Тази сутрин Наско се събуди пръв. Той излезе през задната врата, за да се поразходи на чист въздух.

Изведнъж спря и разтърка очите си от изненада.

В короната на едно от дърветата пред дома му бе кацнала къщичка. Той беше абсолютно сигурен, че предния ден я нямаше там.

Но това не бе каква да е къщичка, изградена от различни парчетии и талашит. Къщичката бе прецизно сглобена без нито един пирон. Това беше къщичка мечта за всяко дете.

Докато Наско стоеше със зяпнала уста, входната врата се отвори и от нея се показа дядо Мартин. Той им бе дошъл на гости вчера. Домъчняло му за внуците и бе пристигнал,  да ги види

– Мислиш ли, че ще им хареса? – попита старецът с грейнала усмивка на лицето.

– На кого? – попита Наско, който още не можеше а се отърси от шока.

– На синовете ти, – засияха очите на дядо Мартин. – Дали ще я харесат, как смяташ?

– Невероятна е, – възкликна като малко дете Наско. – Как я направи? Кога успя?

– О, аз имам много свободно време. Лъчезар и Венко ми помогнаха. А ако питаш за конструкцията, взех я от един сайт в Интернет.

Наско го погледна подозрително, дядо Мартин и Интернет, невъзможно. Та той беше възрастен човек, знае ли изобщо как се борави с компютър.

До колкото си спомняше в старата му къща, няма компютър, нито го бе видял на някой друг да работи  извън дома си.

– Запомни, Наско, – каза дядо Мартин, като престана да се смее, – човек може да направи всичко, което поиска и пожелае. Нещата не опират до пари или недостиг на време. Когато човек трябва да постигне нещо в този живот, единственото, което му липсва е само идеята.

Елена и Радко живееха високо в планината. Те бяха двама възрастни хора, които се наслаждаваха на мира и спокойствието, които им предлагаха горите наоколо с пълни шепи.

На това място много рядко идваха посетители. Понякога се отбиваха близки и познати, но това не се случваше много често.

Един ден някой почука на вратата им.

– Ще ида да видя кой е, – каза Радко на жена си, която чистеше зеленчуци в кухнята.

Той излезе на вън и се забави доста, но когато се върна радостно връхлетя в кухнята.

– Ели, ела! Това непременно трябва да видиш.

Тя избърса ръцете и в престилката и последва мъжа си.

Пред къщата двама мъже разтоварваха някакви сандъци. Радко приближи до един от сандъците и махна капака му.

– Ела и виж, – обърна се той към жена си, – Те се върнаха отново при теб.

Тя пристъпи напред и надникна. Земята под краката ѝ се залюля, имаше чувството, че ще припадне. Протегна ръка и извади книга с твърда подвързия.

– Върнали са ми книгите, – едва не извика Елена.

– Да, това са твоите книги, – възторжено протегна ръце Радко към тях.

– Какво се е случило? – недоумяваше Елена.

Преди години ѝ бяха забранили да пише, защото се бе противопоставила срещу унищожаването на природата и животните. В книгите си разкриваше корупцията и алчността на определени хора, които бяха готови за пари да унищожат хиляди декари гори, да отровят всичко  край морето, само и само за да задоволят собствените си интереси.

На тези хора не им харесваше критиката ѝ и те забраниха книгите ѝ, отнеха ѝ ръкописите, а сега ѝ връщаха всичко. Каква бе станало?

Мислите на Елена я върнаха назад. Тя си спомни един окървавен младеж, който преследваха банда мошеници, готови да го обвинят в неща, които не беше извършил. Тогава го бяха скрили с Радко и му бяха помогнали да избяга.

Когато разтовариха и последния сандък един от мъжете се приближи и попита:

– Вие ли сте Елена Христозова?

Елена кимна притеснено с глава.

– Това е за вас – и ѝ подаде плик. – Желаем ви приятен ден.

Елена с разтреперани ръце отвори плика. Там имаше малка бележка. В нея пишеше:

„Елена, едно запомни, писателят, който живее в теб не бива да умира. Енчо“.

