Щом чуеш фър -пух след себе си, веднага се сещаш за Марийка – почупийка. Не се чудете що за звяр е това!

Това е бусчето на Дико Червения, което побираше 20 – на души. Защо го наричаха така?

Първо Дико имаше приятелка Марийка, без която не можеше да живее. А „почупийка“ бе прибавено по-късно, когато бусчето работеше ден, а два дена го ремонтираха.

Въпреки това, хората се възползваха от услугите на Дико Червения и неговото бусче.

Един ден бе доста задушно, слънцето прежуряше немилостиво, но хората се бяха качили в Марийка – почупийка с надежда по-скоро да стигнат до село.

Баба Дона бе нарамила котленицата с квасено биволско мляко, хубаво мляко с нож да го режеш.

Дико бе прегърнал един чувал с круши, кой знае от къде ги бе брал.

Цена едва крепеше две торби със зеленчук. Всеки бе взел каквото му беше нужно и се прибираше в село.

Баирите, който обграждаха китното селища, не бяха кой знае колко високи, но пътя към мегдана бе стръмен и много опасен.

Дико весело си тананикаше на волана, когато усети, че спирачките му отказаха по нанадолнището.

– Боже, какво стана, – запритеснява се баба Съба, която крепеше някаква бохча на коленете си. Другите пътници усетили опасността, се загледаха уплашено през прозорците, където преминаваха бързо дървета, къщи и дворове.

Марийка – почупийка спря в дувара на дядо Никола, леко изкривила ламарините от едната страна.

Хората в бусчето се люшнаха на една страна и загубиха равновесие. По пода на колата се всичко се смеси.

Баба Дона вдигна глава и изплака:

– Дако бе, какво направи? Изтече ми мозъка!

Дако я погледна, а после се засмя:

– Бабо Доне, ти нямаш толкова мозък. Не видиш ли, че млякото от котленицата ти се е разляло.

– Верно казваш, – каза възрастната жена, като облиза бялата гъста струя, която се стичаше по лицето ѝ.

В бусчето се засмяха и всеки взе да намества багажа си и да отупва дрехите си.

– Горката Марийка, пак ще върви на ремонт! – обади се Стоян. – Кой ще ни вози утре.

– Нали останахме живи, – скастри го баба Дона, – ти за другото не бери хатър.

Наталия имаше три по-малки сестри. Много ги обичаше и се грижеше за тях.

Скоро се запозна с младеж и силно се влюби в него. Всичко вървеше като по сценарий. Една неделя Наталия се ожени за своя любим.

Тя бе толкова щастлива и радостна. На Наталия ѝ се замая главата по време сватбеното тържество и за малко излезе навън да подиша чист въздух.

Долови мъжки гласове. Разбра, че съпругът ѝ и баща ѝ разговаряха в една от стаите. Прозорецът бе отворен и любопитството ѝ надделя. Тя леко се приближи и се заслуша в разговора им.

– … и моята беше бременна, – засмя се тъстът, – нямаше как, ожених се за нея. Знаеш ли колко съжалявам за това. Цял живот съм бил нещастен. Обичах Надежда и до сега я обичам, …. за това напълно те разбирам.

Младоженецът въздъхна:

– Поне на вас ви е ясно положението ….. Оказах се и аз като вас в същата ситуация …

– Едно момиче успя да разбие живота на двама различни „джентълмени“, – пошегува се тъстът.

И двамата мъже се засмяха.

Наталия си запуши ушите и избяга в градината. Тя стигна до едно дърво, обхвана ствола му, свлече се на колене и се разрида …. Изпадна в шок.

– А аз си мислех, че баща ми много обича мама, – хлипаше младата булка. – Смятах, че отношенията им са добри…. защо тогава е създал четири деца? …..Малката Нина е едва на 4 годинки…..

Наталия излезе на шосето и както си бе с бялата рокля хукна напред по него.

По средата на сватбата забелязаха, че булката е изчезнала. Започнаха да я търсят.

– Какви игрички ни играе тази лудетина, – сърдеше се баща ѝ.

– А може да е „сватбено отвличане“, – подхвърли някой от търсещите.

– И за какво им трябва една млада булка? – попита друг.

– За откуп, – обади се първият.

Къде ли не я търсеха, но не я откриха. Сватбеното тържество бе провалено.

