Зави надолу и когато се приближи, тя видя тъмна сянка в градината. „Не“помисли си тя.

Но бе той. Беше застанал на колене с кофа вода и парцал в ръката. Когато се приближи видя, че мие розовия храст, а не плочките, както си беше помислила първоначално.

Беше се навел над него и лъскаше педантично листата, като някой побъркан градинар.

Тя очакваше всеки миг той да спре, но не го направи. Така че най-накрая тя отвори задната врата и влезе.

– Ваньо, – каза тя, – какво правиш?

Той спокойно вдигна поглед. Изобщо не се изненада, ч я вижда.

– Акари. Пролетта беше влажна. Пръсках ги два пъти, но за да се махнат яйцата, най-добре е да се измият на ръка, – обясни той и пусна парцала в кофата.

Никога не бе мислила, че Иван е хубав. Предполагаше, че официалното му държане го спасяваше от посредствеността му. Когато не беше вдървен и скован, в него имаше плавност и лекота, която напомняше на хищна котка.

– Това е кралицата на виолетките, – каза той и посочи розовия храст. – Прекрасен стар вид. За първи път е култивиран през 1860 г. А това е „мадам Исак Перие“. Цветовете ѝ миришат на малини.

По лицето му нямаше и следа от вълнение, нито някакъв опит да го прикрие.

Дони стоеше пред ниската сграда, където живееше Таня. Боеше се да влезе, защото не знаеше как ще реагира и какъв обрат можеха да вземат нещата. За него Таня се беше много променила и бе станала по-смела, с голям кураж. Как можа да направи всичко това сама.

Дони мислеше да се обърне и да си тръгне, да я остави, но искаше да се срещне с нея, за да разбере, защо го бе направила. Събра сили и натисна звънеца. Последва продължително мълчание.

– Кой е? – долетя нейният глас зад вратата.

– Дони.

Отново мълчание. Усети я, че се изненада. Резето щракна и вратата се отвори. Таня изглеждаше ужасно. Беше бяла като платно, с подпухнали от плач очи.  Косата й висеше на клечки, а дрехите й бяха размъкнати и смачкани.

– Здравей, – усмихна му се тя

– Здрасти, – начумерено поздрави Дони

– Искаш ли да влезеш?

– Да, ако може, – гласа му звучеше отчаяно.

– Разбира се. Заповядай! Искаш ли кафе?

– Не, благодаря. Как се чувстваш?

– Отвратително, – наведе глава Таня.

Настъпи дълго мълчание.

– Извинявай, – каза тя и се спусна към банята.

Дони по-скоро усети, отколкото чу, че Таня повърна. След малко се върна още по-бледа.

– От упойката е, предполагам, – каза той.

– От къде знаеш? – погледна го изпитателно и недоумяващо Таня.

– Научих ……

– Да, но …… Е, помогнаха ми малко.

– Не, – изкрещя той. – Защо ми причини това? Не мислиш ли, че и аз трябва да знам за това? Това бебе не е само твое, а и мое. Защо реши, че него искам? Защо не ми каза, а сама реши какво да правиш? Твоето поведение е отвратително и ме прави изключително нещастен…

– Нещастен? – погледна го учудено Таня.

– Естествено. Обичам те. Толкова много те обичам! Как можа да ти хрумне, че няма да искам детето?

– Искаш да кажеш, че би искал да родя това дете?

– Естествено, че исках. За нищо на света не бих се съгласил да го …. изхвърлиш, просто така. Защо не ми даде възможност да избирам? ….. Не искам да слушам никакви оправдания …..

– Няма да се оправдавам, – каза спокойно и отчетливо Таня. – Всъщност, направила съм нещо по-добро.

– Не те разбирам.

– А ми ….. отказах се от аборта. Когато влязох в операционната и легнах на масата,се замислих: „Какво всъщност правя“? След това станах и си тръгнах. Така, че все още съм бременна.

Дони приближи до нея и я прегърна. Притисна я силно до гърдите си и нежно я целуна. Той беше най-щастливият човек на земята.

В САЩ в една жилищна сграда се провеждали християнски богослужения. Съседите се оплаквали за много шумното хваление на собственикът на сградата, който бил евреин.
– Приятели мои, – казал хазаина на жилището, – ако аз бях намерил Месията, щях да пея още по-силно от радост!
Този евреин бил прав. Не трябва да се срамуваме, а да прогласяваме благовестието Христово колкото може по-силно. Нека вестта за Исус Христос да достигне всички хора.
Исус Христос е източник на вечен живот и канарата на спасението. Той е единствената надежда и сигурността на обществото. Това е единственият път водещ човека до общение с Бога. Той е единствената съкровищница, даряваща на хората всичко, което им е нужно за спасението, изграждането на истински християнски характер, подражаващ на Христос и уподобяващ се на Бога.
Христос е истинската светлина, която ни осветява; Божия Агнец, снемащ греховете ни; истината, която трябва да чуваме; вратата, през която трябва да преминем; добрият пастир, на чийто глас трябва да се подчиняваме; хляба на живота, който може да ни насити. Христос е възкресението, утринната звезда запалена в сърцето ни.

Боб работел вече десет години като таксиметров шофьор.
Веднъж със съпругата си бил на някакъв банкет в голям ресторант. Боб доста си попийнал. Едва се държал на краката си. Седял на стола и от време на време  се смеел и хълцал.
Съпругата му разбрала, че в този вид няма да го допуснат в метрото, за това решила да вземат такси.
Стояли дълго време двамата на площада. С едната си ръка крепяла съпруга си, а с другата махала на преминаващите край нея таксита.
Валял силен дъжд, а нямали чадър. И двамата подгизнали солидно.
Едва след час едно такси благоволило да спре пред тях. Жената отворила вратата и казала адреса на шофьора.
– 200 лева, – казал таксиметраджията.
В това време Боб се разсънил и спомняйки си, че кара такси, орворил очи и изкрещял:
– За по малко от 350 не тръгвам, – и хлопнал вратата на таксито.

Франско-канадският художник Стивън Спазук сънувал сън, който в последствие определил дейността му за много години напред. Когато се събудил той съвсем ясно виждал как създава своите произведения. Изхвърлил моливите и четките и започнал да създава картините си с огън.
Тази техника е доста сложна и отнема много време. Ето защо голяма част от деня художникът прекарва в работното си ателие.
Неговите произведения се състоят от малки фрагменти, подобно на мозайка.
Вълшебството започва, когато художникът поднася пламъка на свеща към листа хартия. В този момент се образуват абстрактни форми, от които художникът буквално подрежда бъдещия образ. След това той дорисува образа със специални четчици и други инструменти.
Художникът си спомня, че е растял в много хармонично семейство, в атмосфера на любов и разбирателство. Като дете е бил плах и срамежлив. Прекарвал е много време гледайки естествения модел на дървената врата и движението на облаците през прозореца. Може би това е оформило удивителната му фантазия, която е спомогнала за създаване на такива шедьоври.