Празник е. Едни празнуват Св. Валентин или Денят на влюбените, а други, които нямат половинка, празнуват с халба Трифон Зарезан.

Как се бе уличило, никой не знаеше, но днес бе рожденият ден на Любомир. През всичките изминали години той си имаше приятелка или приятна компания да отпразнува празника.

Бе свикнал момичетата да не го забелязват или отхвърлят, затова на този ден предпочиташе  плодова торта с форма на сърце, полята обилно с огромно количество алкохол.

Но често на другия ден в главата му се прокрадваше провокираща и дразнеща мисъл:

„Дали някой ме е запомнил и забелязал във вчерашния ден?“

Любомир не бе красиво момче, според стандартите на този свят, но бе разбрал, че има Някой, Който го обича и харесва. Този, Неизвестен за него, го бе привлякъл и убедил в Своята любов, която бе истинска.  Той приемаше Любомир за красив и прекрасен.

Когато за първи път получи това откровение, Любо не можеше да възприеме случващото се с него, но сега бе убеден, че:

– Нито рождени дни, нито валентинки, нито … смъртта, нито животът, нито ангелите, нито началствата, нито властта, нито сегашните неща, нито бъдещите, нито височината, нито дълбочината, нито каквото и да е друго нещо, ще могат да го отделят от Божията любов, която е в Христос Исус, нашият Господ.

Човек може да те отхвърли, но не и Бог.

Господ знае броя на космите на главата ви. Спомня си за рождения ви ден. С Него всеки ден е ден на обич. Той ви ухажва по невероятен начин и ви шепне нежно и с обич: „Сине мой! Дъще моя!“

Всеки ден от годината  вие за Него сте радост и доволство.

Ще му позволите ли да ви ухажва отново и отново?

Симеон имаше вече пораснал син, който учеше в гимназията. Младежът използваше често камиона им, но имаше един лош навик, обичаше да го паркира по средата на алеята пред дома им. Това дразнеше Симеон, защото му пречеше да влиза и излиза от гаража.

Веднъж се случи така, че Симеон излизаше от къщи, когато Стефан пак паркира небрежно, по-същия начин, камиона.

Когато синът слезе и стъпи на земята, бащата не можа да се сдържи и подкара старата и позната лекция за бащата и сина. След като свърши, Симеон нареди на Стефан:

– Веднага премести камиона на улицата.

Когато забеляза безизразното лице на Стефан, Симеон бе готов да поднови тирадата си, но синът му го попита:

– Татко, къде е краят на лекцията ти?

– Какъв край? – без да разбира, ядосано реагира Симеон.

– Например, нещо от вида: „Обичам те, сине, така че нека се опитаме да поправим това“.

Симеон наведе глава. Синът му бе прав. Това бе краят на гнева му, но и Стефан си бе взел поука. От тогава синът вече не паркираше камиона на алеята.

Това беше знак на любов, споделена между баща и син.

Наистина не трябва да казвате: „Обичам те!“, освен ако не го мислите. Но ако наистина е в сърцето ви, трябва да го казвате и изразявате на дело много пъти. Хората забравят понякога за това.

Валеше. Дъждът се стичаше по лицето му, но Лъчезар не забелязваше това. Беше се замислил, а на лицето му бе изписана болка.

– Винаги съм си мислил, че бракът ми ще бъде нещо изключително, – каза си той. – Родителите ми дадоха добро възпитание. Те бяха строги, но последователни и знаеха за какво, как и кога да настояват.

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на Лъчезар:

– Запознанството ми с Даниела бе изумително. Сбъдна се една изключителна моя мечта. Имахме еднакви интереси, стремежи и най-важното една цел. Какво по-хубаво можеше да си пожелае човек?!

Но няколко години след брака им, Даниела катастрофира. Тя получи тежка травма на главата, а това се отрази осезателно върху нея. Стана подозрителна, често забравяше накъде и за какво е тръгнала. Беше станала нетърпелива. Безцеремонно нагрубяваше и оскърбяваше съпруга си.

– Даниела бе станала същински хамелеон, – спомняше си Лъчезар за нея с болка.

Когато беше сред други хора, негативните симптоми изчезваха. Даже сестра ѝ и родителите ѝ нямаха представа колко груба и безпощадна можеше да става тя.

Даниела молеше мъжа си за помощ, а после се обръщаше към стената, все едно нищо не бе казала. Лъчезар се чувстваше самотен и често плачеше.

В офиса, където работеше, го гледаха със съжаление. Често подхвърляха зад гърба му:

– Защо се измъчва толкова?

– Той няма вина за това!

– Защо се случват толкова лоши  неща на такъв добър и порядъчен мъж.

