Хора, които винаги си спомнят за Небесното Царство, даже и в най-мрачните дни остават ведри и радостни.

Ако възприемаме Небесната слава като реалност, ако малко внимание отделяме на материалните вещи, а повече на духовните и вечните, нас трудно ще ни разтревожат.

Това не е бягство от реалността, както смятат някои. Напротив, твърдата вяра в бъдещото, ни прави по-отговорни в живота.

Около нас има хора, които даже и на ум не им е идвало да помислят за рая или ада. Как ще научат за своето бъдещето, ако не им кажем какво ги очаква?

Истинското бягство от действителността се заключава в нежелание да се погледне в бъдещето и да се приеме това, което Бог е приготвил за нас.

В тези мрачни дни, пълни с объркване и несигурност, всеки християнин, който уверено гледа към бъдещето, запазва спокойствието и радостта си, знаейки че един прекрасен ден ще се възцари Христос, а ние „ако устоим, то ще и да царуваме с Него“.

Полипите, изграждащи кораловите рифове. Те работят под водата, без да си представят, че поставят основите на нов остров, на който след време ще се появят растения и животни и ще се раждат Божии деца, за да се подготвят за вечната слава като сънаследници с Христос.

Ако в Божиите редове твоето място е незабележимо и уединено, не спори, не се оплаквай, не търси начин да се отклониш от Божията воля, ако Той е определил това място за теб.

Без полипите кораловите рифове не биха се издигнали, а в духовната област при Бога също трябват един вид полипи, работещи далече от човешките очи, но поддържани от силата на Святия Дух с поглед към небето.

Ще настане ден, когато Исус ще раздаде награди. Той не прави грешки, макар за много хора да изглежда неразбираемо, как този или онзи е заслужил такава награда, когато никой не е чувал за техните подвизи.

Спокойно можем да напуснем многолюдното събрание, вдъхновяващи планински връх Тавор, да имаме благословено общение с „праведните“ и да се върнете към нашата обвит в полумрак Емаус или плашещо ни и непривично за нас обществено служение.

На Божията нива осъзнаваме, че мястото определено за нас в ежедневието ни, би трябвало да доведе до действие в близколежаща земя и да имаме пълната победа в нея.

Службата в църквата вървеше в пълен ход. Две малки момиченца, които скоро щяха да навършат три години бурно се радваха. Не капризничеха, не  бяха много палави. Те само се смееха, пееха и танцуваха.

Майката им притеснена поради неудачните опити да ги вразуми, се червеше под осъдителните погледи на молещите се около нея.

Такива майки не веднъж са изпитвали „праведния“ гняв на дошлите в църквата.

Една баба направи забележка:

– Укротете ги, пречат ни да слушаме. Изведете ги навън, тяхното място не е тук.

Майката на малките момиченца се огорчи.  Тя едва се въздържа да попита възрастната жена: „Колко от децата ви сега са в църквата? Какво каза Христос за децата?  Нима Той не каза: „Оставете дечицата да дойдат при Мене, и не ги възпирайте; защото на такива е Божието царство“.

Малко по-нататък, се чу мърморене:

– Защо трябва да търпим чуждите деца? Отнемат ни мира и не можем да се потопим в Божието присъствие.

Гневните коментари подтикнаха майката да потърси ъгъл, където децата няма да се чуват. Но тъй като не намери такъв, хвана двете момиченца и излезе навън, а денят бе мразовит.

И всичко това само, за да се установи „благочестива тишина“.

След като жената с двете деца напусна църквата се намеси мъж на средна възраст:

– А нима не трябва да носим един на друг теготите си?

– Блажени са нашите деца, – обади се тихо възрастен побелял мъж, – те ще ни освободят от фарисейския квас и ще поправят възпитанието ни в садукейския дух.

– Малките деца шумят, защото зле се молим – подкрепи го един от дяконите на църквата, който чу само част от разговора на тази групичка. – Когато искрено започнем да се молим, а не по задължение или защото така трябва, децата ни няма да нарушават реда и дисциплината, защото те ще бъдат укротени от Божия Дух, който въздейства и на всеки от нас.

Когато чуя, че някой се е молил като Анна от втора глава на Евангелието от Лука, се чувствам виновна. Там за нея се казва, че тя „нощем и денем е служела на  Бога в пост и молитва“.

Забързаното ми ежедневие не ми дава възможност да имам толкова продължителна молитва. И често съм се питала: „Дали така не предавам моя Господ?“

Но един ден, когато стигнах до мястото, където Йосиф и Мария бяха загубили дванадесетгодишният Исус и го търсеха три дена, забелязах нещо много интересно.

Когато го намериха, малкият Исус каза: „Не знаете ли, че трябва да бъда на разположение на Своя Отец“.

Тогава си казах: „Да, аз не прекарвам в молитва ден и нощ, като Анна, но все пак съм на разположение на Господа“.

Какво означава да си на разположение на Небесния Отец? Да приемеш водителството на Святия Дух и да следваш примера на Христос.

Това може отстрани да изглежда много трудно, но в основата на всичко е общението с Бог. Тогава с вяра очакваме водителството на Святия Дух.

Бог ни е поверил много задачи, но без водителството на Божия Дух ние не бихме могли да направим нищо.

Благодаря на Бога, че ни води. Така в живота ни се отразява Неговата слава.

Веднъж един невярващ човек, за когото настъпили трудни времена, дошъл при приятеля си християнин и го попитал:

– Ако повярвам в Христос, всичките ми проблеми ще отпаднат ли?

– Не, казал християнина, но ще получиш сила да устоиш в трудните времена.

Бог ни дава мъдрост и смелост. Чрез други християни ни помага да преминем през трудностите, като получавайки от тях разумен и практичен съвет.

Сатана постояно се стреми да обезкуражи последователите на Христос. Сред тежките изпитания, той ни нашепва:

– Погледни, на Бог не Му е до тебе сега.

Но с помощта на Святия Дух може да се отрази всяко нападение на лукавия и да се опровергаят лъжите му.

Ако Бог на мига разрешаваше нашите проблеми, ние щяхме да се окажем беззащитни пред предстоящата по-силна атака на врага.

Вместо това Той ни дава всичко необходимо за да преодолеем изпитанията в живота.