шефът му твърдеше:

– Недю е голям неудачник. Той е един несполучлив избор за длъжността, която заема.

– Така е, – подкрепяше го главният инженер, – абсолютно неадекватен в работата си. – Всички останали в сградата знаят какво да правят, а той само се мята наоколо и имитира заетост. Просто е жалка гледка.

Днес шефът на фирмата покани Недю на разговор в края на работния ден.

– Страхувам се, че ще ме уволни, – сподели с някои от колегите си Недю, – но не съм измамник. Вярно е, че не успявам, но се старая ….

И той наистина бе уволнен.

Група пътешественици се спряха в едно малко селце. Те надникваха къдели не.

В един двор видяха малко момче, което хранеше дребно, грозно и болно коте.

Повечето от групата се смееше на гледката. Други изразяваха отвращение към жалкото „подобие“ на коте.

Вадим се приближи до момчето и го попита:

– Обичаш ли това нещастно малко животно?

– Да, – отговори кротко детето.

– Но то е толкова грозно …, как можеш да го обичаш? – Вадим гледаше смаяно момчето.

– Най- лесно е да обичаш някой, който е красив, но такива, – момчето посочи с ръка към котето, – дори не ги допускат до себе си.

– Така е, – съгласи се Вадим. – Обясни ми какво те кара да го храниш и да се грижиш за него?

– Връщах се у дома и ръцете ми бяха измръзнали, – започна да разказва детето. – Това нещастно коте седеше близо до пътя. То трепереше. Беше му студено. Взех го в дланите си и ръцете ми се стоплиха. Обикнах го за топлината, която ми даде. Сега се възстановява, а когато се оправи напълно ще си играем заедно.

Момчето започна да гали котето, а то замърка.

– Когато порасне и стане силно, – продължи момчето, – ще гони мишките от килера.

– Ами ако не успее? – попита някой от мъжете в групата.

– Тогава ще се радвам на игрите и топлината му, – отговори момчето. – Не ми е нужна отплата за грижите, които полагам за него. Ще се радвам, че го спасих, а той ми е благодарен за това.

Вадим се обърна към другарите си от групата:

– Някой от нас обичал ли е така безкористно като това дете? Погледнете го! Колко е малък, а ни даде такъв страхотен урок.

Мъжете гледаха детето с възторг. За тях малкият бе един малък ангел.

Ирена стоеше на хълма и гледката я опияняваше. Слънчевите лъчи обливаха ярко долината и я правеха приказна.

Тя за малко се бе върнала в бащиния си дом, преди да замине със съпруга си на друго място да служи.

– Ех, ако можеше да останем, – въздишаше тежко Ирена. – Щях да се чувствам по-добре, ако бях по-близко до майка ми. А и работата ми, в нея имаше такъв голям потенциал…..

Внезапно тя долови глас:

– Спри да гледаш назад. Насочи погледа си към мястото, където ти предстои да бъдеш.

Тези думи поразиха дълбоко Ирена и тя си спомни за жената на Лот.

Осъзнавайки се, тя извика:

– Какво направих? Сравняването на миналия живот със сегашния ограби мира ми.

Без да разбира Ирена бе силно привързана към дома си, кариерата и отговорностите, които имаше досега.

Но тя откликна на Божите нежни предупреждения и се фокусира върху Господното присъствие.

Божията любов, напътствие и цел върнаха мира в душата ѝ.

Лили и Марта летяха в самолет. През илюминатора се откриваше чудесна гледка, но на Лили не ѝ бе до това.

Тя бе притеснена и то много. Съпруга ѝ и тя имаха пет дни да измислят нещо преди да останат бездомни.

Марта знаеше за ситуацията и като видя угриженото лице на приятелката си я попита:

– Кое е най-лошото, което може да се случи?

– Да останем на улицата с багажа, без да има някаква надежда, някъде да се приютим.

Следващия въпрос на Марта разтърси силно Лили:

– Вярваш ли, че Бог може да ти даде благодатта за това?

