Ема изобщо не сваляще поглед от съпруга си. Болезнено желаеше да привлече вниманието му, но не притежаваше умението да го увлича и запленява. Ема не знаеше как да го прикани да разкаже за нещата, които не знаеше. Тя присвиваше леко устни, щом той започнеше да говори за някоя жена. Неодобрително свеждаше поглед, когато той  споменаваше името на съседката. Не изгаряше от желание да чуе някоя новина за нея.

Може би съпругът ѝ при първата им среща е бил привлечен от непокварената свежест на Ема. Била е младо момиче, което не се бе сблъсквало с интриги, клюки, издигане в кариерата, …. Тя имаше големи сини очи и нещо, което другите нямаха – искреност и вярност. Но сега всичките ѝ добродетели бяха недостатъци за Борис.

Той се нуждаеше от съпруга, която може да долявя посоката на промените, да пригажда стила си към господстващата мода, да бди над него и да го предпазва. Искаше съпругата му да разбира бързо и да умее да се приспособява към всяка компания.

Вместо това, Ема беше обременена жена, която в суетата си, беше готова да обиди всеки, който не ѝ допадаше.

А съседките клюкарстваха зад гърба ѝ:

– Никога няма да има дете, ако не се постарае поне малко пред него, – усмихваше се предизвикателно Кера.

– Какво иска от него; – тръсваше русата си грива Елеонора.-  Той е толкова чаровен и красив мъж.

– Не може да му прости, че го е видяла с Дора под ръка, – отбеляза Милка. – Нали е прекалено амбициозен, подмазвал се е, за да се издигне, а тя не го разбра.

– Познавах баща му и дядо му, – подзе баба Мара. – Те бяха много амбициозни и алчни. За тях желанието да притежават много и да имат неограничена власт, е стимул за издигане.

– Понякога я съжалявам, – каза тъжно Надя. – Тя иска да живее по-скромен живот, но лошото е, че изисква от него да харесва същото.

– Тогава е трябвало да вземе по-скромен и не толкова амбициозен мъж, – подскочи Кера.

– Той няма да се примири с незначително бъдеще, – каза баба Мара. –  Никога няма да допусне, тя да застане на пътя му

– Тя ще го принизи ако може, – с въздишка каза Елеонора.

– Не и тя, – поклати глава Ангелина.

Каквото и да говореха за нея, Ема се чувстваше нещастна. Тя обичаше, но беше отхвърлена. Бе станала жертва на амбициите на един мъж. На Борис му трябваха много пари, а баща ѝ ги имаше….. Жалко за бляновете и мечтите ѝ. Щастието, семейството и децата се бяха превърнали в химера ……

В семейството бяха три деца. Преди Нова година бащата получи награда, шест дневна романтична почивка за двама. Това идваше тъкмо на време, той отдавна искаше да остане със съпругата си насаме малко по-дълго време.
– А децата, – възкликна жена му, когато чу новината.
– Ще ги оставим на бабите. Вече говорих с тях. Все някак ще го преживеят.
Слави беше на 11 години, Алиса на 6 години, а малката Алена на две години и половина.
– Малки са децата, а имаме и момиченца, – загрижено каза майката. –  Най-тежко щеше да бъде на Алена. Тя е толкова малка и не се е отделяла от нас.
– Но нали с нея постоянно ще бъдат Слави и Алиса, – каза мъжът, искайки да успокои жена си.
Родителите решиха да пробват. Оставиха децата при бабите и заминаха.
Първата вечер малката Алена отиде до прозореца, опря носле в стъклото и проплака:
– Къде са мама и татко? Защо ги няма? Кога ще дойдат?
Слави пристъпи към нея и я прегърна. След това я отнесе до фотьойла, отвори книжката с приказките и започна да ѝ чете. Малкото момиченце се успокои.
По-късно двете момиченца си легнаха в креватчетата, а баба им продължи да им чете приказки.
В следващите вечери Слави качваше на раменете си Алена и я докарваше до креватчето ѝ преди да заспи. Двамата се смееха, а на малката ѝ харесаше много да язди импровизираното конче.
Алиса беше по-голяма, но и тя тъгуваше. И Слави, който обикновенно воюваше с нея за всяко нещо, сега се преобрази. Когато се прибираха той я прегръщаше, играеше си с нея, без да се карат. Даже я взимаше сутрин, когато отиваше да разхожда кучето.
Децата се грижеха едно за друго и всеки беше наблизо, когато някой от тях се нуждаеше от помощ. Не всеки възрастен е способен на това.
Когато родителите им се върнаха, те пак се спречкваха в игрите, но всеки от тях знаеше, че независимо от кавгата, другия го обича и е готов да му помогне в трудна минута.

