В групата младежи имаше такива, които формално присъстваха на събеседванията по изучаване на Библията. Те идваха на тези събирания, защото родителите ги караха.

Но имаше и други, които разсъждаваха, анализираха и размишляваха върху чутото. Техният неспокоен дух търсеше лицето на Господа.

Такъв беше Лъчезар, но приятелят му Марко бе от безразличните и незаинтересованите, търсещ във всичко собствената си изгода и ако не откриеше такава, гледаше да се измъкне и да изчезне нанякъде.

Лъчезар придърпа приятелят си след като свърши урока:

– Пак ли ще бягаш? Отново ли не чу нищо от това, което ни говори Младенова?

– Кво толкова? – разсърди се Марко. – Разпънали Го като разбойник между двама злосторника. Всяка година правим едно и също като по навик.

– Ето, – каза с тъга Лъчезар,  – поради съществуващите стереотипи, не виждаме истината, която ни се открива в тези дни.

– Е, добре де, – начумери се Марко, – спомняме си какво Христос е направил за нас.

Това бе по-скоро заучена фраза, а не израз на някакво убеждение.

– Това е важна битка между разголеното зло и любовта, която го побеждава, – каза разпалено Лъчезар.

– Погледи нещата реално, – разпери ръце Марко. – Хората нацяло се объркаха. Всеки тежко преживява самотата, въпреки всички съвременни средства за комуникации ….

– За свят, в които назряват сложни конфликти, единственият отговор може да бъде жертвата на Исус Христос на Голгота, – очите на Лъчезар пламтяха. – И този отговор вече е даден. За нас това е важно време. Период, в който се опитваме да се преборим с кризата, възникнала поради неизправните ни взаимоотношенията с Бога.

– И кво предлагаш в случая? – съвсем незаинтересовано попита Марко, колкото само да подразни приятеля си.

– Трябва да погледнем нещата по нов начин, – тържествуващо възкликна Лъчезар, – да видим, че зад всички наши беди, вече сияе победата.

– Да бе, триумфа звучи вече в ушите ни, – насмешливо с голяма доза ирония каза Марко.

– Не разбираш ли, че истинско упование за хората, може да бъде само Бог? Всеки може да те изостави и захвърли, но не и Господ.

Марко често се чувстваше пренебрегнат и изоставен от близки, приятели, дори и от случайно познати, затова думите на Лъчезар го ужилиха.

– В тези дни трябва не само да живеем с Него, – продължи Лъчезар, – а разбирайки истината, какво Исус е направил за нас на кръста, да получим нов подтик и стимул да живеем в тази истина.

Раменете на Марко започнаха да се тресат. Той плачеше. Спасителят бе докоснал сърцето му и му откриваше колко много го обича……

Пролет е. След работа Вера мина през градския парк. Раззеленилите се дървета и цъфналите цвета я покориха. Тя пое  дълбоко въздух, вдишвайки аромата на събудилия се растителен свят.

Вечерта Вера си спомни за минутите прекарани в парка и си представи букет лалета. Спомни си времето, когато Марин на всяка среща ѝ носеше цветя и смутено ѝ подаваше внимателно увития букет.

– Пролет е. Птичките пеят. Днес видях такива красиви лалета, – Вера недвусмислено намекна на мъжа си за желанието си.

На следващата вечер Марин си дойде, но не носеше никакъв букет.

„Е, добре, – помисли си Вера, – ще опитам втори път. Може да е от недосетливите“.

– Пролет, птичка, а на мен толкова много ми харесват лалетата.

На следващата вечер отново нямаше цветя и Вера премина в настъпление:

– Ти подиграваш ли ми се? Два дена вече ти правя намеци, че искам лалета!

Марин се смути и се почувства виновен:

– Извинявай, обещавам да поправя този пропуск.

„Не всичко е безвъзвратно изгубено, – каза си Вера. – Сега нещата ще се оправят“.

На следващата вечер Вера сияеща и усмихната отвори вратата, на върналия се от работа Марин. Когато я видя той пребледня, а гласът му захриптя, като на ранен звяр:

– Ааааааааа, не …. забравих лалетата!

Вера се почувства неловко.

„Какъв ужас бе изписан в очите му, – с болка си помисли Вера. – Нима само с вида си можах да предизвикам такава реакция у най-близкия си човек?“

– Няма значение, – махна с ръка Вера и влезе навътре в стаята.

Не получаваме, защото не изказваме направо желанията си. А колко обиди носим в себе си поради недоизказани думи и мисли!