Очите ѝ се изпълниха със сълзи. Тя ги избърса с престилката си и прошепна:

– Бъди сигурен, Енчо, …. няма да умре.

Леля Димитрина често изпращаше и посрещаше гости. Сега тя бе стопанката на дома. Старата жена видя Мария на портата и я посрещна приветливо:

– Здравей, Мими, много се радвам, че те виждам. Сякаш майка ти отново  е сред нас. А толкова години минаха от тогава….

– Когато някой човек е обичан, той не умира, – каза баба Денка. – Никой тук не я е забравил. Докато ние живеем и тя ще живее!

Мария и Станко бяха уморени, но не искаха да притесняват хората, затова гледаха да са приветливи и усмихнати към всички.

– Я виж Страти, за да вземе нашата Яна, отишъл на гроба на майка ѝ и там в молитва я поискал за жена, – зацъка с език баба Стойна. –  Къде можеше да намериш сега такива мъже?

– Техните са го подучили, – обади се леля Димитрина.

– Може и да са го посъветвали, но я виж днешната младеж, кой слуша съвети? – не се стърпя да се намеси баба Денка и допълни. – Добро момче е Страти.

– Леля Дарина много е остаряла, – подметна между другото Мария.

– Да, но не ѝ липсва настроение, – засмя се Христо. – Виж я как се смее, само малко повече приказва.

– Ти си я забравила, – обърна се баба Стойна към Мария. – И на младини си беше същата, човек за нищо не може да ѝ се разсърди.

Вълшебството на спомените го нямаше. От далеч всичко изглеждаше по-примамливо, а едно докосване до нещата разваляше всичко.

– Виж малката Елица как се е издокарала, – побутна с лакът леля Димитрина Мария. – Едно време, щом две момичета станеха приятелки носеха еднакви модели рокли, а сега парфюмите и кремовете крият една от друга.

– Ти какво искаш да кажеш, Диме, че на нашето време нещо не му е достигало ли? – смръщи вежди баба Стойна. – Беше си хубаво време.

– Младостта си е младост, – въздъхна баба Денка.

Леля Димитрина спря пред едно от момичетата, на който козметичката изскубваше веждите.

– Изглежда някой момичета обичат да страдат, – каза тя. – Нима като ти скубят веждите, моме, изпитваш удоволствие? Майка ми казваше, че такива жени намирали чувствителни и романтични мъже и за тях се женели.

– Диме, а ти какви мъже обичаш? – заяде се с нея баба Стойна.

– Останали ми време да обичам мъже, – засмя се леля Димитрина. – Майка ми все ме учеше: „Хубавият мъж не принадлежи на жена си. Много се тегли от красавец. По-добре си вземи грозен“. Не я послушах. Кое ли момиче се вслушва в думите на майка си?

Вратата се отвори. Шумни и весели през нея нахлуха мъже и жени. Ръкуваха се, поздравяваха се с театрална превзетост…..

Очакваше се шумен и голям празник. Нали Мария отново бе между тях, това не може да се отмине с лека ръка.

За тях нямаше значение, че един тънък ветрец нашепваше вече за приближаващата зима. Сърцата им бяха привързани едно към друго и търсеха и най- малкия повод, за да изразят любовта и загрижеността си един към друг.

Милко щеше да остане сам в къщи, защото родителите му заминаваха за два дни. Те се притесняваха за него, особено майка му. Все някой трябваше да го храни, да го изпраща на училище и да го посреща след занятията.

– Нека да извикаме Милена, – предложи бащата, – знам, че и други семейства са я викали да наглежда децата им. Освен това Милко и брат ѝ са приятели.

Майката познаваше момичето и нямаше лоши впечатления от нея.

– Но дали не е заангажирана с нещо друго, – притеснено каза тя. – Ще иска ли да дойде изобщо?

Когато Милко чу, че ще викат Милена да го „наглежда“, започна да се бунтува вътрешно. Скоро се бе скарал с брат ѝ, въпреки че бяха приятели. Последния път, когато бяха заедно много грозно си крещяха един на друг.

