Живял някога един сеньор и веднъж той решил да попътешества из Европа. Когато пристигнал на летището в Обединеното кралство на летището купил пътеводител за замъците и тяхното разположение на островите. Там били посочени възможните дни и часове за посещение, някой от тях били доста ограничени. На една от страниците мъжът забелязал специално предложение „Екскурзията на твоя живот“.
На снимка се виждал замък, който с нищо особено не се отличавал от другите, но мъжът пожела да посети именно него. В пътеводителят се казвало, че по причини, които ще станат известни по-късно, за тази екскурзия не се взимало предплата, но се изисквало да бъдат договорени предварително деня и часа на посещението.
Заинтригуван от необичайното предложение, човекът още същата вечер позвънил в хотела и се договорил за всичко.
Всичко в света се развива по определени закони.
На вратата го посрещнал приветливо човек с карирана пола.
– Другите влязоха ли вече?
– Другите ли? Посещенията на замъка са индивидуални и услугите на екскурзовод тук не предлагаме.
Без да споменава нещо за работно време, той запознал сеньора със историята на замъка и особено наблегнал на всички по забележителни места и вещи в него, като картини на стените, доспехите, военните оръжия, катакомбите и стаята за мъчения в подземния затвор. Когато приключил му връчил една лъжичка.
– Това пък за какво е? – попитал посетителят.
– Ние не взимаме входна такса. А стойността на екскурзията оценяваме така. На всеки посетител даваме лъжичка запълнена догоре с пясък. В нея се събират точно 100 грама. След завършване на обиколката ние премерваме останалия пясък в нея и искаме по един паунд за всеки разпилян грам.
– А ако аз не разсипя нито един грам?
– Тогава вашето посещение в замъка ще бъде безплатно.
Посетителя се учудил, но това условие го развеселило. Гостоприемният домакин напълнил лъжичката с пясък и мъжът започнал пътешествието си. Уверен в устойчивостта на ръцете си той бавно изкачил стълбите, без да откъсва поглед от лъжичката. На горния етаж близо да залата на броните, той решил да не влиза там, защото вятърът можел да отвее част от пясъка му и за това предпочел да слезе надолу. Минаваш покрай залата с военните оръжия, стоящи под стълбите, той осъзнал, че за да ги види по-отблизо трябва да прескочи парапета. Но това би било опасно, защото съдържанието на лъжичката ще се разсипе. Така той се ограничил с оглед на стаята отдалече. По същата причина не слязъл и в подземния затвор, защото там трябвало да се спусне по стръмно стълбище. Много доволен той стигнал до началото на своето пътешествие, където го чакал домакина с везни в ръце. Пясъкът от лъжичката бил изсипан на везната.
– Невероятно, вие сте загубили само половин грам. – Поздравявам ви, вашата визита в замъка се оказа безплатна.
– Благодаря.
– А хареса ли ви обиколката? – попитал домакинът.
Туристът след малко колебание решил да бъде откровен
– Не много. Аз през цялото време си мислих за пясъка в лъжичката и не се оглеждах много в страни.
– Какъв ужас! Добре, за вас ще направя изключение. Аз отново ще напълня лъжичката ви, защото са такива правилата, но забравете за пясъка. След двадесет минути  идва следващия посетител. Трябва да се върнете преди да е дошъл.
Без да губи време, сеньорът взел лъжичката и побягнал към залата с оръжията, хвърлил бърз поглед към експонатите, през глава се спуснал надолу по стълбата към подземния затвор. Там той не се задържал нито минута, защото времето вървяло. Летял по стълбите сякаш бил с криле и накланяйки се разсипал остатъка от пясъка в лъжичката. Погледнал часовника си и осъзнал, че са изминали едва единадесет минути. Не останало време да види пушките. Бягайки към изхода той предал празната лъжичка на домакина.
– Не е останал грам пясък, но не се притеснявайте, ние сме се договорили. А как беше сега? Доволен ли сте от екскурзията?
Посетителят не знаел какво да каже.
– Всъщност, не, – отговорил накрая той. – През цялото време си мислех, че закъснявам и разсипах целия пясък, но честно казано не получих никакво удовлетворение.
Домакинът запалил лулата си и казал:
– Има хора, които минават през замъка на живота си, опитвайки се да не плащат нищо и не могат да се насладят да пътешествието си. Има и други, които са винаги забързани, губят всичко и също не получават удоволствие от живота. Много малко хора разбират наука на живота. Те откриват всяко нещо и се наслаждават на всеки момент. Знаят, че за всичко се плаща, но разбират, че живота си струва да го изживеят такъв.

