Тодор беше бивш механик, но се случи така, че загуби част от близките и работата си. После болката и мъката го притиснаха и той стигна до дъното. Стана наркоман със стаж и живееше на улицата

Тодор си мислеше: „Така и ще си ида без пари, сам, на тротоара в големия град“.

Случи се така, че се намериха състрадателни хора и той бе отведен в болница, където бе диагностициран с цироза на черния дроб. Лекарят му каза:

– Човече, ти умираш.

Тодор се стресна сериозно, а после шеговито каза:

– Веднъж  ми излезе късмета, да получа чисто легло, медицинска помощ и ….

Той сериозно се замисли за живота си.

След това бе изпратен в приют, но такъв приют, в който директорът на заведението казваше:

– Този дом е необходим, за да могат умиращите бездомни хора да умрат с достойнство, а не на улицата. Обществото е обърнало гръб на тези люде. Ние изразходваме време и пари за бездомни животни, а какво правим с хората живеещи на улицата? Това не са бездомни, а изоставени хора. В края на живота си, те заслужават поне малко душевен покой.

В този приют издирваха роднините на хората постъпили  при тях, срещат ги с тях и ги нудеха да си вземат прошка едни от други.

Тодор беше изморен от живота, който бе водил до сега. Именно болестта му помогна да погледне на нещата по друг начин. В такива моменти хората започват да ценят живота, отпуснат им тук на земята.

Въпреки заболяването си Тодор започна да помага в кухнята и да се грижи за цветята в дома.
– Аз зная, че болестта ще ме убие, – казваше Тодор, като се усмихваше. – Тя вече отнеса двама от тримата ми сина. Не се страхувам от смъртта, наричам я по-скоро връщане у дома.

Тодор постепенно отслабваше и губеше сили те си, но той знаеше, че ще настъпи ден, когато няма да може да стане от леглото, за да иде при останалите от дома. Това го смиряваше. За това приемаше това положение по-спокойно.

Вчера казваше на един възрастен човек, също живеещ в дома.

– Преди известно време аз спях буквално на асфалта. Ако не беше този приют , отдавна да съм умрял …..

Бог ни е избрал и ни е осветил чрез кръвта на Своя Син. Колко голяма е Божията любов към нас!

Ето защо ние сме длъжни да се обичаме едни други. Любовта е съвкупност от съвършенства.

Непростените грешници често са в състояние на гняв, недоволство и оплаквания, но ние сме длъжни да се облечем със състрадание, доброта, скромност, нежност, търпение и прошка.

Да бъдем снисходителни един към друг е много трудно, но християните са длъжни да го правят, защото Господ им е простил.

Християните са части на едно тяло, Божията Църква. Те не могат да живеят в гордост и егоистично, а трябва да живеят в името на Христос и Неговото тяло.

Частите на едно тяло не си причинява болка една на друга, а си помагат. Така и християните трябва да приемат братята и сестрите в Христос. Те са длъжни да живеят в мир, да дават приятелски и искрени съвети, ободрявайки останалите с Божието Слово.

В християнската общност не трябва да има жалби, спорове и клюки. Християните трябва в името на Исус да благодарят на Бога за всичко. Това е един благословен живот с Бога.

Господи, прости егоизма ми, гордостта, недоволството и всички грехове, които разрушават единството в Христос. Помогни ми да действам с любов и да служа на другите, както това е правел Исус.

Стоматита е заболяване на устната кухина. То е известно с афтозните си язви, които са много болезнени. Те могат да се появят навсякъде във вътрешността на устните и бузите, в основата на венците, върху или под езика.

Интересното е, че в случай на стоматит, афтите изисква няколко дни, преди да достигне своя връх по отношение на възпаление и болка. С други думи, това ни дава време да се справим със заболяването, преди състоянието ни да се влоши.

Съществува много прост трик, който може да ви помогне да се избавите от този проблем.

Като начало разбъркайте една чаена лъжичка сол в чаша с вода. Жабуркайте се няколко минути с нея, а после я изплюйте.

След това стоплете малко вода, желателно е преди сън и прибавете лимонов сок в нея, след което я изпийте. В никакъв случай не добавяйте захар.