Нека се научим да наричаме нещата с истинските им имена. Тогава всичко би изглеждало по-лесно и елементарно. Нима е толкова трудно да го направим?

Какво правим днес? Пилеем времето си! Ти можеш да си заангажиран с много дейности в църквата, да проповядваше поне на две места през седмицата, да посещаваш болни, възрастни и хора в неравностойно положение, но ….

Трябва да изберем важното пред маловажното.

Исус знаеше накъде върви и към какво се стреми. Той отиваше в Ерусалим, за да умре на  кръста и да победи греха, смъртта и сатана.

Христос беше прекрасен проповедник, но не си постави за цел да стане популярен учител и да напише книги, които да остави на поколенията.

Исус изцеряваше, освобождаваше и се грижеше за хората, но не изгради голяма хуманитарна или мисионерска организация.

Той нямаше амбиции да заеме мястото на първосвещеника в храма, за да промени неправилните му виждания, според които водеше хората.

Христос правеше много неща. Проповядваше, изцеряваше, хранеше хората, критикуваше и спореше с фарисеите, но винаги знаеше към какво се стреми.

Всеки християнин търси мястото, за което е призован. Не е задължително на това място да се чувства добре и удобно, то може и да не удовлетворява неговите амбиции.

Исус е нашият пример. Помислете къде беше призован да застане? На кръста. Там Исус, не се чувстваше добре, дори плака и се моли ако е възможно тази чаша да Го отмине, но отиде на кръста.

Нашето място в Божия план може да не бъде леко и приятно, но именно там ще можем най-добре да вършим Божията воля.

Защо да го правим?

Бог ни е призовал да бъдем Негови съработници и да участваме в изкуплението на този свят. Ако искаме да бъдете част от Божието царство, ще бъдем съработници с Бога и ще трябва да застанем на своето място. Това не е лесно, но ако наистина знаем за какво работим, няма да жалим силите си.

„Затова възлюбени мои братя, бъдете твърди, непоколебими, и преизобилвайте всякога в Господното дело, понеже знаете, че в Господа трудът ви не е празен“.

Времето се постопли и в салона на читалището отново се появиха желаещи да дават концерти.
Това беше като полъх на освежаване в сезон, който всички очакваха с нетърпение. Не само поради затоплянето, но и заради промените, както ставаха, както в природата, така и в хората.

Игор Симеонов успя да извоюва поредната си победа. След дълги преговори, той обеща на хората работещи в читалището:

– Ще чуете прекрасна музика, предимно от класиците. Вярвам, че ще останете доволни.

– На сцената имаме добре акордирано пиано …. – започна да обяснява Николов.

Той бе човекът, който се грижеше за добрата организация на подобни мероприятия, но внезапно бе прекъснат от скочилия Симеонов:

– Пиано? – засмя се саркастично Игор. – Вижте какво, колкото и добре да сте акордирали пианото си, то няма да ми върши работа.

– А на какво ще свирите? – погледна го с недоумение Николов.

– Аз имам прекрасен роял, – уточни Симеонов. – Той има такъв прекрасен глас, че когато човек седне да свири на него, музиката се лее като вълшебна приказка от звуци.

– И вие ще го докарате тук? – попита изумен Николов.

– Той не е толкова далече, – засмя се Симеонов. – Предната седмица свирих в друг град, който се намира само на 25 километра от вашия. Роялът винаги ме следва, където и да отида.

И наистина „висококачественият“ музикален инструмент пристигна, но трябваха носачи, които да го пренесат на сцената. За съжаление нямаше такива хора на разположение.

От там мина младеж в работни дрехи, целите изпръскани с вар и Симеонов се обърна към него:

– Извинете, бихте ли ми помогнали. Довечеря ще свиря във вашия град. Докараха ми рояла, но няма кой да го пренесе на сцената.

Младежът бе як и мускулест, за него това не бе проблем.

– Добре, бих ви помогнал, но съм сам. Ако вие дадете едно рамо…, – каза нерешително младежът, – ще успеем двамата.

На Симеонов му хареса идеята. Винаги минаваше за слабак. Често му се присмиваха за несъразмерната му фигура, А сега се намери човек, които не се притесняваше от вида му и го помоли за помощ.

„Защо пък не, – каза си Игор“.