Милко набра смелост и реши да отиде при баща си и да му каже, че не иска Милена в дома им, но вече беше закъснял. Баща му се бе обадил по телефона и момичето бе дало съгласието си.

– И бъди внимателен, не огорчавай девойката, – каза баща му, малко преди да тръгнат с майка му.

Милена дойде след половин час. През това време Милко кроеше планове как да я изхвърли. Но уви, нещата не винаги стават така, както си ги мисли човек.

Когато отвори вратата, Милена лъчезарно му се усмихна и той безпомощно я пропусна да мине покрай него.

Милена беше почти 19 годишна, но изглеждаше като малко по-голямо дете. Тя бързо приготви чай и покани Милко на масата.

– Разбрах, че нещо сте се сдърпали с Петър. Какво не можахте да разделите този път? – попита го тя.

Милко бе готов да я скастри, да не се меси в техните работи. Но някак неволно започна да разказва за причината породила кавгата им.

Милена го слушаше внимателно, без да го прекъсва.

След като Милко свърши разказа си, Милена го погледна съчувствено и каза:

– Брат ми никога няма да има приятели, още повече пък приятелки. Той обича да тъпче другите. Държи се като тиранин. Ако не се промени, Петър ще има само слуги, но не и хора, на които да се довери. Странното е, че светът е претъпкан със смазани души, които сами се хвърлят в краката на подтисника.

Милко я гледаше с широко отворени очи. Той не всичко разбра, но усети, че тя го подкрепя и осъжда брат си.

– Ти ще имаш много приятели, – Милена топло и нежно го погледна в очите. – И ще ти кажа защо. Защото когато ти дадат нещо, дори и най-дребното, ти се държиш така, все едно си получил истински подарък. Сякаш се е случило чудо.

След това Милко дълго мълча. Той се опитваше да осмисли и разбере това, което му бе казала Милена…..

В началото изкушението беше слабо и въздържано. То едва се осмеляваше да намекне, какво точно цели. Но постепенно набра смелост и стана по-изразено.

Прокрадна се към Тони. Дръпна го по пръстите на краката и погъделичка дланите на ръцете му. Нагло посегна към него и безсрамно го потегли за ръкава.

Изкушението е като кихането. Започва от нищо. От неясно неприятно усещане в носа и до толкава се разраства, че е невъзможно да го спреш.

Отпърво изкушението караше Тони невинно да провери обстановката. От там премина към неопределено вълнение. И преди Тони да се осъзнае, изцяло го завладя.

Това е като при включване на печката, отначало реотаните греят едва едва, а после заблестяват ярко и пламват яростно и гневно.

Изведнъж Тони се изпълни с безразсъдство и започна да мисли лекомислено: „Че какво толкова? Защо пък не? Какво лошо ще стане?“

Такива бяха смътните, но властни и необуздани мисли, които изплуваха в главата на Тони.

Те го увещаваха:

– Хайде, защо пък не?

– Само ще се приближа, и ще го гледам, даже няма да го докосвам, – каза тихичко Тони. – Какво ще му стане ако го докосна …. Аз само лекичко. Нали е опаковано, няма да го повредя като го пипна.

Тони допря ръка до пакета. Усети, че е твърд и студен. Повдигна го леко. Тежеше колкото една книга.

– Е, сега вече край! – Тони дръпна ръцете си като опарен. – Нали го пипнах, стига толкова.

Тони очакваше, че щом изкушението е получило своето, трябва да го остави намира. Но не, като глутница кучета надушила прясна кръв и опила се от нея, изкушението го връхлетя с още по-голяма сила:

– Но ти не знаеш какво точно има вътре. Развий го и виж. После пак ще го опаковаш, както си беше ……

Ръцете на Тони започнаха да приближаваха пакета и силно се тресяха …..още малко и щеше да види какво има вътре.

Външната врата силно тропна, родителите му се прибраха ……

Тони прибра ръцете си в джобовете и се усмихна.

„Добре стана така, – помисли си той. – Ако бях го отворил, какво щях да кажа на родителите си“?