Въпросът на Марта накара Лили да признае една променяща живота истина:

– Дори и да се случи най-лошото, Бог ще бъде с мен и семейството ми, за да осигури всичко, от което се нуждаем.

Нашата надежда не е в бързи поправки или нещата „някак си“ да се оправят. По-скоро нашата надежда е в достатъчността на Божията благодат да ни държи и укрепва дори и в най-лошите времена.

Облаците почти изпълваха небето, но слънцето успяваше да пробие през тях. Не се очакваше дъжд, но не можеше да се каже, че е слънчево.

Станчо бе жестоко обиден. Не от някой непознат, а от най-добрият си приятел. Той вървеше и от време на време стискаше яростно юмруци, сякаш се готвеше за бой.

Горчивината го поглъщаше. В мислите му се зараждаше отмъщение, а то имаше чудовищен апетит.

Струваше му се, че само един акт на мъст не е достатъчен. Недоволството го изпращаше надолу по някаква зловеща спирала.

Боньо го видя. Опита се да го спре, но Станчо изобщо не го забеляза.

– Станчо, – Боньо извика след него, но реакция нямаше.

Двамата не бяха приятели, но си помагаха. Боньо бе свидетел на свадата между Коста и Станчо. Двамата се нахвърляха един върху друг. ….. Беше грозна гледка.

Всички знаеха за голямото им приятелство, но това бе съвсем неочаквано.

Изведнъж лицето на Станчо потъмня. Той обърна гръб на приятеля си и закрачи бързо. Искаше по-скоро да напусне това място.

Боньо последва Станчо. Настигна го и го потупа по рамото.

– Прости му, – посъветва го Боньо.

– Прошката не е игнориране на неправдата, – Станчо му се озъби. – Тя не оправдава и не пренебрегва несправедливостта и грубото отношение.

– Помирете се, – настояваше Боньо.

– „Прости и забрави“, – намръщи се Станчо, – е непостижимо за мен. Думите му ще оставят болезнен спомен за мен. Не можеш просто да ги съблечеш като стара дреха и да ги хвърлиш.

– Така е, – съгласи се Боньо, – но в случая да простиш означава да промениш отношението си спрямо Коста.

– След тези негови думи? – Станчо подскочи като ужилен. – Никога! Чуваш ли, никога!!

– Но ако разсъдиш добре, – отново започна да го увещава Боньо, – както казват влезеш в неговите обувки, ще го разбереш и ще откриеш причината поради, която ти е наговорил такива обидни думи.

– Да вляза в обувките му, да го разбера, …… – Станчо започна да се смее грубо. – Че аз го познавам като петте си пръста. Не сме приятели от вчера.

– Прошката е решителна стъпка, която не бива да се пренебрегва. Ако продължаваш да нервничиш и да му се ядосваш, ще загубиш мира и спокойствието си. Ще се самоизядеш сам.

– Тебе какво ти пука? – стрелна го със див поглед Станчо. – Какво си тръгнал след мен? И все повтаряш: „Прости му! Прости му!“ Нямам нужда от съветници.

Боньо бе набрал инерция и продължи кротко:

– Станчо, припомни си хубавите моменти, които сте изживели заедно. Не позволявай обидата да изсмуква удовлетворението и задоволството в душата ти.

Станчо спря. Сякаш се пробуди от някакъв кошмарен сън.

– Коста е болен и в последно време бързо се изнервя, затова понякога говори глупости, – каза си Станчо. – Как можах да приема брътвежите му за чиста монета. Глупаво е. Той страда. Трябва да му помогна, а не да му се сърдя.

Станчо се усмихна и тръгна обратно към Коста. Когато стигна до него, видя, че приятелят му е плакал.

– Прости ми, че бях неблагоразумен и не се съобразих със състоянието ти, – каза Станчо и го прегърна. – Това е пълен абсурд. Ти си ми най-добрия приятел и такъв ще си останеш, независимо от обстоятелствата, болести или кризи, през които преминаваме.

– Прости ми, – хлипаше Коста, – ти си прекрасен човек. Как можах да изговоря толкова нелепости?

Двамата тръгнаха заедно, но вече примирени.