Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“

Часовниците отдавана вече не показват само времето. Този атрибут демонстрира състоянието на собственика си.

Не всеки може да си купи уникални швейцарски часовник за десет хиляди долара, обсипан с брилянти. Но всеки може да постави на ръката си необичаен предмет, който да му показва времето.

Това също е начин да се откроиш от другите.

Какво ще кажете за часовник на относителността?

Този часовник е създаден в съответствие с  известната теория на Айнщайн. Тук се движат самите цифри, доказвайки, че понятието за време е относително.

Казват, че ако дълго гледаш такъв часовник, главата ти ще се замае.

Часовникът е създаден въз основата  на точния японския кварц. Има и красива кожена каишка.

Диаметърът му е 33 милиметра. Часовникът се продава с годишна гаранция за 36 долара.

Павлов беше началник ОТКК. Трябваше да се яви пред Христов, от когото мнозина трепереха. Павлов изтръпна.

– Щом трябва да се явя незабавно, не е да си поприказваме само и да ме черпи едно кафе.

Когато Павлов отиде, Христов го покани вежливо да влезе, дори му отвори вратата.

– Как можахте да позволите, господин Павлов, да се дадат на болницата кислородни бутилки, на които вентилите изпускат?

Мъмренето бе кратко, но не бе приятно.

Последва заповед:

– Веднага да се реши проблема и ми докладвайте.

Павлов излезе от кабинета олюлявайки се. Той обичаше работата си и стриктно спазваше всичко. До сега. цели 20 години, подобно нещо не му се бе случвало. Бе направил пропуск.

По лицето му бе избила студена пот, а издайническото изчервяване, красноречиво говореше за вътрешното му състояние.

След каро се окопити, отиде да провери какво е станало. Успя за кратко време да реши проблема и се върна да докладва.

Христов го посрещна с въпроса:

– Какво направихте?

Павлов накратко обясни:

– От екипът на Горанов, не изпробвали бутилките, тъй като им казали, че са нови и току що напълнени. Това им се сторило достатъчно и без много да му мислят ги изпратили в болницата …..Говорих с тях и изпратихме нови. Хората бяха потресени от случилото се и заявиха, че в бъдеще няма да пуснат нито една бутилка без проверка, независимо каква е.

– Добре, – каза Христов.

Гледайки през прозореца добави:

– Има неща, с които не бива да се правят компромиси.

Той се обърна към Павлов и продължи:

– С нещата за болницата нямаме право да грешим.

Павлов се стъписа от последната изречена дума „грешим“.

„Този, който толкова строго ме смъмри, – каза си Павлов, – е съпричастен към моята работа, задължения и отговорност. Трябва да преразгледам моята и на целия екип работа“.

И вместо подтиснатост, Павлов се почувства амбициран.

Христов не беше пословично принципен и настойчив, както му се носеше славата, а по-скоро бе строг и справедлив. Не претоварваше никого с отговорности, но и не подминаваше грешките.

Веднъж, когато падишахът приемал просители, дошъл един човек застанал в ъгъла и нищо не поискал.

Падишахът погледнал към мъжа и погладил главата си. Човекът се поклонил и прекарал дланта през устата си. Падишаха погалил лицето си, а човекът гърлото. Падишахът докоснал своя корем, а човекът краката си.

– Дарявам на този просител слитък злато, – казал падишахът.

Ковчежникът се подчинил. Мълчаливият молител взел дара и си тръгнал.

Съветникът, който бил дясната ръка на падишаха много се ядосал и попитал господаря си:

– За каква услуга ти така щедро надари бездомния просяк?

– За царска, – усмихнал се падишахът. – Зададох на мъдрия човек три въпроса и получих три отговора.

– Но ние не сме чули, нито въпросите, нито отговорите, – възразил везирът.

– Който има очи ще види, който има ум ще разбере, – усмихнал се падишахът. – Аз погладих главата си и човекът разбра моя въпрос. Попитах го: „Какво най-много ни подтиска?“ – „Празната дума“, – отговори той. „А кой го грози опасност да загуби лицето си?“ – „Този, който своите дни и състояние е прекарал през своето гърло“. „Но нима човек не е роб на своя стомах?“ – попитах аз. „Не, – каза човекът, – за това са дадени крака на човека, за да си търси и намира работа и нищо да не пропусне от чудесата на белия свят“.

Падишахът погледнал придворните и за трети път се усмихнал:

– Полезно е да запомните, изречената пред вас мъдрост: „Устата водят до беди, а краката до храната“.

Една вярваща жена била силно поразена от много скърби, които сякаш я бяха избрали за мишена.

В един прекрасен есенен ден минавала покрай едно лозе. Жената била изумена от занемарения му вид.

Много листа покривали лозата, но земята  била изоставена и всичко било обрасло с тръни, благодарение на което цялото място имало печален вид, пълно опустошение.

Докато жената стояла там се замислила, а Небесният Лозар ѝ прошепнал:

– Възлюбено чедо, ти си изумена от редицата изпитания в живота ти. Погледни това лозе и приеми поучение. Лозарят престава: да очиства и изрязва клоните; да прекопава земята и да събира  зрелите плодове, само тогава, когато нищо не очаква от лозето, поради студеното време. Състояние, свободно от страдание, е  равносилно на безполезно съществуване. Искаш ли да престана да те очиствам?

Утешеното сърце възкликнало:

– Не.