Тони се прибра късно от работа и завари жена си заспала. Тя бе прегърнала малкия им син, който се бе сгушил на възглавницата.

С умиление наблюдаваше и двамата за известно време. Те бяха най- любимите му и близки за него същества. Обзеха го чувства, които до сега не бе изпитвал.

„Даря понякога не получава от мен необходимото уважение, – помисли си Тони. – Всеки път, когато се върна от работа, тя изглежда толкова уморена.“

До сега той не се бе запитвал, как става така, че той се е трудил цял ден, а тя никъде не е излизала, а е толкова изтощена.

„С какво се занимава, докато ме няма? – започна да размишлява Тони. – Нима само седи с детето и по цял ден да гледа телевизия? Едва ли!“

Изведнъж му просветна и Тони направи за себе си велико откритие.

„Нашето малко момченце е гладно още от сутринта, – продължи да разсъждава Тони. – Даря може да е гладна, но тя пренебрегва своите нужди и го храни. След това навярно играе с него, сменя му пеленките и отново го занимава с нещо …“

Но нали синът им все пак заспива и през деня?!

„Да но за нея няма време за сън, – тъжно се усмихва Тони. – Тя трябва да прибере разхвърляните играчки, да изпере нацапаните детски дрешки, да измие съдовете ….“

И когато успява да свърши всичко това и много други неща, малчуганът се събужда. И детето отново се нуждае от маминото внимание.

Отново хранене, игри, занимания.

През главата на Тони преминаха всички тези картини и той въздъхна:

– Навярно Даря няма време и да похапне, както трябва.

„Сигурно нашият юнак отново разхвърля играчките, дори успява за съвсем кратко време да се изцапа, – лека усмивка изплува на лицето на Тони.- Сега разбирам, колко много сили губи Даря, за да расте нашият малчуган щастлив и доволен“.

– Спете спокойно и двамата, – каза тихо Тони. – особено ти, скъпа моя Даря. Прости ми, че до сега не бях забелязвал твоя самоотвержен труд. Изглежда да бъдеш майка, съвсем не е лесно.

Тони затвори тихо вратата и ги остави да си почиват след дългия и изморителен ден, особено тежък за крехката Даря….

Нима човек може да остане безразличен, когато някой до него се нуждае от помощ?

Наталия не можеше да се преструва, че не ги вижда и да подминава нуждаещите се. Тя съчувстваше на всеки, помагаше му според силите и възможностите си.

Един ден след работа Наталия се отби в търговския център. Погледа ѝ бе привлечен от млада жена с момиченце. Явно майката беше нервна и ядосана.

– Какво искаш? – кресна тя на детето.

– Искам да ям, – тихо каза момиченцето.

На няколко крачки от тях деца си купуваха сладкиши. В случая не ставаше въпрос за каприз. Момиченцето бе облечено с вехти дрешки и начина, по който поиска да яде, явно говореше, че наистина е гладно.

Майката се вбеси и бутна момиченцето.

– Ти ми съсипа целия живот, – крещеше тя на дъщеря си.

След това майката тръгна нанякъде и изчезна …

Момиченцето седна на една от  пейките и се разплака. Плачът му бе тих. От момиченцето извираше болка и мъка, говорещи красноречиво, колко лошо се бяха отнесли с него.

Наталия не посмя веднага да се намеси.

„Може би майка му скоро ще се върне“, – каза си тя, но докато кръстосваше из щандовете, не откъсваше поглед от детето.

Минаха 30 минути, а майката от никъде не се появи.

Наталия се приближи към момиченцето. Тя искаше да го успокои. Детето бе срамежливо и се страхуваше да разговаря с непознатата жена.

– Да извикам охраната да потърси майка ти, – предложи Наталия.

– Надейте, – каза детето, – не искам да ѝ причиняват зло…

– Но ….

– Моля ви, ….аз се казвам Милка и съм на 6 години.

Наталия си спомни, че детето искаше да яде, затова отиде и ѝ купи един сандвич.

