Смирението е странно почти незабележимо качество. Когато мислим , че го притежаваме, се оказва, че не разполагаме с него.

Васил Иванов отиде в съседния град, за да напише поредната си книга. Провинциалната обстановка винаги го бе привличала. Тя бе прекрасно убежище за достигане на връхната точка в работата му, предлагаща тишината и прекрасната храна.

На сутринта Иванов отиде да закуси в близкото кафене. Изведнъж забеляза, че хората го гледат някак странно.

Когато паркираше колата си, двама млади мъже внимателно го проучиха с поглед.

Една жена едва не се задави от парче торта, когато Иванов влезе в кафенето. Другите посетители го държаха под око, докато минаваше покрай тях.

Когато Иванов седна на стола, сервитьорката му подаде менюто, но преди това внимателно го изгледа от главата до петите.

„Защо е това внимание към моята персона? – помисли си Иванов. – Да не би да ми са разкопчани панталоните? Едва ли, пуловера, който нося е много дълъг“.

След дълги размишление, той достигна до следния извод:
„Навярно са ме разпознали, по обложката на книгата ми, където има мой портрет. Няма нищо чудно в това. Навярно в този град обичат да четат и веднага биха познали такъв автор като мен“.

Градът и хората веднага пораснаха в очите му.

Иванов започна да се усмихва на съседите си от близките маси, като се наслаждаваще същевременно на поднесената му храна.

Когато Васил се запъти към касата, той отново привлече погледите на посетителите във заведението.

„Навярно Иван Вазов също е преминавал през това, – помисли си гордо Иванов“.

След като получи от него парите, касиерката се приготви да му каже нещо, но премисли и се отказа.

„Вероятно е от прекомерно много чувства, – засмя се на себе си Иванов“.

В тоалетната Васил се погледна в огледалото. Тогава разбра на какво се дължи неговата „популярност“.

Под брадата му се намираше кървава диря. Лейкопласта, който бе залепил на порязаното място, което получи при сутрешното си бръснене, се бе отлепил.

В този момент Иванов разбра какво точно се е случило.

„Вероятно са ме приели за престъпник, избягал от близкия затвор, – въздъхна тежко Иванов“…..

Бог приема почестите, но не защото се нуждае от тях, а защото знае, че с тях няма да е справим. Достатъчно ни е съвсем малко ласкателство и ние вече копнеем за цялата слава.

Похвалите предизвикват завиване на свят и размекват мозъците ни. Ако продължим в същия дух, ще започнем да си мислим, че за спасението си имаме някакви заслуги. Много скоро забравяме, че сме прах и сме спасени от греха по благодат.

И тогава започваме да се молим като фарисея:
– Благодаря ти, Господи, че в света има такива хора като мен. Този мъж там на ъгъла се нуждае от социални помощи, но аз не. Тази улична проститутка има СПИН, а аз го нямам. Пияницата прилегнал край бара има нужда от алкохол, но аз не се нуждая от него. Благодаря ти, че в света има такива хора като мен.

За щастие на това място имаше човек, който не жадуваше за аплодисменти по свой адрес. Сърцето му бе съкрушени и той не смееше очи да повдигне нагоре.

Навел глава той се молеше:

– Господи, смили се над мен грешника. Както този човек се нуждае от социални помощи, така аз се нуждая от твоята благодат. Както тази жена е болна от СПИН, така и аз допускам много грешки. Както пияницата се нуждае от алкохол, така и аз се нуждая от нещо, което може да облекчи моята болка.. Смили се над мен грешния.

Кой от двамата си отиде оправдан?

„Казвам ви, че този (втория) слезе у дома си оправдан, а не онзи; защото всеки, който възвишава себе си, ще се смири, а който смирява себе си, ще се възвиси“.

Ваня е само на четири годинки. Майка ѝ отскочи до магазина, а тя остана да играе с брат си у дома. Той няма желание за това, беше му попаднал интересен справочник и той искаше много да го разгледа.

