Когато Аркадий Исакович Райкин бил в напреднала възраст, веднъж след концерта му представили  Борис Лвович, актьор и режисьор.

Ето какво си спомня Лвович:

– Аз започнах колебливо да изразявам възторга си от него като артист, но Райкин не слушаше, а повтаряше , като едва движеше устните си: „Актьор, ….. режисьор… да“.

– А женен ли е? – изведнъж попитал Райкин.

– Да, женен е.

– А отдавна ли? – продължил с въпросите си Райкин.

– От 15 години.

– Само с една ли?

– Да, Аркадий Исакович, само с една.

– Да, да, – поклатил глава Райкин – и аз с една жена цял живот.

Изведнъж казал сякаш чакал точно това да съобщи на някого:

– Знаете ли какво? Жененият човек не се чувства добре у дома, а мързеливия навсякъде.

Валери имаше малко красиво канарче. Всеки ден се грижеше за него и слушаше веселата му песен. Слагаше му в хранилката канарено семе, рапица, нигер, просо, коноп. Понякога разнообразяваше храната му с листа от глухарчета, сварено яйце, покълнали семена, настърган морков, грозде.

Когато се чудеха с баща си къде да поставят клетката на канарчето, дядо Васил ги посъветва:

– Не трябва да е на пряка слънчева светлина, да се избягва и място, където е течение. Внимавайте да не се слага там, където минават много хора и биха могли да стреснат птицата.

Чичо Марин добави:
– Най-добре е клетката да се постави на нивото на погледа, но не по-ниско, защото птицата се плаши.

– Забравете кръглата клетка, – развика се Добромир, – те са най-лошия избор за вашия любимец.

– Хубаво е дъното на клетката да се покрие с пясък, – каза дядо Васил, – добре е за храносмилането на птицата.

– Дядо, да знаеш как хубаво пее само, – каза въодушевен Валери.

– Явно канарчето е мъжко, – засмя се дядо Васил. – Женските издават само един монотонен звук.

Веднъж канарчето замлъкна, поомърлуши се и въпреки всички грижи на Валери, то умря.

Момчето дълго държа изстиналата малка перушинена топка и плака.

Отиде при дядо си и със сълзи на очите му каза:

– Дядо, нашият песнопоец си отиде. Няма да слушаме вече песните му.

Старецът прегърна внука си.

– Не плачи, ще купим друго, – старият човек се опита да го успокои.

Но Валери бе неутешим.

– Защо такава красива птица, която е донесла толкова много радост със своите песни, – подсмърчаше Валери, – се превръща в безжизнен труп? Това е толкова жестоко.

Дядо Васил погали внука си по главата и каза:

– Успокой се, малкия, има и други светове, където може да се пее….

Очите на Валери блеснаха, той видя своя любимец кацнал на клонче, изливащ невероятни трели, такива, каквито той не бе го чувал преди да реди…..

Нина бе крехко и младо момиче, но искаше много да си осинови дете. Според мнението на много бюрократи, тя имаше само един недостатък, не беше омъжена.

Нина влезе в кабинета на Ана Петрова. Тя извади от чантата си всички необходими документи, които носеше със себе си.

– Ето, – каза Нина, – събрах всички документи.

– Добре, – каза Петрова. – Искам да ви задам няколко въпроса. Нали разбирате, такива са изискванията при нас.

Нина кимна с глава в знак на съгласие.

– Вие разбирате ли каква голяма отговорност поемате? – започна настъпателно Петрова. – Да отглеждаш дете, не означава само да си поиграеш два часа с него, а после да го оставиш, това е за цял живот.

– Напълно разбирам отговорността си, – въздъхна Нина, – просто не мога да живея, знаейки, че на някому съм нужна.

– Добре, – вдигна рамене Петрова, – кога искате да разгледате децата.

– Няма да си избирам дете, – каза спокойно Нина, – ще взема това, което ми предложите.

Петрова изненадано повдигна вежди.

– Бих искала правилно да ме разберете, – каза Нина. – Истинските родители не избират децата си. Те дори не знаят как те ще изглеждат, но ги обичат такива каквито са. Аз също искам да бъда като тях.

– За първи път срещам човек като вас, да осиновява така дете, – засмя се Петрова. – Мисля, че за вас ще е добре да вземете Асен. Той е на 5 години. Майка му се е отказала от него, веднага щом го е родила. Ще ви го доведа, ако сте готова за среща със него.

– Да, – твърдо каза Нина, – искам да видя сина си.

