– Тръгваш си? – , със сълзи на очи попита тя.

– Да, аз обикнах друга! Дойде ми до гуша от теб, писна ми от писъците на децата.

– Но това са твоите деца! Те са съвсем малки. Как можеш?

– Остави ме намира. Виж колко си погрозняла!

– Но аз още не съм се възстановила, след раждането на малкия, …. това ще мине.

– Казах вече, тръгвам, – развика се Виктор и силно я блъсна.

Тя падна и удари главата си в стената. Заплака, но към нея протегна ръце малкото ѝ момче, което се събуди.

– Добре, тръгвай, но запомни, няма да те потърся. Ще се справим и без теб. Тръгнеш ли, обратен път към нас няма.

– Да, алоо! Идвам! – нервно каза Виктор по телефона.

Минаха пет години.

„Боже мой, – мислеше си Виктор, седейки на пейката в парка. …. Видя две деца, които си играеха
– Как ли изглеждат моите деца, навярно са вече големи. Как ли е тя? Нито веднъж не ми се обади“.

Тогава видя познат силует.

– О, боже, това е тя!

Видя две деца да тичат край нея.

– Привет! – извика ѝ той.

– Здравей … – в недоумение му отговори тя.

– Радвам се да те видя. Това моите деца ли са?

– Не е важно, сега няма никакво значение!

– Искам да ти кажа…

– Ти тогава много ясно го каза…

Изведнъж децата с вик „татко“ се втурнаха към тях. Виктор се развълнува, невярващ на щастието си. Но децата го отминаха и се хвърлиха в прегръдките на друг мъж, който идваше към тях. Тя тръгна към този мъж, целуна го и се поздравиха.

– Скъпа, кой е този?

– Просто минувач, питаше къде е близкия магазин!. Скоро е дошъл в нашия град. Да вървим пирожки съм приготвила.

– Чичко, магазина е зад ъгъла, – каза едно от децата и хукна след другите.

– Благодаря, – каза Виктор, със сълзи на очи.

Той гледаше, как си тръгват тези, които му бяха близки, но и чужди …

Вечерта на 21 декември главата на правителството на Великобритания Тереза Мей е поздравила евреите по случай предстоящия празник Ханука.

Ето текста на поздравлението:

„В час, когато ние се противопоставяме против вълната  на антисемитизъм и омраза, която подхранва тероризма в Европа, свободата и същността на смисъла на Ханука е по-актуална от всякога.

Подобно на Макавеите, които са се борили срещу опитите да се подтиснат и унижат евреите, и да се съхрани вярата им, така и ние трябва да защитим нашите ценности. Аз ще направя всичко по силите ми, за да се гарантира безопасността на гражданите.

През следващите дни ние гордо ще отпразнува изключителен принос на еврейската общност в развитието на нашата страна. Повтарям това, което вече беше казано преди:“ Великобритания няма да бъде Великобритания без своите евреи“.

Живко живееше в импровизирана палатка близо до гарата. Той е на 65 години, но няма свой дом. Не общуваше с никого, но и хората го отбягваха. Целия бе в дрипи и кал. Лицето му бе мръсно и неприветливо, само сините му очи сияеха, сякаш се усмихваше с тях на всеки.

Веднъж го заговори Васко багерист от новия строителен обект.

– Здравей приятел! – поздрави го Васко.

Живко се изненада от поздрава, но не го показа, само смънка:

– Хм.

– Сам ли живееш тук, – посочи скъсаните парцали намятани върху някакво скеле от клони.

Живко вдигна очи и погледна непознатия:

– Тебе какво ти влиза в работата! – сопна се скитника.

– Мога ли с нещо да ти помогна? – Васко опита още един път контакт с „дивия“ мъж.

– Аз се оправям …., – запъна Живко, сякаш отдавна не бе говорил, – но тук наблизо живее една бездомна жена, тя има нужда от храна, дрехи и лекар.

– Ще ме заведеш ли при нея?

Живко недоверчиво го изгледа, но когато срещна прямия поглед на Васко, само кимна с глава и тръгна напред.