За да си отмъсти за неприятната работа, с която го заставиха да се занимава, реши да се заяде със сестра си:

– Аз мога да стоя на главата си, а ти не можеш.

Ването скръсти ръце пред гърдите си и тропна с крак:
– Мога!

– Не можеш!

– Мога, да стоя на главата ти.

И с тези думи тя се качи на главата му.

Брат ѝ бе победен.

Двама възрастни мъже седят в парка и разговарят.

– Помниш ли, – пита единия от тях, – като деца тичахме, играехме и всички бяхме заедно в парка? Дори някой да се разболееше и майка му да не го пускаше, пак се измъкваше от къщи и идваше да играе с нас. Е, ожулвахме по някое коляно, издрасквахме се по къпинаците, но беше весело.

– А сега какво? – засмя се другият и махна с ръка. – Вървят предпазливо, за да не си изтърват и счупят смартфоните. Забили глава в джобния си компютър и не забелязват какво става край тях.

– Повечето от тях дори не излизат на вън, заробили са се в някакъв си „чат“.

– За това са толкова бледи и често боледуват, – въздъхна вторият.

Юсра още от детството си се занимаваше с плуване. На 14 години тя взе участие в Световното първенство по плуване. Поддържаше я Олимпийския комитет на Сирия.

Започна войната и Юсра се наложи да тренира в басейни, които застрашаваха живота на плуващите.

– Как ще тренирам в басейн, на чийто покрив са паднали две три бомби?  – питаше се Юсра.

Много скоро животът в Дамаска стана непоносим. Юсра със сестрите си и други бежанци се опита да премине в Гърция през Турция и Ливан.

Всички бяха натоварени в една лодка. Цяло чудо е, че ги побра всичките 20 човека.

Когато им оставаха 30 минути път до Турция моторът на лодката заглъхна. Никой освен Юсра и сестрите ѝ не умееше да плува.

– Да скочим във водата и да бутаме лодката до някоя суша, – предложи Юсра на сестрите си.

Безсмислено бе да стоят в лодката и да чакат. Момичетата скочиха във водата.

В едната си ръка всяко от момичетата държеше въже, което бе привързано към лодката. Те можеха да движат само другата си ръка и да ритат с краката.

Три и половина часа девойките напрягаха телата си ….. така стигнаха до гръцкия остров Лесбос.

Юсра от дългото напрежение и теглене на лодката бе изтръпнала, почти не чувстваше тялото.

Питаха я:

– Как си?

Тя само им кимаше с глава:

– Добре съм. Успяхме.

С благодарност другите бежанци ѝ казваха:

– Ако не беше ти и сестрите ти, щяхме да загинем.

Тя се усмихваше, а думите на хората стопляха душата ѝ.

Това бяха три дълги часа, в които Юсра трябваше да запази самообладание. Когато надничаше някой малчуган или тъмнокосо момиченце, за да я видят как теглеше лодката, тя се усмихваше на децата.

„Не бива да ме виждат измъчена и изморена, – казваше си Юсра, – биха се изплашили, ако знаеха, че сме в беда“.

От Гърция Юсра и Сара отидоха в Македония, след това в Сърбия, Австрия и накрая се добраха до Германия.

Юсра остана да живее в Берлин и започна активно да тренира под ръководството на треньор отново любимото си плуване.

Понякога тя трябваше да става в пет, за да тренира. Програмата ѝ бе свръх тежка. Но тя работеше по плана на треньора, който той бе съставил за нея. И двамата разбираха ясно какво още не ѝ достига и на какво трябва да наблегне повече.

В Сирия Юсра нямаше такива възможности. Тя продължаваше упорито да тренира. Когато тренираше за нея нямаше значение дали е от Лондон, Сирия, Берлин или някъде другаде, тя бе само спортистка, която имаше определени цели.

При откриване на Олимпийските игри в Рио де Жанейро Юсра носеше знамето на сборния отбор от бежанци.