Мартин наблюдаваше как малкият му син правеше първите си крачки.

Детето несигурно пристъпваше. Следваше подадените му пръсти и се стараеше бързо да се хване за тях.

Внезапно мамещата го ръка се отдръпна много бързо. Малкият се олюля. Не можа да се задържи на краката си и падна.

В очите на Мартин не можеше да се прочете разочарование. Нито щеше да подвикне на малкия:

– Ей, защо падаш? Трябва да вървиш по-стабилно. Погледни по-големия си брат, как тича из къщи.

И защо не го правеше?

Никой не би очаквал такава реакция.

Защо не?

Защото Мартин бе любящ баща. Той отбелязваше първите стъпки на сина си и знаеше:

– Това е началото на дългият път към превръщането му на човек.

Усмихна се на малчугана и внимателно го изправи на крака, като го подкани отново да опита.

Мартин бе търпелив към напредъка на сина си и празнуваше всяка победа, без значение колко бе кратка тя.

По същия начин Небесният Отец копнее да ни види да напредваме в духовния си живот.

Той обича и се радва на всяка наша малка стъпка.

Румен бе разочарован от себе си.

– Въпреки, че получих прошка за всичките си грехове, аз все още съгрешавам, – казваше си той. – Опитвам се да не го правя. Мразя греха, но все още продължавам да греша.

Реалността на греха бе единствения обезсърчаващ и депресиращ факт, който действаше в живота на Румен.

Баща му, когато чуеше оплакванията му, го насърчаваше:

– Гледай напред с надежда. Един ден, когато стигнем в дома на Отца, нашите греховни наклонности, действия, думи и чувства ще паднат като омърсена дреха.

– Дано да стане така, – въздишаше неуверено Румен.

А баща му продължаваше още по-напористо:

– Това, което ще остане е характерът на Христос, който се е развил в мен и в теб по време на живота ни на земята.

– И ние ще бъдем като Исус, – радостно възкликна Румен.

Лекарят прегледа малкия Методи. Върху тялото му бяха открити няколко неочаквани петна.

На момчето бяха поставени няколко инжекции, след което мястото на инжекциите бе покрито.

Дойде денят, в който трябваше да се премахне това покритие.

Методи извика притеснен:

– Не, страх ме е ….

Баща му искаше да го успокои, за това го погали по главата и добави:

– Сине, знаеш, че никога не бих направил нещо, което би те наранило.

Бащата искаше синът му да му се довери и да не се страхува от процедурата.

Методи не е единственият, който трепери пред лицето на дискомфорта.

Хирургии, раздяла с любими хора, умствени или психологически предизвикателства и много други предизвикват нашите страхове, въздишки, плач и стенания.

Какво да правим, когато неудобствата в живота събуждат страховете ни?

Можем да се доверим на нашия небесен Баща.

Зарко получи един безценен подарък от баща си. Това бе увереността.

Баща му често му повтаряше:

– Развивай талантите си. Следвай призванието си.

Зарко се проваляше, въпреки големите усилия, които полагаше. Тогава баща му бе до него и го насърчаваше:

– Не се отказвай, продължавай напред.

Рефренът, който звучи и до днес в съзнанието на Зарко, бяха думите на баща му:

– Сине, гордея се със теб!

Зарко не бе направил много неща, с които можеше истински да се гордее. И все пак твърдението на баща му го подкрепяше.

Сега, когато вече е на средна възраст, Зарко бе постигнал няколко неща, с който можеше в действителност да се гордее баща му, но той вече не е между живите на тази земя.

– Тъжно ми е, че не можа да ги види, – казваше си Зарко, – но съм сигурен, че щеше да ги одобри.

Няма по-добро упражнение от това да подадеш ръка и да привдигнеш някого.

Мишо бе мрачен и подтиснат.

Баща му го видя и попита:

– Какво си се умърлушил?

– Татко, все не успявам. Чувствам се нищожен …

Бащата се усмихна, поглади сина си по главата и каза:

– Виж тези две дървета – и той му показа тези, които се виждаха до прозореца.

Мишо ги погледна и измърмори:

– Едното е малко, а другото голямо. И какво?

– Те си живеят добре и нямат никакви проблеми, – отбеляза бащата.

Мишо само повдигна рамене.

– Малкото дърво не се оплаква, че е е нищожно и не може това, което прави голямото, – добави бащата.

Мишо се замисли и каза:

– Може би защото не се сравнява с голямото …

– Сега вече знаеш, че не всичко можеш, както другите. Всеки си има свои собствени дарби и трябва да ги упражнява, за да успява.