Вие ще бъдете поразени от това, което ще видите. На следващата сутрин язвите ви напълно ще изчезнат.

Стефка се омъжи и роди син. Скоро след това съпругът ѝ загина при автомобилна катастрофа. Синът им беше само на две годинки.

Стефка много тъгува по мъжа си, но на нея ѝ бе останало само момченцето и тя му отдаде своята любов, ласки и нежност.

Очите на синът ѝ Валентин бяха сини като небето.

Момчето ѝ порасна, то оценяваше всичко, което майка му бе направила за него. Валентин много се грижеше за нея, винаги я радваше. Страхуваше се да не я нарани или да и причини и най-малката болка. Стараеше се да не я обиди или разстрои с поведението си.

Всичко беше много хубаво в живота им. Не бяха много богати, но бяха щастливи.

На 22 години Валентин завърши университета. Реши да замина далече на север на работа и да осигури на майка си старините.

Замина и …. изчезна.

Стефка писа до града, в който го бяха назначили. Звъня на всички възможни телефони. Търсеше го навсякъде, но всичко беше безуспешно.

Стефка много сълзи проля по сина си, отслабна, но не загуби надежда, че ще го намери. Майчиното ѝ сърце подсказваше, че той е жив.

Минаха три години.

Здравето на Стефка се влоши. Направиха ѝ операция в друг град и тя мина успешно. Изписаха я от болницата.

По пътя за гарата, тя видя инвалид, който се придвижва в количка. Стефка бе състрадателна и милостива. Тя имаше пари само за билет за влака, но в джоба си носеше две ябълки, които и дадоха, когато напускаше отделението.

Тя извади ябълките, отиде до инвалида и му ги подаде. Той я погледна, а тя трепна. Същите очи, като небето.

– Вальо, – едва прошепна Стефка и се разплака от щастие. – Какво е станало с теб? Защо не ми се обади?

Валентин гледаше с болка майка си:

– Мамо, …… стана злополука. Откараха ме в болницата. След това не можех да ходя. Станах инвалид. Изпаднах в бедност. Започнах да пия.

– Миличък, но защо не се върна у дома?

– Не исках да ти бъда в тежест….. не исках да те разстройвам. Страхувах се, че няма да го преживееш….Така минаха няколко години.

– Какво говориш, сине мой? Толкова се радвам, че те виждам пак, хайде ела да се приберем у дома.

И нейната любов направи невъзможното. Валентин започна да прави гимнастика и различни упражнения….. И той проходи. Отначало бавно и неуверено, но по-късно стабилно и здраво.

Две години по-късно Валентин се ожени, а сега Стефка се радва на двете си малки внучета.

Бог приема почестите, но не защото се нуждае от тях, а защото знае, че с тях няма да е справим. Достатъчно ни е съвсем малко ласкателство и ние вече копнеем за цялата слава.

Похвалите предизвикват завиване на свят и размекват мозъците ни. Ако продължим в същия дух, ще започнем да си мислим, че за спасението си имаме някакви заслуги. Много скоро забравяме, че сме прах и сме спасени от греха по благодат.

И тогава започваме да се молим като фарисея:
– Благодаря ти, Господи, че в света има такива хора като мен. Този мъж там на ъгъла се нуждае от социални помощи, но аз не. Тази улична проститутка има СПИН, а аз го нямам. Пияницата прилегнал край бара има нужда от алкохол, но аз не се нуждая от него. Благодаря ти, че в света има такива хора като мен.

За щастие на това място имаше човек, който не жадуваше за аплодисменти по свой адрес. Сърцето му бе съкрушени и той не смееше очи да повдигне нагоре.

Навел глава той се молеше:

– Господи, смили се над мен грешника. Както този човек се нуждае от социални помощи, така аз се нуждая от твоята благодат. Както тази жена е болна от СПИН, така и аз допускам много грешки. Както пияницата се нуждае от алкохол, така и аз се нуждая от нещо, което може да облекчи моята болка.. Смили се над мен грешния.

Кой от двамата си отиде оправдан?

„Казвам ви, че този (втория) слезе у дома си оправдан, а не онзи; защото всеки, който възвишава себе си, ще се смири, а който смирява себе си, ще се възвиси“.