Със мъжа ми преглеждахме старите съдове. Надрасканите и непотребните ги отстранявахме. Все пак си отделих една голяма чаша, макар, че имаше голяма драскотина.

– Хвърляй я! За какво ти е? – извика съпругът ми.

– Тя ми е любима, – казах, а след това добавих, – Тя ми напомня, че можем да имаме недостатъци, но все още не сме за изхвърляне.

Бог е използвал хора, които съвсем не са били съвършени. Моисей е бил „тежкоезичен“, Раав е била блудница, Давид е прелюбодействал с Витсавее, а после е изпратил мъжа ѝ на смърт, Петър се е отрекъл три пъти от Исус.

Всеки от нас има слабости. Сега вече по осезателно чувствам тежестта на годините. Слухът и зрението не са същите. Старите травми от удари, падания, наранявания, започнаха да се обаждат особено, когато се разваля времето. Въпреки това, не означава, че съм непотребна.

Не е нужно да бъдем съвършени, за да служим на Бога.

Мина доста дълго време, преди Димо Спасов да се реши да отиде на дерматолог. Една подозрителна бенка, все попадаше пред очите му и започна да го тревожи сериозно.

Докторът го прегледа и каза:

– Да направим биопсия, но на друго място, не на рамото където е бенката ви.

Димо бе изненадан от предложението на лекаря.

„Все пак той е специалистът, – каза си Спасов, – учил е и е практикувал дълги години в тази област“.

След две изследвания се откри ранен стадий на злокачествен процес. Това въздейства доста травмиращо на Димо.

– Хубавото е, – каза лекарят, – че го открихме навреме, преди да се разпространи. Сега лесно ще бъде унищожен.

Димо дълго се бе молил тази бенката да изчезне сама.

„Но ако това беше станало, – помисли си Димо, – нямаше да отида на лекар, а проблема ми щеше да се задълбочи, а последствията щяха да бъдат много сериозни“.

Колко пъти всеки от нас се е молил трудностите да изчезнат и се отчайваме, когато това не стане. Дори лошото може да се превърне в добро, както в случая на Димо.

Ние сме благословени, Бог ни обича и се грижи за нас. Той ни предпазва от опасности, които ние не подозираме.

„Всичко съдейства за добро на тези, които обичат Бога, които са призовани според неговото намерение.

Една ранна зимна утрин стоях на двора и наблюдавах небето.  Невероятна гледка.

Студът навън насочи мислите ми към хората, които нямат дрехи и храна. Помислих си:

“ Ако бях гладна и ми беше студено, едва ли щях да се взирам към нощното небе и да се радвам на красотата му“.

Макар да не се вижда нищо забележително в една звезда, заедно със другите звезди образуват красиви съзвездия.

Ние не сме сами в този свят, за това трябва да показваме любов и милост един към друг. Колкото и малки да са жестовете на съпричасност, това е служене не само на хората, но и на Бога.

Трябва да правим добро, дори да смятаме, че усилията ни са нищожни.

Любовта и грижата,  която получаваме от Бога, трябва да я споделяме с другите.

Станка бе обвинена несправедливо. Тя се опитваше да обясни, че няма вина, но думите ѝ нямаха ефект.

Човекът, който я обвиняваше, изобщо не искаше да я изслуша. Той ѝ каза много неща, който много я нараниха

Станка пламна. На лицето ѝ се бе изписало гняв. Имаше желание да му отговори още по-остро.

Да, тя трябваше да се защити, защото бе несправедливо обвинена, но ако се отговореше на гнява с гняв, и двете страни щяха да останат наранени.

За това Станка се успокои и реши да потърси утеха у Бога:

– Господи, ти знаеш как постъпиха с мен. Знам, че ако отговоря грубо, както те направиха, резултатът ще е болезнен и за двете страни. Помогни ми да отговоря по благ начин, а не с ярост и гняв. Нали в Словото Си казваш, че „мек отговор отклонява ярост“.

Станка въздъхна и се успокои, тя разбра че правилно е постъпила като е разчитала на Бога.

– Боже помогни ми да обмисля думите си, преди да отговоря, – продължи молитвата си Станка. – Направи така, че това, което излиза от устата, да лекува, а не да наранява.

Тя реши твърдо:

– С Божията помощ ще използвам думите си мъдро.

Когато чувствата ни са наранени, сме готови да отвърнем със същото. Но Бог иска да разкъсаме порочния кръг на гнева, като отговаряме с благост и търпение.

Беше прекрасен пролетен ден. Следобед. Димитър разхождаше кучето си из квартал.

По пътя срещна дядо, който бе излязъл с внучките си на разходка. Когато приближиха шосето старецът каза на по-малкото момиче:

– Не пресичай преди да дойда и да се огледаме!

Но малката лудетина тичаше към шосето без да се оглежда. Нямаше коли, така че мина безпрепятствено.

Дядото се усмихна и каза на Димитър:

– Все не слуша, какво да я правя.?!

Димитър сериозно се замисли: „Не постъпвам ли и аз така спрямо Божието Слово?Вместо да почерпя мъдрост и да живея според Него, все бързам. На всичкото отгоре съм напълно уверен, че мога да се справя с всичко сам.

Старецът изгледа изпитателно Димитър и сякаш прочел мислите му каза:

– Изправим ли се пред трудностите, едва тогава разбираме, че се нуждаем от Бог, за да преодолеем опасностите и изкушенията.

Димитър наведе виновно глава, а дядото продължи:

– За щастие Бог ни обича, прощава и е грижи за нас, дори когато не му се покоряваме. Аз обичам моята внучка, нищо че е палава, прощавам ѝ всички лудории и не преставам да се грижа за нея.

„Така е, – помисли си Димитър, дори, когато правим глупости, той плаче с нас ако сме се наранили, прощава ни и лекува раните ни. И това прави, защото ни обича“.

–