Телефон е най-известното от изобретенията на Александър Бел. Но повечето от научната работа и изобретения Бел е била предназначена за подобряването на средства за комуникация за глухи. Той е четял лекции и е работил с глухонеми ученици, много от които са се научили да говорят.
Александър Греъм Бел е роден на 3 Март 1847 в шотландския град Единбург. На 13-годишна възраст, Бел завършва Кралското училище в Единбург.
На 16 години, е назначен за преподавател по реторика и музика в Академията Weston House.
През 1870 г. Бел се установява в Брантфорд, Онтарио. Още в Шотландия, Бел се интересува от възможността за изпращане на сигнали на разстояние.
В Канада, той продължил да изобретява различни неща, по-специално, създава електрическо пиано, адаптирана за предаване на музика по жица.
През 1876 г. той получава патент, описващ „метод и апарат … за предаване на глас и други звуци телеграфически … с помоща на електрически вълни.“ В действителност, това е телефон.
През 1877 г. с още двама партньори основава компанията „Бел Телефон“, а година по-късно в Ню Хейвън, Кънектикът, представи работата на първата телефонната централа.
През същата година, Вел се жени за Мейбъл Хабард, а през 1882 г. той става гражданин на САЩ.
US National Geographic Society е създаден с участието на Вел.  Той умира на 02 август 1922 г. След смъртта му, всички телефони на Съединените щати били спрени за минута мълчание в памет на Бел.

Днес денят беше отвратителен. Каквото и да правеше Мартина, във всичко се проваляше. Като я изпитваха днес в училище, тя се обърка и „издърдори“ куп глупости. А беше учила, урока си знаеше отлично.

Прибра се в къщи, хвъли чантата си под масата и бръкна в джоба на якето си. Извади цигара и запали.

Външната врата се тропна, но тя не я усети. Вратата на стаята се отвори и влезе баща ѝ. Тя изтръпна, баща ѝ не знаеше, че е почнала да пуши.

Тя толкова много го обичаше, подражаваше му. Той така красиво пушеше и си пийваше от чашата с кафе, че и на нея ѝ се искаше същото. Но той я хвана на местопрестъплението и тя се опита да го излъже.

Всичко друго, но не и лъжа. Баща ѝ се огорчи и разстрой.

– Хайде, – обърна се той към дъщеря си спокойно, – да седнем и да  поговорим като възрастни хора. Защо трябва да се лъжем и да се преструваме?

Разговорът не потръгна и той я остави. Мартина се сконфузи. Тя не бе пушила много, това ѝ бе вторият път. Беше се провалила в очите на баща си, а това беше болезнено за нея. И Мартина избяга от дома си.

Намериха я късно през нощта, в някаква порутена барака, в края на града. Сълзите ѝ бяха направили кални вадички по лицето ѝ. Баща ѝ подаде ръка и двамата тръгнаха. Вървяха мълчаливо. Мартина беше благодарна, че не я посрещна с укори, обиди и наставления.

В това мълчание се бе събрала болката и срама, нравствения урок и прошката …..

Учениците влязоха шумно в училище и всеки се устреми към класната си стая.
А ето го и Валери. Огомен дългуч, който повтаряше 8-ми клас. Силвия беше нова ученичка, дошла наскоро в училище. Тя беше седмокласничка.
Валери се лепна за нея.
„Сигурно си мисли, – каза си Силвия, – че като съм нова и си мълча, може да издевателства над мен. Да подхвъля закачки след мен, да ми подлага крак, за да ме спъне или да ме замеря с дъфка, която може да се лепне за косата ми“.
В училището всички се страхуваха от Валери. Може би защото беше висок и як. Затова, когато се лепна за Силвия, никой не се застъпи за нея. Тя трябваше сама да реши проблема си.
Валери започна да я дразни, думите му бяха обидни и я изгаряха. Тя се обърна срещу него и го заплю. От къде събра толкова смелост, за да го направи и тя не разбра. Ако го беше ударила с малките си юмручета, това щеше да бъде като ухапване от комар за огромното му тяло. Но Силвия го удари по най-уязвимото му място, неговата душа.
Спаси я само звънеца, за влизане в час. Но всички знаеха, че в следващото междучасие ще бъдат свидетели на ответния удар на Валери за това, че беше унизен пред всички.
След като свърши часът Валери приближи Силвия. Наоколо групирайки се, ученици започнаха да си шушукат очаквайки развръзката. Силвия изтръпна. Но когато го погледна в очите, видя нещо необичайно, което беше станало през последните 45 минути.
Валери протегна ръка към Силвия и каза:
– Извинявай, че се държах грубо с теб. Ако някой те закачи, обади ми се, ще му дам да се разбере. Тук всички са страхливци и подлеци…
Силвия беше поразена. Този глупав повтарач, протегна грубата си лапа и ѝ поиска прошка, невероятно.
Тя сви ръмене и му подаде ръка.
Сега Силвия можеше спокойно да върви по коридора на училището, той не ѝ изглеждаше толкова страшен и тъмен, само защото на Валери му бе проговорила съвестта.

