Тази вечер Евгений беше много уморен и не излезе с приятелите си. Днес два часа сече дърва на баба си. Легна, но сънят му бягаше от очите и започна да се върти в кревата.
– Ако не ти се спи, лежи тихо, – каза баба му. сега искам да се помоля.
Евгений вдигна рамене:
– Моли се! Нима ти преча?
Но любопитството го бодна и той попита:
– А защо именно сега си решила да се молиш? По-рано не можа ли?
– Сега е Бъдни вечер, – каза строго баба му, – утре е Рождество Христово’
– Какво е това? – и за да не расърди баба си по-меко каза. – Нищо не съм чувал за това.
Бабата въздъхна и обясни:
– Рождество – това е денят, в който Христос се е родил, Божият Син, нашият Спасител.
– Какъв Спасител?
– Човешки, – бабата замълча малко и продължи. – Всички сме грешни пред Бога. Той остави Сина си да бъде разпнат на кръста, заради нашите грехове, така че хората да не страдат.
– А, да! – спомни си Евгений, – И после възкръснал. Тогава защо хората още страдат? Значи Той не може да ги спаси?
– Това се е случило много отдавна, – неохотно каза бабата. – От тогава колко много пъти сме съгрешавали…. И само Той Христос гледа за всички…. Молят се хората и Той им помага.
– Тогава иди се помоли в църквата, – предложи Евгений.
Бабата повече не му обърна внимание, застана на колене пред иконата и зашепна нещо неразбрано за младежа. От време на време се кръстеше и бавно се покланяше.
Евгений гледаше баба си и му стана мъчно за нея. До сега не бе му ставало така мъчно, нито за себе си, нито за хората.
Баба му престана да шепти, стана духна свща и си легна.
– Благодаря ти, Господи, – чу Евгений да казва баба му. – на сърцето ми стана по-леко…
Сънят не идваше и Евгений попита баба си:
– За какво се моли?
– Как за какво?- обади се баба му.
– Какво искаше от Бога? Трябва ли ти нещо?
– На мен нищо не ми трябва, аз съм стара. Не за себе си….
– А за кого? – нетърпеливо скокна Евгений.
– За вас, за майката на Лена, за комшийката ……знаеш ли колко много болка и мъка има у хората?
– А за нас, защо си се молила?
– Животът ви е безпътен, не е добър. Рядко ви виждам, а и не мога да ви разбера…..
– Как така безпътен?
Бабата загрижено каза:
– По-добре заспивай.
Но Евгений не можеше да заспи. Той лежеше със отворени очи.
– Бабо, а ти вярваш ли в Бога?
– Да, – каза тихо старата жена. – Вярвам, че Бог помага на хората да живеят по добре само, че на тях ума им не стига.
– Но как можеш да вярваш в Него, ако никога не си го виждала? Какъв е Той?
– Боже, прости на тази окаяна душа, – замълви бабата.
– Защо се сърдиш? – миролюбиво каза Евгений. – Интересно ми е. Ти вярваш в Бога, все някак си го представяш. Какво представлява Той?
– Какъв е Той все сам за себе си решава. За мен Бог е доброта, любов и помощ.
Двамата замълчаха. Младежът загледан в звездите, показващи през прозореца, започна да се усмихва. В сърцето му се зараждаше нещо толкова хубаво и добро…..
Тази нощ Христос не се роди в яслата, а в едно буйно младо сърце, което до сега не беше познало Бога…..

Минчо живееше със семейството си в града. Родителите му рано починаха, но на село остана баба му Кера. Тя го отгледа, докато порасна и се задоми.

Днес беше събота и той реши да прескочи до нея, да я види.

Старата жена го посрещна радостно. Поговориха си за неговата работа, за тая и оная комшийка, за скоро починалите в селото, …

Когато Мирчо реши да си тръгне, баба му се засуети. Тя никога не го изпрашаше с празни ръце, но днес долапа ѝ беше празен, а козата не беше си дошла, та да му издои малко мляко.

Какво да прави? Не беше редно да го изпраща так.

Изведнъж тя хитро се усмихна и хвърли пред себе си стар хляб. Няколко кокощки от съседния двор плахо пристъпиха към примамката. Грабваха по малко парченце и се дръпваха настрани. Скоро кокошките се престрашиха и започнаха да кълват по-близо.

Баба Кера с една цепеница удари тази, която беше най-близко и бързо я омота в престилката си. Останалите кокошки крякайки, се разбягаха.

Съседката Дина, дочула тревожните крясаци, започна да кътка кокошките си. Чуваше се как ги брои.

– Керо, – извика тя, – у вас ли е червената ярка?

– Няма я,  Дине, няма я, – каза баба Кера,

А през цялото време се кръстеше и повтаряше като скоропоговорка:

– Прости ми, Господи. че излъгах! Прости ми, Господи, че излъгах!

Баба Кера отряза главата на червената кокошка, натопи я в горещата вода, оскуба я. След това бързо я уви във вестник и я подаде на Минчо,

– На да си свариш чорбица. Да прости Господ, но нали така казват: „Който има две ризи, да даде едната на този дето нема“, а Дина има много кокошки.

