Те бяха стари приятели, свързваше ги едно страшно минало. И двамата бяха прекарали в „Маутхаузен“. Там бяха оцелели между купища ходещи скелети.

– Помниш ли, – каза с тъга Петър, – бяхме се превърнали в странен вид добитък. Газехме боси по снега.

– Телата ни се бяха превърнали в нещо наподобяващо на човек, изгубил формата си, – добави Сандро.

– Болките от глада в стомаха, болестите, отсъствието на човешко отношение, – наведе глава Петър, – всичко това отекваше в телата ни. Не беше лесно да се издигнеш над собствените си останки.

– През ден бях започнал да мисля за самоубийство, – изкриви устни в някаква бегла усмивка Сандро. – За мен това беше начин на освобождение. Смъртта беше спасението ми.

– Хитлер беше психично болен и давеше всички ни в ужасите на болния си разсъдък. Съществуваше само един начин да се отървем от тези чудовищни жестокости, трябваше да умрем или ние , или той.

– Не можех да понасям прекрасния живот, в който имаше слънце, дървета, птичи песни, всичко това ми вдъхваше ужас. Взех един остър камък от кариерата, където работехме и си прерязах вените. Някой беше ме видял и те бе извикал. Не знам как тогава ме спаси и излекува. Помниш ли какво ми каза след това?

– Да, – засмя се Петър. – Каквото и да става, дори до гуша да сме натикани в лайна, колкото и да ни унижават и да ни смятат най-долната класа роби, животът си е наш.

– Този живот съвсем не беше хубав, ала беше моят живот и никой не можеше да ми го отнеме, – каза Сандро. – Едва тогава, го разбра, когато ми се накара хубаво.

– Добре стана, Сандро, че Хитлер умря преди нас, но колко много зло остави, а колко много болка и мъка остави в сърцето ми.

– Знаеш ли, – каза Сандро, – понякога сънувам, че са спечелили войната и се събуждам целия облян в пот.

Петър го потупа по рамото и му се усмихна:

– Нали оцеляхме, сега е времето да се порадваме на живота. Само този, който не е минал през ада, в който бяхме, не може да оцени щастието да бъдеш жив.

Точно както отсъствието на важни витамини в храната ни отслабва нашето здраве, недостатъчната молитва ни отслабва духовно.
В Библията се казва, „Непрестанно се молете“. Не е достатъчно просто да станете сутрин от леглото, бързо да отпуснете глава и да кажа няколко фрази. Това е малко.
Трябва да отделите специално време да останете насаме с Бога, да се обърнем към Него в молитва и да чуете това, което Той ще ви отговори чрез Словото Си.
Ако всеки ден отделяте достатъчно време за молитвата, то ума ви ще бъде наситен с молитва през целия ден.
За претоварената майка или много заетият човек това може да изглежда твърде трудно, но всяка минута, прекарана насаме с Бога е много полезна.
Но дори и при много голяма заетост можете „непрестанно да се молете“ в ума и сърцето. Можете да се молим навсякъде и по всяко време и Бог ще ви чуе.
Молитвата непрестанно обогатява живота на човека.

Двете току що се бяха запознали. Лили бе сламено руса със сиви очи, а Маргарита мургава с гарваново черна коса и очи като маслина.

– Рано напуснах мястото, където израснах, като теб, – каза Лили. – Имаш ли приятели у дома?

– Само една приятелка, – каза Маргарита, – тя живееше около езерото. Обаждам ѝ се по телефона, но там няма да се върна. Имаш ли деца?

– Не. А ти?  – полюбопитствува Лили.

– Забременях на 15 години от братовчед ми. Направих аборт. – Магдалена замълча, а на лицето ѝ се изписа болка. – За това мразя онова място…. Баща ми ме насилваше, след като навърших 10 години, после братовчед ми. Избягах, щом станах достатъчно голяма, но след това много трудно се възтанових, …. не можах да преодолее всичко напълно. Не мога да понасям мъж да ме докосва, дори и да го харесвам, за това избрах жени. Някога се надявах, че нещата ще се промянят, но вече не вярвам.

– Разбирам, – каза с тъга Лили.

– Разбираш ли? Теб насилвали ли са те сексуално? – предизвикателно я погледна Магдалена.

– Беше по време на онези безброй стълкновения и убиства, които прерастват във война. Превързвах ранени в едно село, а след това трябваше да отида до града за медикаменти. Край мен мина кола и спря. В нея имаше четирима войника и едих офицер. Те ми предложиха любезно да ме закарат до града. Не исках да се кача, но до града беше много далече. Километър по-нататък свърнаха в горичката, …….виках, загуби си гласа от викане, …срамувам се от това.

– Ти нямаш вина за това, – каза Магдалена и погали Лили по главата. – Какво си направила? Приела си да те закарат мъже, които са казали, че ще ти помогнат.

