Керана имаше много ангажименти като говорител, но на едно събитие, за което разбра по-късно, тя не бе поканена.

Започна да се вълнува и извика:

– Защо не бях поканена? Защото не съм добра в говоренето ли?

Внезапно в ума ѝ проблесна въпрос:

– Защо това има значение за теб?

Този въпрос проряза до дъно душата ѝ. Тя бе принудена да се изправи срещу това, което вярва за себе си.

Честно казано това, което вярваше, съвсем не беше красиво.

– От даден момент съм започнала да свързвам своята самоличност с поканите за лекции, които получавах, – каза си Керана. – Не бях поканена, а това ми разкри истината. Чувствах се несигурна, защото бях закрепила самоличността си на несигурната основа, дали ще говоря или не пред дадена аудитория. А коя е моята сигурна основа?

Отговорът не се забави:

– Можеш да живееш смело, изпълнявайки своя призив, без да се сравняваш с някой друг.

– Добре, – съгласи се Керана, – бе ми открит корена на моята несигурност, сега ще изградя своята идентичност върху сигурната основа, в която Бог казва коя съм.

В ума на Станко се водеше сериозно сражение.

– Спомняш ли си, какво направи преди ….? – хилеше се зловещо дрезгав глас.

– Но той се покая и Бог му прости, – звучеше убедително защитникът.

– Ами когато хапна онова парче? Нали каза, че повече няма …? – звучеше нагло и грубо гласът.

– Не всички неща стават отведнъж, – заяви защитата. – Изисква се време за промяна.

Дрезгавият глас непрекъснато нашепваше негативни мисли, които пораждаха съмнение в Станко за постигне на това, което очакваше от дълго време.

Младежът осъзнаваше това и често се питаше:

– Как да прогоня тази напаст от ума си?

Спомни си, че баща му го съветваше:

– Обновявай ума си чрез Божието Слово, тогава негативизмът ще бъде заменен с чистота и яснота. Ако позволиш на Бог да води битката в ума ти, непременно ще победиш.

Борис бе навел глава, ровеше с обувката си пръстта и като че ли се оправдаваше:

– Знам, че го разстроих, но мисля, че ще го забрави. Но …

– Не точно. Хората помнят нещата, които ги нараняват, – възрази Трифон.

– Вярно е, ще го помни дълго, – с огорчение отбеляза Борис. – Ти не знаеш, колко лошо постъпих с него. Едва ли някога ще ми прости.

– Изпадаш в другата крайност, – смъмри го Трифон. – Само Бог може да прости така. Той не се променя. Но това означава, че щом Той може и ние сме длъжни да го правим.

– Много сериозно го нараних, но не мога сега да ида при него, – отчаяно извика Борис.

– Тогава как служиш на Бога? – попита го Трифон. – Просто иди и се помири с него.

Борис въздъхна. Надяваше се да му се размине, но май трябваше да иде и да поиска прошка.

„Ами ако му откаже“, – тази неспокойна мисъл се завъртя в ума на Борис.

Накрая той тръсна глава и каза:

– Ще го направя, защото Бог иска така.

Петрана се намираше в разгара на страданието си. Тя изобщо не можеше да съзре победата, която я очакваше.

Страданието ѝ изглеждаше неизменно, то бе постоянно и Петрана губеше от поглед голямата картина.

Болката бе съкрушителна. Сърцето ѝ бе разбито.

Тя не разбираше какво става и за това един въпрос бе изпълнил ума ѝ:

– Защо?

Тогава чу глас, който шепнеше на сърцето ѝ:

– Довери Ми се. Повярвай, че ще те преведа и през това. Не Съм ли достатъчен? Обичам те и няма да те изоставя.

Петрана въздъхна и преглътна сълзите си.

– Не разбирам защо, но Ти вярвам, – промълви тихо тя. – Колко е хубаво, че обичаш и такива като мен.

И тя повярва, че Той ще я освободи от болката, проблемите и натиска.

Петко се оплака:

– Вечерно време трудно заспивам. Мисля и премислям. Сънят бяга от мен. Понякога така осъмвам.

Пламен го потупа по рамото и сподели:

– Моят дядо Петър имаше едно важно правило. Той мислеше за това, което е свършил през деня и благодареше на Бога.

– А аз все кроя планове за следващия ден, – призна си Петко.

Милчо не се стърпя и се намеси:

– Вижте и при Сътворението е така. В края на всеки ден от процеса на сътворяване Господ поглеждаше към сътвореното и казваше, че е добро.

– И аз така правя, – плесна с ръце Пламен. – Вечер преди сън поглеждам назад към изминалия ден и, като си спомня всяко едно събитие, постижение или взаимодействие, аз си мисля, че е било добро и благодаря на Бога за него.

– Ами ако ти се е случило някое неприятно преживяване? – недоверчиво повдигна вежди Симо.

– Аз отново си казвам, че е добро, – каза Пламен. – Тогава аз благодаря на Бога за ползата от него, било ценен урок, който съм научила, или фактът, че Той е бил с мен по време на преживяното.

– И това помага ли ти да заспиш по-бързо? – попита Петко.

– Така правя всяка вечер, – засмя се Пламен. – Това служи за мое благословение и ми помага да заспя. Тази практика поддържа в добро състояние ума ми.