Виждали ли сте някога как голям самосвал сваля товара си?
Шофьорът просто натиска един бутон или превключва лостта и тежкия товар се стоварва на нужната площадка. Самосвалът щеше да бъде напълно безполезен, ако караше постояно своя товар.
Ние не сме създадени, за да се смачкваме по тежеста на притесненията и грижите си.
Можем просто да натиснем бутона на вярата или да превключим лостта на доверието и нашия товар ще се разтовари на раменете на Този, Който е обещал да го носи вместо нас.
Сложи на Неговите плещи товара на земните си проблеми, защото Той се грижи за теб.
Щом Той те е обикнал толкова много, че е взел бремето на твоите грехове, ти можеш да му довериш и малко по-леките товари от живота си.

Децата, когато се нуждаят от нещо, не се срамуват да поискат от родителите си. Всяко нормално дете направо и без да се стеснява иска, това, което му е необходимо.
Библията се обръща към Божиите чада: „Затова, нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта, за да придобием милост, и да намерим благодат, която да помага благовременно“.
Бог много добре знае, как ние зависим от Него за нашите ежедневни нужди. Ето защо Исус казва: „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори“.
Каква грижа те измъчва? Може би сърцето ти е притиснато от ежедневни трудности? Притеснява те безпокойство за утрешния ден?
Разберете, вие сте Божии деца, чрез вяра в Христа, можете да се доверите за всичко на Исус, знаейки че Той ви обича и може да ви помогне.
Хвърли бремето си, принесете го „с дръзновение пред престола на благодатта“ и го остави там.

Стояха пред нея и я оглеждаха. Нищо не подсказваше, че това може да се движи, още по-малко да те пренесе в някое друго измерение.

– Приятелят ми се качи на това чудо, натисна лоста и се изпари пред очите ми. Скоро машината се върна сама, но приятелят ми го нямаше, само парцали от дрехите му, опръскани с кръв, бяха останали на седалката, – каза Давидов, възрастен човек, с побелели коси и немощни крака.

– И повече не видяхте приятеля си? – попита плахо Лили, момиче с рижа коса и много лунички около носа.

– Не! – отговори Давидов.

Възцари се гробно мълчание.

Днес тя с двамата си приятели Андрей и Христо, посетиха загадъчния мъж, който живееше в една изоставена къща на тяхната улица. Дворът пред къщата беше обрасъл с треволяк и бурени, дори пътеката, водеща до входната вратата бе покрита с буйна и висока трева.

– А вие след това имахте ли смелост да я изпробвате? – набра смелост да се обади Христо.

– Да, – каза смутено мъжът, – но на малки разстояния, не повече от 4-5 години назад в миналото и 3-4 напред в бъдещето. Боях се от последствията, които можеха да доведат това мое пътуване във времето. Не ми липсва приключенски дух, но всичко това ми идваше много. Бях решил да я унищожа.

– Да я унищожите? – извика Андрей. – Защо?

– Видях какво се случи с моя приятел….

– Но причината за неговото изчезване може да е нещастен случай, – прекъсна го Христо.

– А защо не я покажете на другите хора? – попита Лили.

– Ако можехме да пътуваме назад  в миналото си и да поправяме грешките си, това няма ли да ни направи по-безотговорни? – възрастният човек се задъха.

– Но ако тази машина се употребява само за добри дела, защо трябва да се унищожава? – обади се Андрей.

– Ами ако се подам на изкушението, не само да се върна в миналото да поправя грешката си, но и да си отмъстя на някого, – примижа от ужас Лили.

– Или да отидеш в бъдещето и да откраднеш някое изобретение, за да подобриш настоящето, – засмя се Христо.

– Но ние не знаем за добро или зло ще я използват хората, – тъжно каза Андрей.

– Както виждате тази машина се е превърнало в доста тежко бреме за мен, – каза с дълбока въздишка Давидов.

Младежите прекрасно разбираха, че използването на такава машина е свързано с голяма отговорност, но съвсем не искаха тя да бъде унищожена.

– Но ако с нея може да се спаси човешки живот …., – каза Лили.

– Е, – усмихна е Давидов, – може би тогава ще се наложи да се използва.

Скоро щеше да се стъмни и младежите си тръгнаха. В сърцата им горяха какви ли не планове, за изследвания, проучвания, спасяване на хора, …. Те не знаеха, че това е първата им и последна среща с Давидов.

Скоро се чу, че някой е намерил възрастния човек мъртъв пред дома му. Казаха, че е получил инфаркт. На погребението му нямаше хора, защото той не дружеше и не контактуваше с никого, но Лили, Христо и Андрей придружиха ковчега до гробищата.

Два дена след погребението, младежите решиха да посетят изоставената къща. Изкачиха се по скърцащите стъпала и погледнаха в ъгъла, но той беше празен. Машината беше изчезнала.

Малко момче пътувало само във влака. Зад прозореца преминавали скучни и еднообразни пейзажи. До него седящатата жена го попитала:
– Навярно си уморен от дългия път?
Момчето се засмяло и казало:
– Да, малко съм уморен, но това няма значение. Когато пристигнем, ще ме посрещне баща ми.
Понякога ние се уморяваме в живота, трудно ни е, но знаем, че в края на живота ще ни срещне Нашият Баща и това променя всичко.
Знанието, че ние вечно ще бъдем с Бога, компенсира сегашното ни бреме.
Гледайте към небето и вечността!

Съпругата на един щедър човек веднъж му казала:
– Никога не съм срещала по-неблагодарни хора от братята ти. Когато твоите работи вървят добре, те дотичват веднага тук, но ако те постигне неуспех, те веднага се отстраняват.
Мъжът ѝ отговорил:
– Това се дължи на тяхната деликатност. Те не искат да бъдат бреме за нас, когато ние не сме в състояние да им дадем нещо.