Боян гледаше през прозореца навън. Денят още не беше си отишъл.

Бе уморен, но това не пречеше на мислите му да текат.

Той разсъждаваше на глас:

– Има нещо странно утешително във вярата, че контролът е мой. Минимално управлявах детайлите от живота си. Стисках здраво бъдещето си. И всичко това наричах „отговорност“.

След кратка пауза и размисъл Боян продължи:

– Да си призная честно, този контрол е прикрита форма на страх. От какво се страхувам? …. От неизвестното, провал, …. Не знаех какво ще се случи, разхлабвах хватката си и нещата се разпадаха.

Боян повдигна показалеца си нагоре:

– Какъв е проблема?

Този път той замълча за по-дълго време.

Присви очи и се усмихна:

– Оказва се, че контролът е ужасен заместител на доверието. Изтощава те. Изолира те. И забавя изцелението, което Бог е приготвил, защото Той не иска да подаде на ръце, които не се отварят.

Толкова често пропускаме чудото, защото се опитваме да управляваме момента.

Мислим си, че трябва да бъдем спасители, стратези и силни. Но Бог не иска такива неща от нас, Той желае да Му се предадем.

И Бог прави нещо ново. Не леко подобрена версия на нашия план. Не закърпено повторение, а нещо ново.

Но за да го получим, трябва да се освободим от стари очаквания, механизми за справяне, версии за себе си, които никога не са били дадени, за да носят този вид призвание.

Разпадането в живота ви не е наказание, а подрязване.

Ами ако нещото, което се опитвате да контролирате, е точно това, от което Бог се опитва да ви освободи?

Не можете да получите нов живот със стиснати юмруци. Трябва да отворите ръцете си.

Отпускането не е провал, а вяра.

Бог може да направи повече с вашата преданост, отколкото вие със стратегията си.

Пламен бе развълнуван:

– Ти им говориш, а те не искат да чуят. Исус умря за тях … щом Той смята, че заслужават прошка, следователно я заслужават.

Младежът крачеше нервно в стаята и разсъждаваше на глас:

– Ако Исус иска да им прости, това прави ли прошката лесна? Не, в никакъв случай. Може би бърза? Рядко. Безболезнена? Едва ли.

Неспокойствието на Пламен растеше:

– Прошката е колеблива. Има добри и лоши дни. Гняв смесен с любов. …. Правим крачка напред, разколебаваме се и се отдръпваме.

Пламен разроши с длан косата си и продължи:

– Всичко е наред, докато се опитваш да простиш. Спреш ли идва горчивината. И какъв е изводът?

Той се спря и се замисли.

– Ясно, – поклати глава Пламен, – Трябва да продължаваме да прощаваме, колкото и трудно да ни изглежда.

Тони се окайваше:

– Голям лицемер съм, когато става въпрос за молитва с жена ми. Уча и предизвиквам другите мъже ежедневно да се молят със съпругите си, но …. Минат ли няколко месеца, извинявам се на жена си, че не сме застанали заедно пред Господа. Защо се случва така?

Захари бе по-възрастен от него и на години, и като християнин. Той потупа Тони по рамото и му отговори следното:

– Ако решиш да се молиш с жена си, врагът забелязва веднага. Той ще направи всичко, за да ви спре. Сутрин ще се разсееш, а вечер изтощението и напрежението от деня могат да те повалят.

– Но защо? – отчаяно попита Тони.

– Защото няма нищо по-опасно за врага от съпруг и съпруга, които се молят заедно. Молещата се двойка става трудна за разделяне и силна в Духа. За това дръж я за ръката и изричай думи на глас. Дори да ти се струва, че си тромав и натрапчив, изказвай молитвите си пред Отца със съпругата си, ако наистина искаш бракът ти да процъфти.

– А кога е най-добре да се молим?

– Не ти давам формула или перфектно време от деня, – поклати глава Захари. – Това двамата трябва да го решите. Но ето какво ще кажа още, ти трябва да водиш. Като духовен водач във вашия дом, тази отговорност е твоя, а не нейна.

– Когато този навик ни се изплъзне, обвинявах жена си, – призна си Тони, – но после осъзнавах колко нелепо е това.

– Бог те е избрал да водиш, – насърчи го Захари. – Не защото си съвършен, а защото си Негов. Няма по-добър начин от това редовно да се обръщаш към Него в молитва до съпругата си със смирение, доверие и благодарност.

В продължение на петдесет и осем години Джон не чуваше музика, смях, дори и гласовете на другите.

– Толкова ми се иска да чуя тези, които обичам, – казваше често Джон.

Един ден синът му съобщи:

– Татко, може да ти се направи операция, която ще накара звуковите вълни да заобиколят нефункциониращата част на ухото ти, след което те ще отиват директно в слуховите нерви.

Джон се зарадва са тази възможност.

И той се подложи на тази операция.

Слуховият апарат не можеше да бъде прикрепен и активиран, преди подуването в ушите му да спадне, за това лекарите нямаха представа дали операцията е минала успешно.

Минаха шест седмици.

Тогава бе прикрепи слуховия апарат.

Лекарят помоли съпругата на Джон:

– Кажете му нещо.

Тя приближи съпруга си и нежно каза:

– Обичам те.

Джон се усмихна.

Първите думи, които този мъж успя да чуе, бяха думи на любов.

Живот изпълнен с любов, изпълва семейството с радост.

Нека думите ни пораждат Божията любов в семейството ни.

Джаксън се опитваше да оцелее във войната.

Той разсъждаваше на глас:

– Ако избера да стана войник, ще имам известна сигурност, като оръжия, храна и подслон. Мога и да се откажа от живота и да умра до купчина боклук в едно от многото сиропиталища, в които живея. Изборът е много труден за мен.

Той въздъхна и се почеса по главата:

– Положението ми не е леко, а бягството от мъките на глада изглежда по-привлекателно, отколкото искам да си призная.

Тогава си спомни думите на баща си, който вече не беше между живите:

– Ако избереш в момента лесното, по-късно може да се окаже, че това е далеч по-трудно.

И Джаксън продължи с разсъжденията си:

– Ако стана дете-войник това ще ми даде храна в момента, но вероятно ще доведе до психически и физически мъки по-късно…. хмм … Смъртта ми би сложило край на страданията ми. Но нужно ли е да се откажа от целия живот, който тепърва ми предстоеше да живея?

След дълъг размисъл стигна до следния извод:

– Няма да поема по лесния път. Избирам „тясната порта“, за която Исус говори. Бог вижда голямата картина. Той има план и има последната дума. Ще се съглася с Него, дори когато този план или дума се различават от това, който аз смятам за добро.