Много често чуваме за караници и кавги между децата в някое семейството. Нека си припомним историите за Ромул и Рем, Каин и Авел …..
За да избегнем тези кофликти се стремим да накараме децата си да се обичат и да си помагат. Но как постъпваме?
При недоразумение при децата казваме: „Тя е твоя сестра, ти трябва да я обичаш“, „Нима не обичаш брат си?“ или „Братята не се бият, а се обичат“.
И веднага след като те чуят подобни изказвания, веднага ще се постарават да направят точно обратното: ще се карат и бият. Или ще демонстрират, това, което искате, обучавайки се на лицемерие и умение да лъжат, за да изглеждат добри и послушни пред вас.
А причината за това е, че децата имат право на различни чувства.
И ако те не могат да се справят с конфликта, то в тях клокочи гняв, заради извършена несправедливост спрямо тях и той естесвено излиза навън. За това на повърхността съвсем не „избликват“ нежност и любов. Те са обидени и желаят да се възтанови справедливостта.
Наместа на възрастните в конфликта, с цел да възстановят мир и любов между сбилите се, още от самото начало е провалена. Даже е вредна. Изискването децата да изразяват чувства, които в момента изобщо не изпитват, обезценява любовта и я прави нещо малко и незначително.
Любовта е нежно чувство, която се подхранва от щастливите мигове, когато се прави нещо заедно, а също и от грижата, и добротата проявена един към друг. Но тя се убива със заповедта от родителя: „Обичай!“
Никак не е лесно да обичаш брат си или сестра си, такава любов не идва изведнъж. Тя много се различава от любовта към родителите, бабите и дядовците.
А чувството за вина: „Аз трябва да ги обичам, но чувствам съвсем друго“ е способно да създаде много беди при самооценката на детето. Искате ли това да се случи с вашите деца?

