Тодор израстна в разбито семейство. Наркотиците, алкохолът и физическото насилие бяха нещо естествено в неговия дом.

Не се мина много време и той възприе същите навици.

Преди да осъзнае какво прави, Тодор започна да пие навън и то до късно. Крадеше наркотици от баща си и да ги продаваше, но лошото бе, че започна да ги употребява.

Една сутрин, когато се прибираше след пиене и употреба на наркотици, за да отиде на училище, той се погледна в огледалото. Видя недоволен младеж, който се взираше в него.

Бе се превърнал в човек, който презираше, въпреки че си бе обещал:

– Никога няма да стана такъв.

Не му отне много време за да намери оправдание за поведението си:

– Изглежда това ми е писано. Това е всичко, което нашият малък град предлага. Какво мога да направя?

По това време баба му постоянно го караше да ходи на църква.

В малък град като този, в който Тодор живееше, обикновено се знае, кой какво прави. За това той се стараеше през някои недели да бъде достатъчно трезвен или да не стои да пие чак до сутринта, за да отиде на църква.

Баба му знаеше, че внукът ѝ пие и злоупотребява с наркотици. Поради тази причина старата жена често се молеше за Тодор:

– Господи, покажи му любовта Си и плановете, които имаш за него …

Животът в домът на Тодор ставаше все по-лош, насилието стигаше до крайности.

Една неделя, на едно от богослуженията, Тодор бе докоснат от Бога и нещата се обърнаха в живота му.

Връщайки се назад той осъзнаваше, как любовта на баба му и молитвите ѝ успяха да го доведе до семейство, което бе готово да го приеме. В него му дадоха шанс. Чрез тези хора Тодор усети Божията любов.

По-късно, когато свидетелстваше за своята промяна, той казваше:

– Познах любовта, за която не бях подозирал че изобщо съществува. Тя ме промени. Всичко това се случи с мен, защото няколко души около мен успяха да ми покажат Божията любов.

Голяма скръб обзе семейство Манолови. Бащата почина.

Никола тежко преживяваше случилото се, защото много бе близък с него, а сега него го нямаше.

Изгуби се утеха, спокоен сън, редовна храна и сигурен план за напред.

До сега Никола се движеше в света, място, където не само живееше, но и действаше според собствените си желания и настроения. Често бе мамен и се заблуждаваше в много неща, а сега се питаше:

– Накъде?

Бе виждал баща си да се моли, но до сега той вършеше това повече по задължение и за него това нищо не означаваше.

В тези тежки дни Никола искрено се обърна към Бога:

– Научи ме какво да правя, Господи. Болката ми е голяма. …. Сякаш няма бъдеще за мен ….

– Следвай Ме, – дочу тих и нежен глас.

– Господи, позволи ми да погреба баща си и ще дойда….

– Върви след Мене, и остави мъртвите да погребат своите мъртъвци.

Това бе явна покана.

Никола бе физически жив, някои около него също, но всъщност бяха мъртви, отделени от Бога. Ако той останеше там, където бе сега, щеше да си остане духовно мъртъв.

Единственото, което трябваше да направи бе да последва Господа и да му посвети живота си.

И Никола го направи. Мирът дойде в сърцето му и той знаеше вече за какво да живее.

Слави бе тежко наранен. Крачеше по пътя към дома и мърмореше под носа си:

– Няма да му се размине така лесно. Да му простя? Никога. И няма да го забравя…

Баща му го видя и го последва в стаята.

– Какво се е случило? – попита той сина си.

Слави сподели огорчението си.

– Прости му, все пак ти е приятел, – посъветва го баща му.

– Никога!

И Слави се приготви да напусне стаята, за да се уедини някъде и да „ближе раните си“.

Баща му го хвана за рамото и го задържа.

– Когато простиш, пускаш един пленник …

– Нямам никакво намерение да го освобождавам, – изкрещя Слави.

– Но този пленник си ти, – наблегна бащата.

– Глупости, – нервно реагира Слави, – вечно ще помня начина, по който се отнесе към мен.

– Тогава ще заприличаш на онова магаре, което всеки път се спъва в един и същ камък и пада в една и съща дупка! – каза бащата.

– И какво, да стана умно магаре, което заобикаля камъка и не пада в дупката?! – иронично се усмихна Слави.

– По човешки изглежда незаслужено, но е необходимо, – отбеляза бащата.

– И защо е необходимо? – сбърчи нос Слави.

– Бог ти е простил много повече ….

Слави замря, а после примирено добави:

– Това е сложно.

– Никак не е сложно за тези, които уповават на Господа.

Слави само въздъхна, но вече бе съвсем успокоен.

В част от семейство Стоянови се зароди желание да си имат котка. Майката и децата бяха „за“ домашен любимец, но бащата бе против.

Най-накрая Антон, главата на семейството се съгласи с уговорката:

– Добре, имаме нужда от помощ за намаляване на популацията от мишки в нашия дом.

Решено бе котката да се вземе от местния приют за животни. Така щяха да подкрепят добрата кауза.

Там си избраха възрастна черна котка.

От приюта им дадоха строги инструкции:

– Още от първата седмица трябва да установите определен режим на хранене.Така котката научава, че вашия дом е мястото, към което тя принадлежи и че винаги там ще намира храна и ще бъде безопасно за нея.

– Ако я храним без режим, тя няма ли да разбере това? – попита Антон.

– Не, – усмихна се служителката от приюта, – но ако реши да се скита, тя винаги ще се връща във вашия дом.

Антон вдигна рамене и добави:

– Щом е необходимо …., но това няма значение, за нея ще се грижат децата и жена ми.

Ако не познаваме истинския си дом, завинаги сме изкушени в напразно търсене на доброта, любов и смисъл на живота си.

Има много гласове, които ни примамват с лесни обещания да решат проблемите ни или да ни осигурят „мъдрост“ за вълнуващо бъдеще, но ако искаме да живеем наистина, трябва да останем в Исус.

Донка слагаше тавата във фурната, това бе изненада за съпруга ѝ, които обичаше такива вкусотии.

Обърна се инстинктивно, за да види, какво прави синът ѝ и видя издута му буза.

– Мони, какво си лапнал? – извика тя уплашено.

Малкият не чака покана, а хукна сякаш бе даден старт за надбягване.

Ситуацията си бе за страх.

Малко преди това Мони помагаше на баща си да сглоби рамка, докато не бе разсеян от количка с играчки.

– Може да е глътнал гайка, винт, дори гаечен ключ, – притесни се баща му и затича след него.

Младият мъж се опита да избегне завоя към всекидневната, но в бързината не успя и се строполи на земята.

– О, защо когато му даваме хубави неща за ядене, отказва, а сега кой знае какво е налапал, – викаше той, като се изправяше, държейки се за кръста.

Най-накрая Донка хвана непокорния си син, а той ѝ се усмихна и отвори широко уста.

В нея между зъбките му блестеше пластмасов неидентифициран обект, който родителите му не можаха да разберат от къде се е взел.

Ето с такива мъници човек може да счупи световния рекорд на сто метра!