Един човек в детството си много дружал със един възрастен съсед.
Времето си вървяло, появил се колеж, увлечения, после работа…Всяка минута на младия човек била заета. Той нямал време да си спомни миналото, да поговори дори с близките си.
Веднъж той научил, че старият му приятел, възрастния съсед е починал. Тогава младежа си спомнил как този човек се е опитвал да замени загиналият му баща. Почувствал се виновен. Отишъл на погребението.
Вечерта след погребението младият човек влязъл в празния дом на покойния. Всичко било така, както преди много години.
Само малката кутийка, в която старецът съхранявал най-цената си вещ я нямало на масата. Мислейки, че някой от близките му я е взел, младежът напуснал дома.
След две седмици той получил колет. Подателят бил починалият старец. Младежът с разтреперани ръце го отворил.
В него лежала онази кутийка, която той не намерил на масата. В нея имало златен часовник с надпис: „Благодаря за времето, което прекара с мен“.
Тогава младият човек разбрал, че най-ценното за старият човек е било времето, което е прекарал с малкия си приятел.
От тогава той се опитал да отделя повече време на сина си и жена си.

Колко е прекрасен светът!  Колко е хубава природата! По-рано не забелязвах нищо: ни цветята, ни тревицата, ни милите птиченца, ни красивата река с нейните чудни брегове. Аз бях винаги зает. Мислех само как да спечеля повече пари, а за всичко останало нямах време.

Но сега зная, че истинските ценности не са парите, а цялата тази красота, която е около нас, която не можеш  нито да сложиш в джоба си, нито да изядеш, нито да я заключиш в сандък!

В края на краищата  разбрах, че това е дори по-хубаво, отколкото да трепериш ден и нощ над капиталите си, да губиш съня и апетита си, за да кроиш как да надхитриш някого и как да не позволиш на другите да те надхитрят.

Да живееш без труд и да си останеш честен е въобще невъзможно. Всеки се нуждае от услугите на другите — значи и той трябва да прави нещо за тях.

Човек ползва компютрите и интернет като собствена памет.

По данни от едно изследване, малко повече време е било необходимо на доброволците, за да назоват названията на търсещите системи в интернет.

Увеличеното време за реакция косвено свидетелства, че участникът е мислил за „търсачки“, когато се затруднява да отговори на въпроси за проверка на знанията.

В хода на друг експеримент участниците са били помолени да прочетат и наберат на клавиатурата различни фрази. На половината от тях е било съобщено, че файлът с набран текст е съхранен в определена папка. На другата част са казали, че информацията ще бъде изтрита. След това на доброволците било предложено да преминат проверка на паметта.

Учените установили, че участниците от първата група запазили в паметта си не информация за написаната фраза, а за мястото й на съхранение на твърдия диск. Доброволците от втората група, на свой ред много точно били запомнили фразата.

Учените смятат, че с развитието на компютърните и интернет технологиите способностите на човек да запомня информация не намаляват. Паметта просто се променя, като се адаптира към работа с по-големи обеми достъпни данни.

Всички ние сме наранявани в миналото и сме изпадали в ситуации, в които другите са ни разочаровали. Трябва да превъзмогнем тези спомени, а не да „умуваме” дълго над тях. Нямам в предвид да ги сметем под килима, като ненужен боклук, който може да излезе наяве по всяко време.

Преодоляването на болезнените преживявания отнема време и усилия.  И все пак ако честно се изправим срещу нещата, които сме изстрадали и простим…..  Не да намерим извинение, а да простим на хората, които са ни засегнали, ще се освободим от горчивината и ще можем да погледнем ведро напред в бъдещето.