– Хапни си, – каза Наталия.

Милка поклати глава и се дръпна назад. След дълги уговорки, гладът надделя и детето започна да се храни.

– А къде е баща ти? – попита Наталия.

– Той ни е напуснал отдавна, – каза тъжно Милка.

– А майка ти?

– Аз ѝ разбих живота и кариерата, – отговори момиченцето и наведе глава.

Наталия погледна изумена детето.

– Тя всеки ден ми повтаряше това, – каза Милка. – Искаше да се махна от главата ѝ. Казваше ми, че рано или късно ще ме приберат в някое сиропиталище…. Плачех и я молех да ми прости, само да не ме гони от къщи ….

Наталия прегърна момиченцето и го отведе у дома си. Поговори със със съпруга си и двамата приготвиха документите. Скоро след това осиновиха Милка.

Съседите подхвърляха зад гърба на Наталия:

– Защо ѝ е нужно чуждо дете, нали си има свои?

Наталия не съжаляваше, че е постъпила така. Тя чувстваше, че по този начин животът ѝ се изпълваше със смисъл.

В този жесток свят всеки от нас може да направи нещо добро. Ако смятате, че никой не се нуждае от вашата помощ, вгледайте се по-внимателно…

В тролейбуса пътуваха баба и внук. Детето бе 3-4 годишно. Момчето имаше прекалено голяма глава, която бе покрита със шапка, завързана под брадата му.

Бабата от време на време го поглеждаше и жалостиво цъкаше с език, сякаш казваше: „Как може такъв изрод да се роди“.

Детето попита баба си:

– Бабо, аз крал ли съм?

– Крал, крал …., – отговаряше бабата и клатеше глава.

Жената, която седеше срещу тях, не издържа и възмутено каза на бабата:

– Защо се отнасяте толкова незаинтересовано към момчето? Навярно нещо го е заинтересувало. В главата му може да се е зародило някоя приказка….. А вие даже не искате да знаете за това?!

Бабата изведнъж избухна:

– Глупак е той, не крал.

И дръпна ядосано шапката от главата му. На главата на момчето стоеше кристална ваза.

– Отиваме в поликлиниката…, – безпомощно повдигна рамене бабата, – за да свалят вазата….

Виктор наблюдаваше едно момиче много внимателно. Той си помисли:

„Сигурно е от ония джебчийки, които в блъсканиците успяват да изпразнят някой джоб или чанта“.

В автобуса нямаше много хора, така, че Виктор можеше да я следи и когато тя посегне, щеше да я хване при кражбата.

Малко след това момичето бръкна в джоба на един старец, но не за да го изпразни, а да добави в него банкнота от двадесет лева.

Виктор беше зашеметен, той изобщо не очакваше такова развитие на нещата.

А старецът беше беден. Носеше изтъркан панталон и риза, която бе загубила отдавна цвета си. Сакото му бе провиснало, явно не му бе по мярка.

Старецът се приготви да слезе на спирката, а момичето наведе глава, все едно нищо не бе направила.

Виктор бе виждал много начини, по които други хора бяха помагали на нуждаещите се, но за първи път виждаше такава проява на човечност.

Колко е хубаво, че добротата не се е изгубила между нас. И най-важното е, че тя не парадира за себе си….

Можете ли да намерите някаква връзка между следните думи: глава, неделя, примиер  министър, битие, Нова година?

Изглежда, тези думи на български език по никакъв начин не са свързани, но ако погледнете превода им на иврит, вие ще видите тяхното родство.

Всички те на иврит изглеждат така: ראש, ראשון, יום ראשון, ראש ממשלה, בראשית, ראש השנה.
Във всички тези думи има едно и също съчетание от букви ראש, което се повтаря.

Даденото съчетание от букви е ДНК на всичките думи от това семейство. То се нарича корен, на иврит е шореш.

Когато срещнем нова дума, трябва да определим нейния корен. А коренът може да ни помогне да разберем смисъла на новата дума.