Обикновена история. Утро. Звъни будилникът. Вие сте го навили 10 минути по-рано от необходимия срок. За това спокойно го изключвате и продължавате да спите. След 10 минути отново го изключвате и заспивате. След това отново и отново историята се повтаря.

След един час с дивашки вик: „Успах се!“, започвате да се носите мълниеносно из апартамента си. И така всяка сутрин. Тази ситуация е позната на мнозина.

Въпреки това, сега това може да бъде преодоляно. Дизайнери и производители на часовници постоянно работят в тази насока. Те откриват все по-изобретателни начини да се събудят сутрин онези, на които ставането е много трудно.

Ето ви и един от тях.

Безшумен будилник. Той не звъни. За да се събудите, преди да заспите, трябва да наденете на пръст от ръката, безжичен пръстен, който ще почне да вибрира в нужното време.

За да го изключите, достатъчно е малко да дръпнете ръката. Ако не станете, пръстенът ще се включва на определени интервали, а разтърсването на ръката ще става все по-силно.

В парка разговорят двама възрастни мъже:

– Човек вижда само това, което иска да види, – каза единият от тях.

– Така ли? – изненада се другият. – Тогава защо виждам само вас?

Първият реши да смени посоката на разговора:

– Всички мъже търсят умна, красива, весела, сексапилна, с апартамент, кола, да бъде вярна и безкористна жена.

Вторият го погледна иронично и добави:

– Тогава възниква един въпрос: Вие за какво сте ѝ?

Многоетажните жилищни сгради с отделни апартаменти, които могат да се дават под наем са съществували още през III век пр.н.е. по време на Римската империя.

Тези домове са имали между два и седем етажа. Те се наричали инсули – жилища в правоъгълно пространство, очертано от пресичащите се под прав ъгъл градски улици.

В Германия такива жилищни сгради са придобили голяма популярност. Германците дори са станали известни като нация от наематели.

Около 60% от германците отдават под наем помещения за настаняване. Собствени жилища те са започнали да закупуват през 40-50 години.

Трябва да се отбележи, че една трета от всички жилища на вътрешния пазар се отнася за жилища, които се дават под наем.

В помещението на фонда влезе бабичка, прилично и спретнато облечена. Само очите ѝ бяха разплакани.

Пазачът първоначално не искаше да я пусне.

– Тук обещаха да ми дадат приют, – настояваше бабата.

– Тук можете да получите само лекарства и сапун, – отговаряше ѝ пазача.

Бабичката упорстваше.

Ситуацията се разреши, когато този разговор дочу доктор Лекова.

– Да, аз я познавам, тя е дошла на правилното място.

Пазачът повдигна рамене. Неговата работа се състоеше само в това да филтрира хората, грешки не се изключваха в тази дейност.

А доктор Лекова вече звънеше на телефона:

– Нужно ми е да настаня възрастна жена …… Изписали са я от болницата ….

– Изгониха ме като котка, – възмутено възклицаваше бабата и поглежда към пазача и докторката, сякаш и двамата бяха лично виновни за нейното нещастие.

Но доктор Лекова изобщо не реагира, с такива проблеми се сблъсква всеки ден. Тя спокойно продължи телефонни разговор.

– Нейният адвокат е сигурен, че докато е била в болницата са ѝ отнели апартамента. Нека да я настаним…..

Последва адрес и телефон на заведението.

Но бабата остана недоволна:

– Не, там няма да отида. Не искам!

Доктор Лекова трябваше да прибегне до хитрост:

– Мила, не става въпрос за вас, вие не сте единствената с такъв проблем при нас ….

И бабата вярва. Какво друго ѝ остава?

Родителите на Моника много се караха. Който и да ги чуеше, как се обиждат и нагрубяват, едва ли би си помислил, че тези хора се обичат, дори би попитал:

– Как са се събрали да живеят заедно?

Тези спорове и скандали продължаваха година след година. Моника се мъчеше да ги помири. Понякога плачеше, защото смяташе, че тя е причината, те да са толкова нещастни.

Един ден, когато Моника бе на 10 години, майка ѝ си събра багажа, по точно взе всичко от апартамента и си тръгна. Мебели, съдове, дрехи, техника, всичко бе отнесено…

Моника плачеше и молеше майка си:

– Мамо, недей! Моля те остани!….Тук ли ще ме оставиш? Какво ще правя без теб?

Майка ѝ си тръгна, а Моника остана в оголелите стаи.

Тя позвъни на баща си и хлипайки му разказа:

– Мама си отиде…. взе всичко….

Баща ѝ бе разтревожен , но се опита да я успокои:

– Мони, аз съм на работа, не мога да си тръгна веднага. Затвори всички прозорци и врати. Стой там и ме чакай.

Интересно защо, но в този момент в съзнанието на Моника изплува вкусен сандвич. Такъв баща ѝ винаги ѝ правеше. И тя реши:

– Ще направя един за него.

Получи се доста красив и вкусен сандвич. Моника намери една останала пластмасова чинийка и го постави в нея. И зачака баща си.

Изминаха три часа. Когато баща ѝ се върна той бе потресен от „изкормения“ си доскорошен добре обзаведен дом.

Изведнъж Моника му подаде пластмасова чинийката със сандвич и каза:

– Това е за теб.

Изоставеният мъж седна до дъщеря си и подели сандвича с нея. Той едва сдържаше сълзите си. Беше разстроен, но трябваше да бъде силен пред малката си дъщеря.

Минаха шест години. Баща и дъщеря добре се справяха с предизвикателствата на живота.

Една вечер бащата попита Моника:

– Помниш ли онзи сандвич, който ми поднесе в изпразнения апартамент?

Моника тъжно се усмихна.

– Твоят малък жест ….. в един от най-лошите периоди в живота ми …. ми върна надеждата….