Ето така изтълкува Божията повеля баба Кера.

Тази вечер бяха сами. Тони нямаше среща с клиенти, а дъщеря им остана при баба си. Това не се случваше толкова често поради многото му ангажименти и пътувания.

Рени отметна с ръка падналия кичур коса от лицето си, седна до Тони и го попита:

– Ще направиш ли Лиза свой партньор в бизнеса?

– Знаеш много добре, че не желая да обсъждаме този въпрос, – троснато отвърна Тони.

– Защо?

– Да не би да си се загрижила за фемониските ѝ права? – Тони погледна предизвикателно съпругата си. –  Знаеш мнението ми по въпроса.

– Че мястото на жените не е в истинския свят ли? Че работата им е да раждат, да се въртят около печката и да се грижат за вас? – Рени беше бясна.

– Горе долу така е, – призна примирено Тони.

Рени беше прекарала труден ден с дъщеря си и усети как кипва.

– Просто не разбирам. Лиза се справя във фирмата по-добре даже и от Боби.

– Погледнато от страни, може да изглежда само така, но тя не може да направи голяма сделка, хората няма да ѝ се доверят.

– Но ти можеш да направиш това, ако я направиш партньор, – настояваше на своето Рени.

– Защо ми е да го правя? Светът е такъв, не разбираш ли? Жените никога няма да го управляват, а и аз мисля, че не трябва да го правят.

– За да си стоят в къщи и да раждат деца ли? – Рени вече скърцаше със зъби от яд.

– Това е причината да сте на тази земя, – усмихна се Тони.

– Не, само не и това. Нещата се изключват взаимно. Никак не ми е приятно, че говориш така. Знам, че аз се отказах от кариерата си, заради семейството, но ако някоя жена желае да пробие в бранша, защо не я подкрепиш?

Тони махна с ръка. Безмислено беше да спорят по този въпрос. Той нямаше да отстъпи.

Сив едър котарак, с гъста рунтава козина се протягаше на тревата под последните слънчеви лъчи на закъснялото лято. Баба Стойна погледна Марчето и рече:

– Виждаш ли го този хубосник, нашата котка го спаси.

Момичето седнало до нея я погледна учудено:

– Как го спаси?

– Една сутрин излизам и гледам пред вратата малко котенце, – започна да си припомня баба Стойна станалото не много отдавна, – още слепичко, току що родено. Тук има една комшйска котка, тя като се окоти, разнася малките си пред вратите на хората. Дожаля ми за животинката, ама какво да го правя? Тогава снахата Димитрина каза:

– Мамо, що го не сложиш при нашата котка, нали скоро и тя се окоти.

Рангел скръцна със зъби и само измърмори:

– Няма да го приеме.

– Е, нека опита все пак, – каза Радка, на Ставри жена му.

Баба Стойна махна с ръка.

– Та взех го и го сложих при малките до нашата Писана. Стоях отстрани и гледах какво ще стане. Писана дойде до малкото, започна да го лиже и след като го „изми“, му даде да суче. Ето на, какъв красавец стана. Ама вместо да гони мишките, гони комшийските котки по дворовете, – засмя се старата жена.

– Животинка, ама и тя знае какво е милост, – добави дядо Петър, влизайки в двора. – Разбрала нашата Писана, че малкото няма закрила и кой да се грижи за него, и го приюти, а ние хората понякога сме такива зверове, че нямаме милост към никого.

Много хора престъпват прага на църквата, остават на службата, помолят се и всичко това, за да освежат малко душата си.
Веднъж на една от службите дойде една баба. Тя се приближи до свещеника и го попита:
– Отче, колко свещи е необходимо да се сложат пред Господа?
Бабите често се допитват до свещеника и искат точно да им се обяснят нещата, за да не сбъркат.
Свещеникът помисли малко и ѝ отговори:
– Сложи за себе си. На Господа нищо не му е нужно, Той си има всичко.
Един мъж, който беше наблизо и чу думите на свещеника беше озадачен:
– Наистина ли нищо не можем да Му дадем? Няма ли у нас нещо макар и малко, което да Му дадем?
– Как да няма? – избърза да се присъеддина и една по-млада жена към разговора. – А добротата?
– Не, никой в сърцето си няма доброта, – каза тъжно свещеникът.
– А честност, порадъчност? – продължи жената да настоява.
– Разберете, – въздъхна дълбоко свещеника, – ако човек не е отворил сърцето си за Бога, в него няма честност, почтеност, нито жалост към другите.
В живота ние често сме твърде заети и мързеливи, за да отиде в църквата, да си поговорим с Бога в молитва. Отиваме при Него само, когато живота ни е притиснал и не очакваме вече помощ от никъде.
Представете си, когато имате много близък приятел, не го държа в резерва, когато ви е много тежко. Вие общувате с него, ходите му на гости, споделяте мъка и радост. Всеки празник на приятелят ви е и ваш празник. Ето така трябва да се научим да общуваме с Бога, докато още имаме време.