Бяха навлезли доста навътре в пещерата. Вътре бе тъмно и влажно. Лозан светна с фенерчето и огледа стените, но светлината се губеше между вдлъбнатините на скалите и те трудно можеха да видят нещо.

Любен отвори раницата си и извади дистанционно управляема количка. След нея измъкна и лаптопа си.

– Това ще ни помогне ли изобщо? – засмя се Дина. – С камерата ще бъде още по-бавно.

– Освен камера тук е монтирано и лазерно картографиране, – поясни Любен.

– Това пък какво е? – недоверчиво, но с любопитство погледна Лозан към Любен.

– Докато управлявам дистанционно миниатюрния автомобил из пещерата, лазерът ще измерва разстоянията до стените и повърхностите и ще препраща получените резултати към лаптопа, а той ще конструира триизмерен образ.

– С помощта на този дребосък ще видим цялата пещера? – попита изненадана Дина.

– Системата ще генерира графично изображение на това, което можеш да видиш при нормално осветление, – поясни Любен. – Когато се включи светлината на фенерчето върху количката, видимото изображение автоматично се налага върху генерираното от компютъра. Връзката между отделните части на системата се осъществява от този малък предавател, който служи и за ориентир.

– След колко време ще заработи това чудо? – попита нетърпеливо Дина.

– Трябват му само няколко минути да събере и обработи информацията, – каза Любен. – Максималната скорост на автомобилчето е 60 км/ч. Моята работа е да го прекарам от единия край на пещерата до другия. Лазерът и компютърът ще направят останалото. Така ще получим общ изглед на това, което е в пещерата.

Любен постави автомобилчето на пода, стартира програмата от лаптопа и задвижи миниатюрната количка с дистанционното. Автомобилчето изчезна в тъмнината осветявайки пътя си с монтираното на него фенерче.

Любен насочи вниманието си към дисплея на лаптопа. След десет минути автомобилчето обиколи пещерата и се върна там, от където бе тръгнало.

– Страхотен си, Шумахер! – пошегува се Лозан.

– Все пак има полза и от електроните игри, – засмя се Любен.

На дисплея се появи груба картина на пещерата в триизмерен образ. Любен чукна още няколко клавиша и изображението стана по-ясно.

Сега те виждаха много добре всичко от пода до тавана в цялата пещера.

При наблюдение на движещ се автомобил на видео ни се струва, че колелата му се движат назад.

Това е проява на стробоскопичния ефект, които се обуславя от инерцията на зрението.

Може да се избере скорост на движение до 1/24 от секундата, това е стандартната продължителност на един кадър от филм. Тогава колелото ще направи няколко оборота, но за малко няма да достигне своето предишно положение.

Тъй като човек се ориентира по спиците на колелата, при него възниква усещане, че те бавно се въртят в обратна посока.

Това явление може да се наблюдава и в реалния живот. Например, през нощта на улицата, която се осветява от лампи с нискочестотна пулсация.

В огромното семейство на автомобилите има истински екзотики.

Те са като скъпоценни камъни или произведения на изкуството, мечта за колекционерите. За тях няма значение колко струва автомобилът.

Основното е да получат кола, която ще ги откроява от тълпата.

Днес ви представям McLaren MP4-12C.

Тя е проектирана от инженери, които създават състезателни коли за Формула 1. Максималната скорост на автомобила – 320 km \ ч.

В колата е поставен двигател от клас DOHC V8. Цената ѝ е 231 хиляди долара.

Луноход на НАСА се нуждаел от колела, които могат да издържат на всякакви метеорологични условия.

Те трябвало да продължат да функционират след спукване и разкъсване.
НАСА обединила усилията си с компанията Мишлен.

В резултат на това се появил проектът Tweel – колела, които не се нуждаят от въздух.

Освен на космически апарати, Мишлен поставя такива колела на селскостопанска техника и дори на някои автомобили.

Нено бе въодушевен. Той бе намерил хора, с които да сподели мечтите си, а и те не оставаха равнодушни към думите му.

– Преди главата ми бе пълна с идеи, но нямах цел, – каза Нено. – Имах добри намерение, но без покритие. Когато осъзнах целта в живота си, всичко, което бях научил и правил през времето на своето съществуване, се подреди по пътя към тази цел. Това стана още преди да го осъзная с ума си.

Емилия го слушаше захласната. Докато Нено говореше с ентусиазъм за стремежите си, той буквално израстваше в очите ѝ.

– Хората твърдят, – продължи той, – че днес не стават чудеса. Но ние живеем в невероятна епоха. Машините ни спасяват от тежкия труд. Влакове, автомобили, самолети скъсяват разстоянията. По телефона можеш да е обадиш на свой приятел, който се намира на другия край на света …..

Хората, които го слушаха бяха увлечени от думите му.

В главите на всеки от тях не веднъж се бяха въртели подобни мисли, но именно днес се намери човек който да ги изрази подредено и ясно.

Емилия усещаше, че между нейните мечти и тези на Нено имаше сходство.

Тя искаше да разбере тайната на живота, като усилено изследваше и наблюдаваше растенията и животните, а плана на Нено бе да разгадае тази тайна у хората, по-точно в съвместната им работа.

– Мисля, че нашите интереси не са толкова различни, – каза Емилия.- Аз искам да разкрия тайната на сътворението, наблюдавайки ставащото в природата, а вие …. търсите тайната на един вид ново сътворение, включващо взаимодействието между хората и желанието им да творят съвместно.

Нено ѝ се усмихна.

– Какво прекрасно сравнение. Мисля, че идеята ми не би могла да се изрази по-красиво.