Като вярващи, ние имаме надежда. Смъртта не е краят. Имаме много повече от един живот! Един ден сърцето ви ще спре да бие, но това ще бъде края на тялото ви, но не и краят на самите вас.

Направени сме по Божий образ и ще живеем вечно. Това не е всичко, което виждате тук. Защо има надежда? Без значение колко лошо изглеждате на Земята, това е само за известно време. След това отиваме във вечността, където няма повече скръб, тъга, болест и страдание, но това зависи от нашия избор, да живеем с Господа или да се противопоставим на милостта Му.

Спасението чрез Исус Христос прави всичко по-различно във вечността.

Виждала съм хората, които живеят с надежда и такива, които не притежават такава. Ужас се чете в очите на хората, останали без надежда. Те си мислят: „Това е всичко, което имам. Свърши се. Аз никога няма да видите този човек отново. Това е всичко, което имам в този живот. “

Сравнете ги с хилядите хора, които сте виждали на погребение на вярващ. Те знаят, че това е само преходен етап. Починалият ще бъдат с Бога във вечността. А един ден ще се съберат заедно при Господа..

За един вярващ, смъртта не е напускане на дома, а завръщане у дома.

Почти всяка нощ Виолета се събуждаше и скачаше от леглото си цялата плувнала в пот. Само силният топъл душ можеше да отмие ужаса, който преживяваше в съня си.

Едва дочакваше утрото. Тя се страхуваше да заспи, не искаше пак да попадне в кошмарите си. Но накрая пак се унасяше ……

Не смееше да погледне ръцете и краката си, беше покрила всички огледала в къщата, за да не вижда отражението си. Болестта ѝ бе отнела красотата, но тя още не се предаваше.

Момчил скоро щеше да се върне. Тя набра цветя от градината и ги сложи във вази на подходящи места. Домът се изпълни с нежен аромат.

Виолета не бе успяла да се свърже с Момчил по телефона, но Стефка я успокои:

– Милко се обади. Двамата с Момчил са добре и ще си дойдат след един ден.

Виолета реши да излезе и да се поразходи малко, без да има някаква определена цел.

Чувстваше изпълнена с енергия, готова бе да превземе света, да се справи със всяко изпречило ѝ се предизвикателство.

Докато се разхождаше забеляза неща, който до сега не ѝ бяха правили впечатление. Например, симетрията на еловите дървета край езерото.

Едва днес се разкри пред нея красотата на малката стара църква, чийто купол се протягаше към небесата.

Всички хора сякаш ѝ се усмихваха и я поздравяваха с кимване на глава. В очите им виждаше надежда, която я заразяваше.

– Въпреки всичко, – каза си тя, – винаги има надежда.

Спомни си какво ѝ бе казал Момчил малко преди да замине в командировка:

– Човешкият дух побеждава всякакви бедствия физически, умствени и духовни, опирайки се на Бога. Пред нас изникват множество предизвикателства, както и твоята болест, но има кой да ни помогне във всичко това.

– Да, – беше му казала Виолета, – Бог вдъхва оптимизъм, дава сила, въздейства на волята ни за живот, но преди всичко ни окриля с надежда.

– Бог води духа на човека – бе се засмял Момчил – само към победи.

Виолета бе спокойна и окрилена. Момчил скоро щеше да си дойде. Болестта не ѝ изглеждаше толкова страшна и тя се усмихна. Вдигна ръце нагоре и благодари за всичко на Създателя си.

Евлоги свърши със сандвича и смачка салфетката.

– Смяташ, че това е опит на тази групировка да се добере до радиоактивните материали, за да си направят бомба? – попита Евелина.

– Какво друго може да бъде? – вдигна рамене Евлоги. – Знаем, че от година искат да се доберат до тях. Никой не очаква, че може да намери хранилище с природен  плутоний. Единствения шанс е да използват нечие откритие в тази насока.

– Това е терористично оръжие. При експлозията му ще загинат много повече хора, в сравнение с тези, които ще се разболеят от лъчева болест, – скочи Камен.

– Само да се спомене за радиоактивно замърсяване и ще настъпи паника в цялата страна, – засмя се Димо. – Спомняте ли си какво стана с антракса? Хората тичаха да се запасяват с лекарство против него.

– За съжаление, – обади се отново Евлоги, – конкуренцията при медиите ги принуждава да използват сплашване, за да продават място за реклама. История за атака с атомна бомба, ще накара пресата да влеят чувство на обреченост, а това ще помогне на терористите да всеят страх.

– Трябва да знаете, че медиите не са независими, – подхвърли Камен. – не става дума за влияние от една или друга партия, което да унищожи обективността им. Собственият ни консуматорки манталитет допусна медиите да се кооперират с търговците за реклама на какво ли не.

