Научно е доказано, че прегръдките стимулират психологическото развитие на детето. Детето, което често е прегръщано, хармонично се развита като личност. Децата в дом за сираци, лишени от нежна прегръдка, се развиват много по-бавно.
Необходимо е да се прегръщат не само малките деца, но и подрастващите. Не е задължително подрастващото момче да се притиска и целува, но една весела „борба“ с татко или по-големия брат е алтернатива на прегръдката. Този вид телесни контакт е задължителен за тийнейджъра.
Много повече от прегръдки се нуждаят подрастващите момичета. Те наистина имат нужда татко да ги прегърни или да ги притисне към себе си, макар и на шега понякога. Ранната сексуалната активност сред подрастващите момичета до голяма степен е свързана с остър недостиг на обич и прегръдки от бащата.
Кой може да каже, че ние възрастните не се нуждаем от прегръдка? Между съпруг и съпруга, които рядко се прегръщат може да възникне неразбираема нервност, раздразнителност. Така че, ако сте женени и сте имали неразбирателство по между си, попитайте се: От колко време не сме се прегръщали?
Ние с радост прегръщаме при среща приятелите си, здраво стискаме ръцете им, потупваме ги по рамото. А влюбените през цялото време се държат за ръцете.
Възрастните хора трябва да се прегъщат като децата, така че, ако живеете с майка, баща, баби и дядовци, лели и чичовци прегръщайте ги по-често.
Забелязали ли сте, че ако прегърнете човек изпаднал в истерия или разтърсван от силни ридания, той затихва и се успокоява.
Сега това е и научно обяснено. S-тактилните влакна дават сигнал към мозъка: Всичко е наред, обичат ме, приет съм, аз не съм сам.

В шест нации в света жените са главни, но не във всичко.
Това, че обществото може да се управлява и развива в рамките на своя вид без мъжки индивиди е доказано още при мравките. Това се потвърждава и от древните гърци в легендите им за амазонките.
Жената на средна възраст в повечето страни е локомотива на икономиите и пазител на семейните традиции, гарантираща оцеляването на рода.
Света управляват мъже със саби и пари в сянка, но дамите го правят открито. Матриархатът в днешно време е особено колоритен в тези общности, които са слабо интегрирани в съвременната цивилизация, предлагащ последните „дивите“ пророци и божества от мъжки род.
Това наследство по женска линия, всемогъществото на баби и още много интересни явления и традиции не е лошо, някои от тях, да се опитат и в западните нации.
Етническа група на Мосуо живееща в китайските провинции Юнан и Съчуан, в подножието на Тибет, е може би едно от най-известните матриархални общества, които са оцелели до наши дни.
Те живеят в големи семейства в огромни и укрепени имоти. Главата на всяко от семействата е матриарх, чиято дума е законът. Рода се води по женска линия, а имотът се прехвърля от майка на дъщеря. Дамите на нацията като цяло оглавявани бизнес и взимат ключовите решения, оставяйки останалата част от политиката на мъжете. Децата растат в домовете на майките.
Сред мосуо са приети браковете, при които жената сама избира мъжа си, а после му ходи на гости. Освен това жената и мъжът живеят в различни семейства и никога не спят под един покрив. Често се оказва, че децата не знаят кои са техните бащи, защото майките често променят партньорите си. Основна грижа за малки деца пада върху раменете на  по-големите братя, които дори наследството няма да получат в края на краищата.

Работният ден беше свършил. Жените свършили с едно друго в къщите се хукваха към пейката, както някои подигравателно я наричаха „клюкарката“, защото на нея жените споделяха това, което са видели и чули през деня.

Обикновено мъжете отсядаха на чашка в местната кръчма. Мрачни, небръснати, с мътен поглед вперен в чашата, мъчеха да удавят в алкохола болката и мъката си.

Това е ежедневието на повечето села днес.

Та да се върнем на „клюкарката“.  Тук жените споделяха и търсена утеха една от друга. Те не просто „обменяха новини“, а търсеха отговори на въпроси, които ги измъчваха и притискаха в ежедневието.

Дечка беше едра жена, вечно усмихната. Тя не можеше да се удържи на едно място и винаги започваше първа:

– Чухте ли за Мичето? Мъжът ѝ нещо се скарал със сина им, а дъртият да вземе ножа и да го убие. Младо момче, още на живота не се е порадвало. Ами тя, вие и стене, но седи при Рангел. Бог да го убие!

– Какво да прави, къде да отиде? – каза примирено Гаца и въздъхна дълбоко.

Петрана бе буйна, не прощаваше на никой, каквото бе ѝ на сърцето, това ѝ беше и на устата.