На следващата вечер Наталия се прибра. Даде на съпруга си справка за аборт от клиниката, а на баща си ключа от колата. Събра си багажа и си тръгна.

На другия ден Наталия подаде молба за развод …

Когато пътувате особено със самолет е трудно да го намерите на багажния конвейер.

Често куфарите са наблизо един до друг, а пътниците измислят какви ли не хитрости, за да поставят знак на багажа си, така че да го „открояват от тълпата“.

За щастие фирма „Firebox“, намираща се в Лондон е започнала продажба на нов вид куфари, на които е изобразено собственото лице на пътника. При покупка трябва да качите качествена снимка на себе си, на втората си половинка, на майка си или на някоя знаменитост.

Това изображение ще бъде отпечатано на капака на куфара ви и вие никога няма вече да сбъркате багажа си с някой друг.

Въпреки че, много се присмиват на тези куфари, намират се и хора, които смятат, че огромното лице е най-добрия начин да не загубите своята собственост.

Лятото беше в разгара си. Ангел и Борис решиха да прекарат един месец на къмпинг до едно езеро. Речено сторено. Приготвиха багажа и на другия ден потеглиха.

Когато стигнаха близо до езерото, оставиха караваната близо до пътя, а няколко мили носеха лодката си, докато стигнаха езерото.

Плуваха цял ден и се наслаждаваха на красивата природа и чистия въздух.

Вечерта Ангел реши да отиде до караваната.

– Какво ще правиш там? – попита го Борис. – За тази нощ можем да останем и тук. Нали взехме с нас спалните чували.

– Там има осветление, – каза Ангел, – искам малко да почета.

Почти се бе стъмнило, когато Ангел тръгна. Скоро нищо не се виждаше.

Той се опита да запали кибрит, но той по-скоро му пречеше и той не можеше да се адаптира към светлината.

– Какво да правя? – попита Ангел.

Изведнъж му дойде чудесна идея и той я приложи на практика.

Събу си обувките и чорапите и започна да крачи предпазливо. Така усещаше земята под краката си и бе сигурен кога стъпва на пътеката.

Стъпка по стъпка бавно се придвижваше, като изучаваше терена. Когато усещаше листа под краката си, променяше посоката, докато усетеше земя.

Няколко часа му бяха нужни, за да стигне до караваната. Но поне стигна без проблеми. Търпението и упоритостта му бяха възнаградени.

Малко по-късно, когато вече седеше под лампата в караваната се замисли и откри паралел между Божието водителство и ходенето му в тъмното.

– Краката ми усещаха правилния път, – каза си Ангел, – по същия начин, когато сме се изгубили, можем да продължим напред, само ако връзката ни с Бога не е прекъсната.

Точно, когато сме несигурни и не знаем на къде да тръгнем, Бог ще ни показва правилния път.

Цяла седмица се готвеха, но събирането на багажа не спореше. Забавяха ги дребни и малки неща. Предстоеше им поредното преместване. Надяваха се този път мястото да е по-добро, хората да ги приемат по-дружелюбно, така че да не се преместват повече.

Всяко преместване бе едно психическо сътресение за семейството, особено за бащата и майката, да не говорим за децата, които оставаха тук приятелите си.

Наближи очаквания ден.

Натовариха багажа си и се приготвиха да преминат на отсрещната страна на реката, където смятаха да се заселят на ново място.

Валеше силно. Дъждът проникваше до костите. Беше много кално. Трудно се вървеше. На някои места затъваха до колене.

Мъжът често побутваше бивола, които теглеше каруцата:

– Хайде Бобчо! Крачи по-бързо. Реката скоро ще стане пълноводна и тогава няма да можем да преминем.

Трудно преодоляха реката, но се яви ново препятствие. Брегът беше леко стръмен и се пързаляше ужасно.

Изведнъж малкият Петър уплашено извика:

– Татко виж бивола коленичи! Няма да може да ни изтегли!

Мъжът погледна към сина си, целия подгизнал във вода, усмихна му се насърчително и спокойно каза:

– Това животно е по-силно, когато е на колене.

Петър наблюдаваше упоритостта на бивола. Животното напрягаше сили и когато виждаше, че вече не може, заставаше на колене и така издърпваше каруцата с голяма сила и то много бързо.

Петър се се замисли:

„Татко бе прав. Така е и при нас. Когато става труден живота ни, ставаме по-силни, когато коленичим пред Бога в молитва“.