– Има редактори и директори на новинарски емисии, – започна да обяснява Димо, – които с нетърпение очакват терористична акция, самолетна катастрофа или убийство на известна личност, за да надуят тиражите и да вдигнат цените на рекламата.

–  Докато рекламодателите субсидират медиите,  – засмя се Евлоги, – пресата винаги ще търси негативното.

– Тогава каква е алтернативата? – попита Евелина. – Там, където държавата  се меси в новините, хората не получат нищо друго освен пропаганда.

– Не знам, – призна Евлоги. – Ядосвам се, че когато няма истински новини за отразяване, медиите търсят просто да всеят някакъв страх. Всяка година умират хиляди тийнейджъри, но рядко едно убийство се превръща в национална трагедия. И това става не защото този младеж е по-важен от другите, а защото подробностите около смъртта му подхранват нечии интереси.

– Звучи доста брутално, – отбеляза Димо, – но не мога да го отрека.

– Всичко това е толкова тъжно, как хората не могат да го осъзнаят? – гласът на Евелина звучеше безпомощно.

Каквото и да коментираха, фактите бяха налице. Едни дърпат конците, други ги подкрепят, а останалите трябва да търпят и да се съгласяват.

Разговорите бяха замрели в стаята. Точно тогава поднесоха чая. На Кремена и направи силно впечатление сервиза. Беше направен от бял порцелан и имаше хармонични форми, които бяха съобразени с функциите на отделните части. По него нямаше излишни украшения и рисунки.

– От къде имате този сервиз? – попита Кремена.

– Той е подарък от господин Кочев, – обясни домакинята. – За моделът си е получил награда на доста популярен конкурс у нас.

– Сега се сетих къде съм виждала този сервиз, – обади се Зоя. – На някаква доста нашумяла изложба. Само че името на автора май беше друго. Започваше с Д ….. Името не запомних, но сервизът ми направи силно впечатление.

– Дамар, – помогна ѝ господин Кочев, като се усмихна притеснено. – Това е псевдонимът ми.

– Защо сте използвали псевдоним? – попита изненадано Кремена. – Не харесвате ли собственото си име? Според мен е глупаво човек да използва фалшиво име, все едно иска да скрие нещо.

– Глупости, – намеси се компетентно домакинята. – Почти всички хора на изкуството използват псевдоними.

На Мартин му бе дотегнал този разговор и реши да смени темата:

– Господин Кочев, чух, че искате да организирате изложба, на която да се представят всички постижение не само в техниката, но в други насоки.

– Да, – кимна Кочев самоуверено.

– Не се ли страхувате от организацията на такова мероприятие? – попита Зоя. – Как ще прецените, кое трябва да се покаже и кое не?

– Знаете ли, – започна малко неуверено Кочев, – когато човек мечтае, той намира път, колкото и труден да е той, за да осъществи мечтата си. За награда той вижда нещата преди другите хора. Това може да ви се стори и като наказание, всичко зависи от гледната точка.

– Искате да кажете, че идеята не ви е спечелила само приятели? – попита съчувствено Кремена.

– Много точно го формулирахте – и Кочев дари Кремена с усмивка. – Но аз не се оплаквам. Понякога и приятелството е първата стъпка към враждебността.

Кремена избухна в смях. Досега не бе срещала толкова очарователен и остроумен събеседник. Тя намираше, че идеите му са доста оригинални.

– Винаги ли търсите и намирате път за мечтите си, по толкова труден начин? – попита, вече съвсем сериозна, Кремена.

– Боя се, че съм се родил с тази болест, – каза Кочев.

Срещата тази вечер бе към края си. Гостите се надигнаха и се насочиха към вратата. Но в сърцето на Кремена се бе появило нещо ново, тя разбираше, че това няма да бъде единствената ѝ среща с господин Кочев……

Кой е открил пеницилина?

Какъв странен въпрос. Всеки ученик знае, че пеницилина е бил открит от английския лекар Александър Флеминг. За това си откритие той е получил Нобелова награда.

Но не бързайте, днес има причина да твърдим, че чудодейния препарат е открит година преди Флеминг от френския студент по медицина Ернест Августин Дюшенсне, който в своя дисертация подробно е описал изненадващо ефективно лекарство за борба с различни бактерии, които влияят неблагоприятно на човешкото тяло.

Своето откритие младият французин, тогава е бил само на 21 години, не могъл да разработи и изследва подробно. Попречила му болест и ранната му смърт.

Колегите му забравили за неговата работа и не ѝ обърнали внимание.

Александър Флеминг нищо не е знаел за това и не е могъл да знае.

Много по-късно във Франция в Лион била случайно открита дисертацията на Ернест Дюшенсне.