Спас се намръщи:

– Колко лесно се обиждаме днес.

– Превърнали сме се в свръхчувствително общество, – махна с ръка Тони, – което хленчи и се оплаква за всичко.

– Това е така, защото сме загубили способността да обърнем другата буза, – усмихна се Ченко. – Отгоре на всичко това искаме да поправим всяка възприемана несправедливост, извършена срещу нас.

– А какво ще стане ако се откажем да се обиждаме? – попита Васил.

– Когато някой ме обиди, – повдигна вежди Спас, – всичко в мен кипва. Искам да се оправдая…

– Да се откажеш от това да се обиждаш е трудно, – съгласи се Филип, – но аз отнесох оплакването си към Бога и Му заявих:“Ще се откажа да се обиждам, но Те моля да бъдеш мой защитник“.

– И имаше ли резултат? – попита нетърпеливо Тони.

– Обиди ме един мой приятел, но тъй като бях решил да не се обиждам, продължих деня си, – обясни Филип. – Не преповтарях събитието отново и отново в ума си и така не наливах масло в огъня. Имах Божия мир, защото Му се доверих, да бъде защита на живота ми.

– Какъв прекрасен избор, – възкликна Спас. – Нека се откажем да се обиждаме и да се доверим на Божия план, той е най-добрият.

Мариан бе много развълнуван от разглежданата тема:

– Как да се защитим от многобройните изкушения, които се изправят пред нас, независимо дали те са в сферата на секса, парите, властта или нещо друго?

– Първо, обърни внимание на сърцето си, – посъветва го го Горан. – Изкушението винаги започва от вътрешните мисли.

Чавдар поклати глава:

– Не можем да спрем идеите, които ни хрумват. Но не трябва да ги подхранваме. Поддържането на тайните мисли и изследването на възможните последици, позволяват на изкушението да ни представи своите аргументи.

– Има и друго нещо, – вметна Захари. – Трябва да стоим далече от места, ситуации и хора, които ни улесняват да тръгнем в неправилна посока.

– Необходимо е да направим преценка за неизбежните щети и духовна разруха, – смръщи вежди Генади, – които настъпват след това.

– Нека се вгледаме внимателно и отбележим, – наблегна Тихомир, – крайната трагедия.

– Освен това следвайки съблазънта, ние наскърбяваме Бога и отхвърляме жертвата, която Той направи, за да ни спаси в Исус Христос, – изказа се и Владо.

– Какво излиза накрая? – попита Мариан.

– Господ е най-добрата защита, – отговори Филип. – Не забравяй, че греха те доведе до кръста.

– Не мога да потъпча Неговата скъпоструваща любов, – призна Мариан. – По-добре е всецяло да Му се отдам.

Михаил бе седнал до баща си. Двамата разговаряха.

– Татко, нали Юда е прекарал три години с Исус. Той е видял как изцерява и възкресява мъртви. Слушал бе думите Му. Защо го предаде?

– Може би заради собствената си зависимост, – тъжно каза бащата.

– Зависимост? – повдигна вежди учудено Михаил.

– Склонност, която никога не е успял да надмогне.

– Какво не е могъл да надмогне? – продължи да пита Михаил.

– Юда е отговарял за касата с пари и е било известно сред учениците, че Юда често крадял по малко от ковчежето, което било предвидено за споделяне, – обясни бащата.

– Защо не е отнесъл тази си слабост при Исус? – последва нов въпрос.

– Защото Юда се е доверявал на това, което вижда, а не е ходил с вяра. Всяка зависимост подтиква към грешни избори, от които човек после се срамува, а това води само до съжаление и чувство за вина.

– И сатана веднага ще се възползва, – усмихна се Михаил.

– По-добре направи правилния избор, а не като Юда, – посъветва го баща му. – Отиди при Исус. Помоли Го за прошка и сила. И ще се удивиш как това ще промени края на твоята история!

Цвятко отново се бе разприказвал:

– От опитомяването на огъня и изобретяването на колелото до въздушния транспорт и създаването на Интернет, хората са постигнали забележителни неща.

– И все пак, – противопостави му се Жоро, – въпреки всичките ни напредъци и постижения, възкресението на Исус ни принуждава да се примирим с нашите ограничения и недостатъци.

– Искаш да кажеш, че не сме всемогъщи или всезнаещи, нито сме самопроизхождащи или самоподдържащи се, – повдигна вежди Цвятко.

– Е, опитваме се да го отричаме, но водим губеща надпревара с времето и ежедневно усещаме ефектите от греха и смъртта върху нашите тела, семейства и общности, – отбеляза Жоро.

– Въпреки това, – Цвятко наклони глава на една страна, – откриването на нашата съкрушеност е начинът, по който навлизаме в живот на поклонение, удивление и огромна радост!

– На всеки Великден празнуваме великата Божия победа над греха и смъртта във възкресението на неговия Син, Исус Христос, – отбеляза Жоро.

– Правейки това, ние влизаме в славна среща със силата на Бог, която тържествува над нашите слабости и неспособности, – доуточни Цвятко.

– Именно във възкресението виждаме чистата проява на Божествена любов към нуждаещи се и разбити хора като нас, – допълни Жоро.

– Нека се отвърнем от скръбта и отчаянието, като не мислим за нашите провали или ограничения, а за безграничната любов и сила на Бога, – изрече като пожелание Цвятко.

– Това наистина е повод за голяма радост, – усмихна се сърдечно Жоро.

Борко бе от хората, които започваха с ентусиазъм, но не довършваха докрай нещата.

Той много бързо се въодушевяваше, но после губеше интерес и зарязваше всичко.

Борко много обичаше да готви и след това сладко да си изяде приготвеното, но станеше ли въпрос за чистене след това казваше:

– Не обичам да мия всички тези мръсни съдове и прибори.

Или захващаше се с някаква идея, готов бързо да я осъществи, но свършваше три четвърти от работата и си казваше:

– Ще довърша по-късно.

Но изобщо не правеше това. Даже забравяше, че е работил над такава идея.

Баща му гледаше недовършените му работи и един ден му каза:

– Представи си, че Бог ти каже: „Обичам те. Избрал съм те. Искам да те преобразя в Моя образ, но малко Ми омръзна от теб. Захващам се с друг“.

– Как така? – свъси вежди Борко. – Той няма ли да довърши започнатото с мен?

Бащата продължи да описва нататък сцената:

– „Не, – ще каже Бог, – Захващам се с друг, който е по-интересен от теб“.

– Не, Той ще довърши работата си с мен, – категорично заяви Борко, – не може да ме зареже внезапно.

– Така е, – съгласи се бащата. – Бог не губи интереса си към нас. Той няма да ни изостави.

Борко само въздъхна

Бащата попита:

– Не си ли щастлив, че Бог ще завърши това, което е започнал в теб?“