– Що не земе Бог да ги затрие такива? А кара слабите и немощните да страдат. Виж Рангел, мъж като върлина, но като се напие, всички са му криви. Сигурно си е попийнал яко, щом е заклал момчето.

Жените на пейката се умълчаха, всяка от тях имаше не малко проблеми в дома си, но тази новина ги бе разтърсила жестоко.

Баба Стойна, най-възрастната жена в махалата, седеше на края на пейката. Обикновено само слушаше какво си говорят жените. Тя разбираше болките и мъките им много добре. Самата тя бе преминала през огън и вода. Загубила бе мъжа си, двамата си сина, а сега и един от внуците си.

– Няма ли Бог да накаже тези изверги и непрокопсаници? – задави се в сълзи Веска, комшийката на Рангел.

Баба Стойна вдигна глава, прибра разпилелите се бели кичури под черната забрадка и с мекия си и топъл глас каза:

– Нашите мъже са жестоки и не мислят за последиците от действията си, но Бог ги обича и тях, и им дава още един шанс да се поправят.  Мислите ли, че на Рангел му е леко сега, след като е дошъл на себе си?

– Но кака Миче, защо трябва да тегли? – прекъсна я Тодора.

– Бог и нея обича, – каза баба Стойна. – За това и на нея, и на нас ни дава сили да издържим, преминавайки през всичката тая мъка и болка.

Мракът пълзеше и потапяше всичко наоколо в тъмнина но в душите на жените бе светло и спокойно, защото те знаеха, че не са сами и има на кого да се облегнат.

Умрели три баби и се възнесли на небето. Срещнал ги Свети Петър и ги предупредил:
– Ще ви задам един въпрос, ако правилно отговориите ще отидете в рая, иначе в ада.
Въпросът бил: Какво е това Пасха?
Първата баба казала:
– Това е много хубаво нещо. Всички хора излизт на парад, носят знамена и балони, а от подиума други им махат с ръце.
Свети Петър възмутен казал:
– Отивай в ада!
– О, това е такъв хубав празник, – запонала втората баба притеснено, – украсява се коледна елха, раздават се подаръци, идва дадо Мраз със Снежанка …
Реакцията на Свети Петър бил светкавична, той изпратил втората жена при първата.
Започнала тържествено третата баба:
– Великден произхожда от еврейския празник Пасха. Тогава си спомняме мъките, смъртта и възкресението на Христа. Юдеите го хванали и той бил осъден да бъде разпнат на кръст. Той умрял на Разпети петък. Тялото Му свалили от кръста и Го положили в една пещера, а входа ѝ закрили с камък.
Свети Петър бил поразен:
– Браво, вие сте само за рая, колко много знаете!
Но бабата продължила:
– И в края на всяка зимата Христос премества камъка от входа на пещерата и поглежда сянката си. Ако тя е дълга означава, че и зимата ще бъде дълга …..

Външността на Диди имаше характерните особености на вроденото ѝ заболяване. Поради това, че другите деца ѝ се присмиваха, тя израстна болезнено чувствителна и се затвори в себе си. Но въпреки всичко тя можеше да се превърже към някой, който я обича истински.

За нея се грижеше баба ѝ. Тя я взела, след като родителите  катастрофирали. Тогава била само на 3 годинки.

Диди обичаше природата и много часове прекарваше сред нея. Не познаваше буквите, но много обичаше някой да ѝ чете. Тя проваляше всички психологични и неврологични тестове. Вярно е, че имаше неща, които не ѝ достигаха, но беше хармонично и уравновесено дете. Беше очарователна и същевременно непълноценен човек.

През зимата умря баба ѝ. Тя страдаше и много плачеше.

Веднъж я посети жена, която искрено съчувстваше на това малко създание, отритнато от света. Преди тя често разговаряше с баба ѝ, когато ги срещнеше навън, а на малката даваше различни лакомства.

Диди я прегърна и се разплака:

– Защо си отиде? – извади кърпичка от джобчето на престилката си и попи влагата замрежваща очите ѝ. – Плача не за нея, а за себе си. С нея всичко е наред, тя е във Вечния си дом.

След дълга пауза, продължи да излива мъката си:

– Студено ми е, но това не е от времето. Зимата е вътре в мен, хладна като смъртта. Баба беше част от мен и когато тя умре, част от мен умря с нея.

Погледна към заснежения прозорец и тихо, почти напевно продължи:

– Сега е зима. Аз съм мъртва, но скоро ще дойде пролетта.

Изцелението на скръбта ѝ протичаше бавно, раната от загубата постепенно започна да се затваря. А за това много помогна сестрата на баба ѝ и хората, които съчувстваха на Диди и я посещаваха.