Сълзи на гняв и болка се стичаха по лицето на Лили.

– Бяха вързали ръцете ми, – с мъка продължи Лили, – По едно време загубих съзнание…. Когато дойдох на себе си бях цялата изтръпнала. Изправих се и тръгнах. Добрах се до града, но на никого нищо не казах…… От тогава мразя този страх и си мисля с болка за жените, които са преживели подобно нещо.

– Те са били войници, но отдавна са умрели душевно, – каза Магдалена. – Това, което има значение е как си ти? Това е единственото, което можеш да промениш.

– Знам, – прошепна Лили.

– С главата си знаете това, но не и със сърцето, там трябва да проникне това знание, – посочи сърцето ѝ Магдалена.

– Знам и се опитвам.

Суша. Селяните се събрали пред църквата и започнали да порицават попа:
– Колко пъти си се молил за дъжд, а дъжд няма. Изглежда молитвата ти е неугодна пред Бога?!
Попа не бил глупак и казал:
– Исках да ви кажа, братя, че вчера дойде заповед от небето да се договоря с вас, колко дъжд ви е необходим и в кой ден именно.
– Добре, нека да в понеделник, – обадил се един старец.
– Не може в понеделник, – обадил се един, – аз наех работници да ми плевят царевицата.
– Е, тогава във вторник, – предложил отново старецът.
– Как във вторник? – възпротивил се втори. – Не видяли колко много зърно съм разпръснал на гумното да се суши.
– Давай, тогава в сряда.
– В сряда е невъзможно, – обадил се трети. – У нас има празник и ако всичките ми гости се намокрят, какво ще ги правя?
– Тогава в четвъртък.
– Не, в четвъртък женя сина си, – възразил четвърти, – никакъв дъжд не ми трябва.
– Ами, нека да е в петък, – почесал се по главата старецът.
– Не, не може, – изломотил пети, – народът казва, че петък е тежък ден, няма да имаме късмет.
– Добре, тогава остава в събота, – примирено казал старецът.
– Не, не и не, – развикал се шести, – в събота ми докарват воловете, искам да ги изпробвам.
Тогава попа се намесил:
– Слушайте, добри хора, разберете се помежду си, а на следващата неделя ми дайте отговор.
Но и до следващата неделя селяните не могли да се споразумеят.

Храната и бутилката вино пристигнаха скоро. Но никой от тях не започваше да се храни. Гледаха се внимателно и се изучаваха. Максим беше с руси прави коси и кафяви топли очи, а Нора  с буйна червена коса и зелени искрящи очи.

– Мога ли да ви задам един личен въпрос? – подходи малко плахо Максим.

Нора само кимна насърчително с глава.

– Не сте били омъжена до сега, нали? – впери изпитателен поглед Максим в нея.

– Не, това шокира ли ви? – засмя се Нора.

– Изненадва ме, – Максим се наведе напред. – Вие сте хетеросексуална жена почти на 45 години, нима никой до сега не ви е предлагал брак?

– Мислите, че нещо не е наред със мен ли? – закачливо попита Нора.

– Да, любопитен съм да разбера причината, – засмя се Максим.

– Сигурно си мислите, че съм много лесна плячка, – присви очи Нора.

– А, защо не?

– Много мъже са си го мислили, но като са ме гледали от разстояние.

– И какво ще видят, ако са ви наблюдавали по-отблизо?

– Аз не съм като повечето жени, – смело заяви Нора.

Максим изрази нямо учудване.

– Обикновенно става така, – започна някак тягостно Нора. – Срещам мъж, красив, преуспяващ, независим. Лекар, банкер, бизнесмен няма значение какъв е там. Той изгаря от желание да излезе с мен. Имам работа, мнозина я смятат за очарователна. Първоначално той се хвали с мен пред приятелите си. Харесваме се. Ставама интимни. Но аз получавам важна поръчка от работата си и заминавам за Бразилия, Босна, Египет или някъде другаде и когато се върна след две или три седмици, той решава, че от връзката ни нищо няма да излезе.

– Защо мислиш, че става така? – загрижено попита Максим.

– Защото те искат да са на най-високата позиция. Искат да са с мен, но реалността се разминава с очакванията им. Те не харесват, че изкарвам повече от тях и че моята работа е е много важна.

– Вие изглежда сте си самодостатъчна и мъж не ви е необходим, – заключи Максим.

– Не, не е така. Исках с този, който се събера, да уважава това, с което се занимавам, да ме подкрепя, аз същото щях да направя за него. Не мога да се затворя в къщи, да бъда само домакиня и да отглеждам деца. Мисля, че бих могла да се справя и с двете, да работя това, което обичам и да се грижа за съпруга и децата си.

– Май не си вярвате много на това? – заядливо каза Максим.

Нора искаше да му обясни, да ……, имаше ли смисъл и той мислеше като всички останали мъже.