Дипломата лежеше на дъното на голяма дървена кутия. Вероника се натъкна на нея случайно, търсейки някакви документи. Сърцето ѝ трепна. Студенските години сякаш свършиха вчера. Но не беше така.
Всъщност вчера се скараха със Сашо. На Вероника бяха предложили хубава работа и в един момент, тя разбира, че мъжът ѝ не разрешава тя да работи.
До сега тя изобщо не беше търсила работа, но вече ѝ омръзна да седи у дома. Сънът им стана вече на 3 години. Неочакваното предложение за работа беше много развълнувало младата жена. В главата ѝ се завъртяха планове …..
Малкият ще отиде в детската градина, сега е най-подходящата възраст.
Вече имаше повод да извади от гардероба костюмите, любимите поли, обувките на високи токове.
„Колко отдавна не съм слагала всичко това. – помисли си Вероника“.
Веднага след дипломирането тя остана в отпуск по майчинство. И всичко това беше захвърлено в най-далечния ъгъл на дома им.
Но преди още да се зарадва, всичко се обърна наопаки. Реакцията на съпруга ѝ бе неочаквана и неразбираема за нея. Независимо от това, че допълнителните пари, заплатата беше добра, биха им дошли добре. Освен това имаха баба, която с удоволствие би поседяла със внука си.
– Защо не искаш да ходя на работа? Какво искаш? – питаше обляна в сълзи Вероника.
– Там ще има много мъже, които ще те заглеждат! – нервно обясни причината Сашо.
– Какви мъже? Там има само 5 жени. Единственият мъж е възрастен и той охранява входа. Да не си се побъркал?
Но умните доводи се разбиваха в глухата стена на ината, която издигаше ревнивия мъж около себе си. Двете седмици спорове, кавги и уговорки до нищо не доведоха, освен до тъга и отвратително настроение у Вероника.
Този човек искаше да види съпругата си само като негова жена и майка на децата му. Сашо се страхуваше жена му да не излезе извън неговия контрол. В неговите представи за живото, дълбоко заложени в психиката му, жената трябва да си знае „мястото“, а то по-далече от кухнята не се простира.
Такова отношение на мъжа към жената говори за едно неразбиране, че сега в света са създадени условия мъжете и жените да се реализират пълноценно в работата си. Това не засяга жизнената позиция нито на единия, нито на другия.
Но Сашо усещаше заплаха във взаимоотношенията им, страхуваше се, че неговата власт над жена му ще намалее. И като стане финансово независима, недай Боже и да получава повече от него, тя ще престане да му се подчинява.
Такъв човек трудно ще го убедиш с думи. Никакви доказателства не могат да му помогнат. Просто той трябва да осъзнае как да разчупи страховете си…

Майката тръгна рано на работа и остави децата на грижите на едно момиче на 18 години, което понякога тя викаше за няколко часа срещу заплащане.
Откакто умря съпругът ѝ, настанаха тежки времена. Можеше да си загуби работата, ако оставаше всеки път у дома, когато баба им не може да поседи с децата, заболее или излезе от града.
Мариана така се казваше момичето, което бе останало този ден с децата, след обяда ги сложи да спят. И тогава и позвъни приятелят ѝ и я покани на разходка с новата му кола. Мариана реши да отиде, в края на краищата, децата не се будят преди пет часа.
Когато чу клаксона, взе чантата си и изключи телефона. Тя предварително заключи вратата на стаята, а ключа сложи в чантата си. Тя не искаше нищо да попречи на съня на децата.
„Ако Панчо слезе след нея по стълбите. Той беше само на шест години, може да се зазяпа, да се препъне и нарани. Освен това, – помисли си тя, – как ще обясни на майка му, – че детето не я е намерило?“
Какво беше това? Късо съединение в работещия телевизор или включените лампи в стаята ….. излетяла от камината искра? Но се случи така, че пердетата се запалиха и огъня бързо стигна до дървената стълба, водеща към спалнята.
От дима, минаващ под вратата, бебето се закашля и се събуди. Без много да мисли Панчо скочи от леглото и се опита да отвори вратата. Натисна дръжката надолу, но вратата не се отвори.
Ако не направи нещо, той и малкото му братче след няколко минути щяха да загинат в пламъците.
Панчо извика, повика Мариана, но никой не отговори. Тогава детето изтича до телефона, за да набере номера на майка си, но той беше изключен.
Панчо разбра, че трябва да намери изход да спаси себе си и братчето си. Опита се да отвори прозореца, зад който имаше перваз, но неговите ръце бяха много малки и не достатъчно силни, за да го отвори. Но и да успееше трябваше да преодолее защитната решетка, коята бяха поставили родителите му.
Когато пожарникарите потушиха огъня, всички говореха само за едно:
– Как е могло малко момченце да разбие стъклото и да разкъса предпазната мрежа?
– Как е успял да пъхне бебето в раницата?
– Как е успял да мине по корниза и да се спусне по дървото  с такъв товар?
– Как е успял да се спаси?
Старият началник на пожарната, мъдър и уважаван човек, отговори:
– Панчо е бил сам …… нямаше кой да му каже, че той няма да успее.