Васил Петров днес беше в училище. Синът му бе счупил два прозореца, насинил окото на момче от по-малките класове и се бе държал грубо с учителката си.

За да изгони болката си от посрамяването си, Васил беше седнал в близката бирария пред една голяма халба бира.

Минчо, съседът им го видя и като усети, че е угрижен, отиде при него.

– Какво ти е, Васко? Болен ли си?

– Моя хубостник такива ги е свършил в училище, че се чудех къде да се скрия от срам, – едва не проплака Васил.

– Младото поколение расте в атмосфера на задоволеност. Затрупваме ги с какви ли не играчки, – подхвана от далече Минчо.

– Това е най-малкото. Погледни го моя, две педи е от земята, а вече е независим и самостоятелен. А какви ги върши?

– Неукрепналите ни деца попадат под медийната инвазия на света. – каза Минчо.  – Всичко това срива авторитета на родителите. Васко ти постояно си на работа и не ти остава достатъчно време да се занимават с децата си. На кого ги оставяш тогава? На развлекателната индустрия, телевизията и компютъра, както и на „педагогическите“ методи на улицата.

Васко сякаш не бе чул думите на съседа си, а се нахвърли яростно:

– Виж как ги възпитават днес в училище!

Минчо се опита да влее малко разум в главата на провинилия се баща:

– Мисленето на младия човек  се влияе от медиите, а не от училището, за това се държат така. Какво гледат по филмите, забавните програми, шоута и какво ли още не от този боклук? Ще се съгласиш, че всичко това ги прави  необуздани, егоисти, спомагат за развитието на детска престъпност, стават агресивни, започват рано да правят секс и всичко това в комплект с отсъствието на респект към учителите и възрастните хора.

– И какво да правя? – започна да се оправдава Васил. – От сутрин до вечер съм на работа, прибирам се уморен. Кога да намеря време за моя калпазанин. В повечето случаи го оставам на майка му. Тя се оправя с него.

Минчо въздъхна:

– Всичко отрицателно, поради незаинтересованост ни,се натрупва още в първите 7 години у детето, а това носи горчиви плодове за поколения напред.

Васил махна с ръка и удави притесненията си в чашата с бира.

Дани погледна нагоре стреснато. Петров стоеше над него и гледаше надолу през зацапаните си очила.

– Имаш ли нещо да кажеш на класа? – попита Петров.

– Не, всъщност не,  – каза тихо Дани, като се опитваше да скрие тетрадката си, в която скицираше нещо.

– Може би желаеш да ни покажеш домашното си, над което си се трудил цяла седмица, – подигравателно подхвърли Петров.

– Ами, …. – започна Дани засрамено.

– А може би слушаш внимателно урока в час и старателно си водиш записки за чутото, – гласът на Петров премина в кресчендо.

– А мм …., – започна да мънка Дани, чудейки се как да се измъкне от ситуацията.

– Разбира се, че не, – продължи своята назидателна реч Петров. – Аз съм само един учител, който стои по цел ден тук и си приказва разни работи, за собствено удоволствие и кеф, без надежда, че ще успее някого да образова.

– Ама аз наистина слушам, – запротестира Дани.

– Не се опитвай да ме заблуждаваш, – кресна учителят.

Петров беше винаги изтупан по модата, но говореше като човек от миналия век. Учениците се страхуваха от него и никога не му правеха номера, като на другите колеги, които бяха доста либерални в опитите си да се справят с тази „пасмина“.

Той беше дошъл от скоро в училището, но още от първия ден беше накарал учениците да запазят тишина. Нямаше нищо топло, сърдечни и любвеобилно в този човек.

Но резултатът беше налице. В класната стая винаги имаше дисциплина, домашните се предаваха навреме. Дори най-бунтарски настроените и небрежните в учението деца изправяха гърбове и млъкваха щом Петров влезеше в стаята.