Вървяха около двадесет минути, стигнаха до някаква дупка изкопана в земята. От вътре се чуваха стонове и охкания.

– Може ли само да погледна? – попита Васко.

– Хм….да, – изръмжа като животно Живко, – да не си посмял да ѝ направиш нещо ….. ще си имаш работа с мен….. Повече от година се грижа за нея, никой не искаше да ѝ помогне, – въздъхна Живко.

Васко извлече от влажната дупка, лекото като перце тяло наподобяващо на жена, увито в парцали. Той закрачи към близката поликлиника понесъл необичайния си товар. Скитникът вървеше на две крачки след него, като от време на време промърморваше нещо недоволно.

Скоро стигнаха . Васко предаде изтощеното тяло на жената на дежурния екип,а след това се обърна към Живко:

– Погрижете се и за него, цяло чудо е, че още е на крака….

Скоро двамата бездомници бяха прегледани и им бе предписано лечение. Умиха ги, облякоха ги и ги нахраниха.

– Как попадна на тях? – попита го приятелят му Горан.

– Видя ли скитника,той няма нищо, но е бил като ангел за тази изоставена жена. Грижел се е за нея колкото е можел, но хората са го отблъснали, вместо да го изслушат и разберат. Лесно е да се правят прибързани заключения за някого, само по външния му вид, мястото, където живее и начина, по който говори.

– Да, по плодовете им ще ги познаем, – кимна в съгласие Горан.

Намислил един младият фермер да се жени и отишъл с приятелите си на празника, за да си избере невеста.

Такива красавици излезли на хорото, че момчетата станали разногледи, една от друга все по-хубави.

Пристъпят като пауни, кършат рамене, разкривайки най-добрия си лик.

Една от девойките стояла настрана, навела глава и забила очи в земята, не сме никого да погледне.

– Ето я моята годеница, – извикал фермера, показвайки я на приятелите си.

Те се изненадали от странния му избор.

Младият фермер се засмял и обяснил:

– Аз съм фермер и съм свикнал да преценявам пшеницата по класовете. Когато стоят гордо изправени, то отдалече се вижда, че в такива класове няма зърно. А клас, напълнен с хляб е наклонен надолу, така че веднага не би го забелязал.

Никола никак не обичаше да се моли и да слуша молитвата, която баба му казваше преди хранене

Когато го викаха за ядене, той по най-бързия начин сядаше на стола, готов да погълне и цяла планина, но след това трябваше да изслуша молитвата на баба си, преди да посегне към храната.

Баща му въпреки, че бе твърде зает човек, търпеливо слушаше молитвата докрай и не я прекъсваш, дори и когато му звъняха по телефона.

Веднъж преди вечеря, бащата на Никола го попита:

– На кого всъщност искаш да благодариш днес?

– Как на кого? – Никола се обърка от изненада. – На теб, разбира се, защото изкарваш пари, с които мама купува продукти.

– И това е всичко? – погледна го изпитателно баща му.

– Не, …. на мама, защото готви толкова вкусно – и без да дочака следващия въпрос добави, – на баба, която помага в къщи и за пирожките, които е опекла днес …

– А на Бог?

– О, да! – Никола си спомни, че в молитва те се обръщаха към Бога, – Разбира се и на Него.

– Хубаво би било ако го нямаше твоето „разбира се“,  – с упрек поклати глава баща му и започна да обяснява: – Само си помисли: Кой ми е дал такава работа, че независимо от днешните времена, мога да издържам семейството си, че дори и много повече? А на майка ти и баба ти, кой дава сили и умения, за да готвят и поддържат дома? Виж картофите, сиренето, хляба, които ти ядеш. Кой е давал слънчева светлина, топлина и дъжд на земята, за да порасне пшеницата, картофите, тревата на ливадата, която пасат кравите? И въобще дома, в който живеем, водата, която пием, накрая и въздуха, който дишаме, кой е ни е дал всичко това?

– Как кой? Бог! – ахна Никола.

Е, най-после бе разбрал, защо и на кого трябва да благодари всеки ден.