Веднъж един от колегите му го посъветва:

– Не се измъчвай! Като те гледам сърцето ми плаче. Разведи се! Намери си друга!

Лъчезар подскочи, сякаш ток го удари:

– Никога! Аз съм дал обет. Жена ми има нужда от мен именно сега.

– Но тя едва ли осъзнава това, – отбеляза колегата му.

– Знаеш ли, – каза Лъчезар, – когато бяхме с Даниела на екскурзия в Париж в едно от подземията останали от войната прочетох текст, който силно ме разтърси.

Лъчезар се съсредоточи, за да си спомни точно, какво бе написано на влажната стена.

– Там пишеше, – започна уверено той, – „Вярвам, че има слънце, дори когато не свети. Вярвам в любовта, даже да не я чувствам. Вярвам, че има Бог, дори когато Той мълчи“.

Ако загубите любим, не ридайте, а пейте. Изпитанията и неприятностите са част от нашия живот, но те не са всичкото  ни житие.

Христос възкръсна от мъртвите и тъй като Той е жив, ние също ще живеем.

Там, където се срещаха двете течения, се бе образувал водовъртеж в реката. Близо до брега привличаше погледите красива и изящна лилия.

Въртопът бе я забелязал и си каза:

– Тя трябва да бъде моя. Ще използвам всички средства, за да я покоря.

И той започна да предлага на очарователната красавица неща, звучащи привлекателно за нейните уши:

– Ела да направиш една вълнуваща разходка по реката върху бързите ми вълни. Виж колко е нежна и прохладна водата в сравнение на непоносимата жега, която цари около теб ……..

Въртопът не преставаше да предлага на лилията всевъзможни развлечения и удоволствия, които тя би могла да изпита на движещи се с голяма скорост негови вълни.

Красавицата започна да се колебая. Предложенията звучаха примамливо и съблазнително.

Тези ухажвания на въртопа не останаха незабележими за бръмбара, който бе лудо влюбен в нежното цвете. Сърцето на твърдокрилото насекомо се сви от болка, защото виждаше, че красивата лилия бе склонна да последва жестокия въртоп.

– Той ще те погуби, – нещастният бръмбар се опитваше да спре омаяната лилия. – Ти ще пропаднеш във водите му и ще се изгубиш.

– Той е толкова силен, красив и тайнствен, – възрази опиянена лилията. – Може би ще приема предложението му.

– О, така ли? – извика отчаяно бръмбарът. – Тогава виж, какво те очаква, ако го направиш.

Той сви криле и скочи във водовъртежа. Водите се завихриха край него и бръмбарът изчезна от погледа на лилията.

Ненагледното цвете присви белите си нежни листа и се разплака. Нейният верен приятел, се бе пожертвал, за да я предпази от глупостта, която бе решила да извърши.

Едва сега тя разбра какво е да бъдеш обичан истински.

Денят клонеше към приключване на работата си. Забързани хора вече крачеха към домовете си. Желязко обезпокоен гледаше през прозореца, но в действително нищо не виждаше.

Тревожните му мисли, го изключваха напълно от обкръжението му. В стаята стана тъмно, но той не забеляза това.

Изведнъж вратата се отвори, включи се лампата и Желязко чу спокойния глас на дядо си Методи:

– Защо стоиш на тъмно?

Но когато видя омърлушената физиономия на внука си попита:

– Какво се е случило?

На Желязко никак не му се говореше. Всичко му бе безразлично. Бе обсебен от отчаяние.

– Е, казвай! – настоя дядо му.

– Какво да казвам, – с неохота се отзова момчето. – Толкова много неща искам да постигна …. не върви ……и не става.

– Искаш да се придвижиш напред? Да достигнеш определена цел? – погледна го дядо му и се усмихна.

– Че кой не иска? – вдигна рамене внукът.

– За това е необходимо да бъдеш верен, – каза дядо Методи.

– Верен? – Желязко изненадано погледна дядо си. – Какво общо има тук верността?

– Верен означава да бъдеш надежден човек. Такъв, на който може да се разчита.

– Старал съм се до колкото мога да бъда такъв.

– Представи си, че ти си под наблюдение на някой човек, който стои по-горе от теб, – започна спокойно старецът. – Той внимателно те следи с очи. И идва момент, когото наблюдаващият те извиква: „Еврика“.

– Защо „Еврика“?

– Той е искал да се убеди, дали думите ти съвпадат с делата ти, т.е. дали изпълняваш задълженията или само говориш ей така на вятъра.

– И ако аз съм такъв …. верен? – сърцето на Желязко заби силно.

– Тогава той разбира, че е намерил такъв човек, който може да използва. Така е и с Бога. Той използва верните, а не перфектните или само бърборещите.