Двамата хванаха рояла, внесоха го в салона и го качиха на сцената. Симеонов седна на първия ред, да отдъхне. Младежът също седна, но пред рояла. Ръцете му погалиха клавишите и под тях се разнесе музика и то не каква да е. Той свиреше кантата на Бах.

Чули музиката любопитни глави се показаха на вратата, а после нахлуха в салона и приседнаха на близките редове.

Изпълнението бе съвършено. Учудени лица устремиха поглед към якия младеж, който унесено продължаваше да свири.

Когато свърши, от салона се чуха ръкопляскания.

– Дори и аз не съм свирил така на този роял, – каза Игор. – Бях усетил прекрасният му звук, но  …. който и да сте младежо …. след вас не бих могъл да свиря….

Николов бързо влезе в салона и понеже беше чул само последните думи на Симеонов изкрещя на младежа:

– Какво си въобразяваш, че правиш там? Да не си повредил музикалния инструмент на нашия гост. Отивай си на строежа, тук не ти е мястото.

Младежът стана, слезе от сцената и спокойно се отправи към вратата.

– Какво говорите? – притеснено започна Игор. – Той е истински талант. Какъв строеж? Дори аз не бих могъл да свиря така….

Всички погледи се устремиха към вратата, но младежът бързо бе напуснал сградата …

Мракът пълзеше бавно към града. Слънцето бе притиснато между облаците и ги обагри от напрежение. Хората бързо крачеха към домовете си след дългият и отегчителен работен ден.

Мишев вървеше сред тълпата. Безнадежност бе обхванала душата му. Нямаше сили вече да се бори. Усещаше, че не може по никакъв начин да промени нещата. Имаше ли смисъл да оправя каквото и да е? Пълна безизходица.

Денят му бе кошмарен. Шефът му изля цялата възможна помия върху главата му.

– Ти не ставаш за нищо, – крещеше началникът му срещу него. – Некадърник, как можеш да ми поднесеш такова отвратително нещо. ….

Мишев се бе наслушал на обиди, но в случая не се изненада. Някой му бе подлял вода, а сега той се къпеше във всичката тая мръсотия.

Като капак на всичко, Весето го подмина, като малка гара. После разбра, че е излязла с Панов.

Но кошмарът не свърши с това. Майка му звънна по телефона:

– Кольо, баща ти получи инфаркт и го откараха в болницата.

Два часа Мишев крачеше неспокойно по коридора в болничното заведение, в което бяха приели баща му. Най- накрая излезе възрастен лекар и обезкуражаващо му каза:

– Състоянието му не е добро, опитваме се да го стабилизираме. Може би по-късно ще можем да ви съобщим по весели вести.

Мишев се върна в канцеларията си, там го чакаше Стоилова и от вратата започна да го хока:

– Къде се мотаеш до сега? Шефът бърза … трябва да предадем тези папки веднага.

Мишев вдигна рамене и без всякакъв ентусиазъм се зае с проклетите документи. Криво ляво скалъпиха нещо до края на деня.

Изведнъж времето заплака заедно с изтерзаната и измъчена душа на Мишев. Дъждовните капки се сляха със стичащите се сълзи по лицето му.

Мишев вървеше, но бе като мъртъв. Нищо не чувстваше, нищо не усещаше, дори и не мислеше.

– Никога не съм предполагал, че мога да се превърна в ходещ мъртвец, – отчаяно извика Никола срещу изливащия се порой.

Вървеше, но всичко беше мрак, особено в самия него. Далече просветваха светкавици, но те бяха толкова далече от него.

– Аз съм мъртъв, лишен от живот, – започна като луд да си говори Мишев, – бездушен, напълно безжизнен ….

Всичко, което се бе струпало върху него този ден, го бе смачкало и унищожило. Седна на една пейка и остави студеният душ на дъжда да го облива безпощадно.

– Никола.

Мишев трепна.

– Навярно ми се е счуло, – каза си той. – Почнах вече и халюцинации да получавам.

– Никола.

– Кой ме вика? – изправи се на крака Мишев.

– Излез от мрака, който те обгръща. Аз съм светлината на света, който Ме следва няма да ходи в тъмнината, но ще има светлина в живота си.

– Кой си ти?

– Аз съм Господ твоят Бог, Който подкрепям десницата ти. И ти казвам: Не бой се. Аз ще ти помогна.

Мишев усети как някаква топлина се разля по тялото му. Стана му леко на душата. Закрачи бодро към дома си. За него нямаше вече дъжд, светкавици и силен вятър, който накланяше дърветата до земята. Той не беше вече сам ….