Разходиха се покрай оградата на малка нива, а след това седнаха на два камъка, които като че ли нарочно бяха сложени там за почивка. Младият бе висок, с широки рамене, здрави ръце, буйна черна коса и остри черни очи. С него бе слаб, с побелели коси, старец. Той бе видял много и помнеше още времето, когато със семействата си шепа хора дойдоха и се заселиха по тези места.
– Жени и деца, вървяха в колона през селото, – върна се в спомените си назад старецът, – лицата им бяха уморени и измъчени. В ръцете си носеха малки торби с пръст и тор. Притискаха ги към гърдите си, сякаш бяха драгоценно богатство.
– От къде са ги взели? – размърда се маладежът неспокойно на мястото си. – За какво са им били?
– Бяха ги събирали в далечни долини, давайки за тях овце, монети и кожи. Смятаха да посипят твърдите скали на това място със скъпоценната пръст, та земята да роди зърно и народът да има какво да яде.
– И сега е скалисто това място, – засмя се младежът, – а нивите висят над безната.
– Тогава хората се връзваха на верига и се спускаха към малката площ, – ръцете на старецът потрепераха при спомена. – Внимателно с ръце ръсеха пръстта върху скалната почва.
– Но нали един по-силен вятър би отвял всичко това? – младият човек учудено погледна старецът.
– Над бъдещите ниви, – кротко продължи старецът, – бе изградена груба ограда, която да ги пази от вятър и лавини. Така се раждаха нивите сред тези обрулени, озъбени скали.
– Навярно не са били много големи, – каза младежът.
– Три крачки широка и четири крачки бе почти всяка новообразувана нива, – протегна ръка старецът напред, сочейки малките участъци земя. – Това бе най-ценото богатство на нашият народ.
Старецът погледна към мъжете надвесили се над малките ниви и каза:
– Призори мъжете излизаха на нивичките си. Селянинът дълго се моли преди да започне работа на придобитата земя.
– А когато духнеше вятър, оградите успяваха ли да запазят натрупаната по скалите пръст? – попита младежът.
– Задухаше ли силен вятър, жените донасяха одеяла и ги разстила върху скъпоценната пръст. Галеха семенцата с малките си длани и с мънички коси скъпернически отрязваха поникналите стръкове.
– И от това сте правели хляб? – изненада се младият човек.
– Мелехме зърната, а жените месеха и печаха плоски продълговати хлябове.
– А защо слагате паричка в първият хляб? – попита младежът, който бе видял как този, който печеше хляба, бе пъхнал монета, не в кой да е хляб, а точно в първия.
– Това беше за всеобща благодарност за чудото.
Старецът бе разказал историята на народа си на този младеж, който бе дошъл и бе решил да се засели по тези места.
В Америка са започнали да продават детско столче, които напомнят на родителите, че са забравили детето си в колата.