Петрова излезе и след малко се върна водеща за ръка малко момченце.

– Асене, – каза Петрова – запознай се това е ….

– Мама, – изкрещя радостно детето.

И Асен се хвърли в прегръдките на Нина, като радостно крещеше:

– Мамо, моя мила мамо, от кога те чакам!

Нина го галеше по гърба и му шепнеше:

– Сине мой, …. аз съм с теб, няма да те оставя повече ….

Нина погледна Петрова и попита:

– Кога мога да взема син си.

– Обичайно родителите идват тук, срещат се с детето и привикват един към друг, а след това го взимат, но ако при вас всичко е наред…

– Веднага го взимам, – каза Нина.

– Добре, – махна с ръка Петрова, – по-късно можете да дойдете да оформим документите, а сега го вземете, виждам, че и той изгаря от желание да бъде с вас.

От персонала в дома бързо събраха багажа на Асен и се сбогуваха с него:

– Довиждане, Асене, и да не ни забравиш, ела ни някой път на гости.

– Довиждане, – радостно подскачаше щастливото дете, – ще дойда.

Накрая Асен хвана Нина за ръка и двамата закрачиха към дома си.

Петрова дълго гледа след тях, а после вдигна слушалката на телефона и се обади:

– Ало, Небесната канцелария ли е? Приемете една заявка. За Нина Василева, тя подари щастие на едно дете. Изпратете всичко необходимо за случая: безкрайна радост, взаимна любов, успех във всяко начинание, не забравяйте да прибавите и идеален съпруг, тя е неомъжена… Да разбирам, че са станали дефицит, но това е изключителен случай. Да и непрекъснат паричен поток, момчето трябва да се храни добре и да има всичко необходимо. Да, да, това е всичко. Благодаря.

Преди 15 години, този проект се родил в главата на Душан Стоянович, когато той направил няколко снимки на родния Белград през прозореца на своята квартира.

До сега обществеността не е виждала тези снимки.

За Душан изглеждало съвсем необичайно да покаже такъв голям град като Ню Йорк, в такива малки рамки, на обикновена капка вода.

Няколко от неговите творби са били направени на филмова камера, но повечето са били заснети с цифров фотоапарат.

Авторът твърди, че не е използвал фотошоп или други графични редактори.

Пред вас са снимки направени в макро режим.

Сред снимките ще намерите много известни места в Ню Йорк, Синята джамия в Истанбул, Саграда Фамилия в Барселона, както и много снимки от Белград.

В болницата бе тихо и спокойно. Марин Илиев лежеше в леглото си, вперил замъглените си очи в тавана. По-голяма част от времето той прекарваше със затворени очи, вероятно спеше или … Кой знае какво се въртеше в главата на възрастният мъж.

Докараха го преди две седмици от старческия дом. Състоянието му бе много тежко, всеки момент го очакваха да приключи земния си път.

Една вечер медицинската сестра придружи един млад мъж до леглото му. Тя се надвеси над възрастния пациента и каза силно, очаквайки, че ще го чуе:

– Синът вие тук.

С огромно усилие Марин отвори премрежените си очи, премигна, а след това ги затвори.

Младия мъж хвана ръката на възрастния човек и така прекара с него цяла нощ. Той му говореше тихо и спокойно:

– Ти не си вече сам, аз съм с теб. Ще оздравееш и ще те отведа у дома. Бъди дръзновен и смел….

Така думите на утеха се изливаха като мощен поток към възрастния човек.

Призори Марин Илиев почина. Персоналът на болницата бързо се струпа в стаята на починалия, за да изключи машините и да махне иглите.

Една от медицинските сестри приближи до младия мъж и съчувствено му каза:

– Съжалявам …

Но той я прекъсна бързо:

– Кой беше този мъж? – попита младият мъж.

Сестрата бе поразена:

– Мислех, че това е баща ви!

– Не, това не е моя баща, – каза мъжът. – Никога не съм го виждал през живота си.

– Тогава защо не казахте нищо, когато ви заведох до леглото му?

– Разбрах, че той се нуждаеше от своя син, а той не беше тук, – обясни мъжът. – Той беше много болен. Едва ли щеше да разбере, че не съм сина му. Просто останах до него, защото му съчувствах и осъзнах, че той има нужда от мен.

Никой не трябва да умира сам. Ние сме създадени да извървим живота си ръка за ръка с някого.

Огледайте се , може би някой има нужда от вашата подкрепа, защото се чувства изоставен и самотен. Готови ли сте да му протегнете ръка?