Бе студен ден. Марин чакаше на опашка в магазина.

– Мразя да чакам, – каза си той.

Въздъхна дълбоко и през главата му минаха всички нежелани чакания:

– Отвратително е да бъдеш на опашка пред лекарския кабинет.

– Непоносимо е, да чакаш до телефона, обещано обаждане.

– Нетърпение спрямо инвестиции, направо те подлудява.

– А колко бавно растат семената.

– Ами отговорите на молитвите …

– И за всичко това трябва да се чака, – махна с ръка и продължи да мърмори недоволен. – Чакането е толкова трудно, особено когато трябва да чакам Господа.

По този повод баща му каза един ден:

– Понякога ни се струва, че Бог действа много бавно, но това може да е тест за твоята вяра.

Ако сме нетърпеливи и вземем нещата в свои ръце, ще имаме проблеми, а дочакаме ли Бога, ще бъдем благословени.

Пасторът на местната църква Теодор Павлов разговаряше с архитект Стилян Петров.

Двамата уточняваха външния вид на бъдещата църква, която щеше да бъде построена в техния град.

– Мисля, че би било добре, – протегна ръка напред Теодор и описа полукръг, – външния вид на сградата да прилича на търговски център от 90-те.

– Защо точно търговски център? – смръщи вежди архитектът.

– Искам, когато хората приближават църквата ни, веднага да си помислят: „Дали тук ще мога да открия нещо, което толкова дълго търся?“

– Но тези сгради по външен вид са доста скучни, – възрази Стилян.

– В скучния вид на консуматорството се отразява икономическата мощ на страната, а в него може да се намери нещо красиво и вечно. Това ще накара нашата целева аудитория да се почувства в свои води, – важно заяви Теодор.

Плановете на архитекта, предложени по желанието на пастира, включваха голяма стоманена сграда, покрита с неясно кафява изкуствена мазилка, с големи стъклени входове от всички страни в съответствие с най-добрите търговски заведения от миналото.

– Смятате ли, че това ще повлияе на хората, които не познават Бога? – попита, съмнявайки се в начинанието, Петров.

– Подтискащия дизайн ще предизвиква очакване за получаване на дребни сувенири, дрехи последна мода, видеоигри, …. всичко, което може да предложи един търговски център, а гостоприемната църковна среда ще ги предразположи да чуят Евангелието. Ще ги изобличи за греховете им и ….

Дойде един от дяконите и тъжно съобщи:

– Поради бюджетни ограничение, можем да построим само голяма стоманена кутия със страхотно лого отпред.

– Жалко, – въздъхна огорчено Теодор, – провалят ми се най-прекрасните планове.

В новогодишната нощ в един доста голям град бе внимателно отворено послание отправено към хората написано преди двеста години.

То бе поставено в малка сребърна кутийка.

В него се обещаваше на хората от бъдещето:

„Преуспяване, благополучие, благоденствие, процъфтяване, прогрес, ….“

Кмета на града слушаше внимателно, но не се стърпя, вдигна ръка и извика:

– Стига! Разрешете ми да изразя една надежда, която е по-висша от всички останали.

Някои възроптаха:

– Нека се дочете посланието!

– Хубави неща се казват в него.

Кметът продължи без да обръща внимание на подвикванията:

– Тази надежда може да ни накара да се осъзнаем като народ, люде и град, израснали в праведност. Защото само това издига една нация.

– Какви ги приказва този?

– Ние искаме просперитет …

Кметът размаха ръце за да укроти тълпата и добави:

– Това е повече от успех, щастие и мир, бъдещите граждани да израснат в справедливост и честност, а не да действат според изгодата.

Не трябва да разчитаме на собствените си сили, за да растем.

Бог на мира ще ни снабди с всичко добро, за да отгледа активно плода на праведността в сърцата си през целия ни живот.

Често ще се спъваме по време на пътуването си, но с нетърпение ще очакваме Градът, където ще царува Божията праведност.

Мартин бе увесил нос. Приятелят му Дичо го видя. Приближи до него. Побутна го леко по рамото и попита:

– Мога ли с нещо да ти помогна?

Мартин повдигна очите си към запиталия. В тях се четеше голямо огорчение и мъка.

– Как мислиш, лошо ли е човек да се ядосва? – попита тихо Мартин.

– Не!- твърдо заяви Дичо. – Това е естествена човешка емоция, която действа като предупреждение. Бог го е вградил в нас.

– И за какво ни предупреждава? – полюбопитствува, раздразнено Мартин.

– За проблемите. Като ни подтиква към положителни действия, за решаването им.

– Какви ги приказваш? Гневът си е грях! – възмутено реагира Мартин.

– Не съм съгласен, – тръсна глава Дичо. – Виж Исус, безгрешният и съвършен човек, няколко пъти явно изрази гнева си. Спомни си, когато разгони продавачите в храма.

– Да, но това е съвсем друго …

– Обикновено не нашият гняв ни вкарва в беда….., – опита се да обясни Дичо, но бе прекъснат.

– А кой друг? – попита ядно Мартин.

– Това, което правим с гнева, – загрижено поясни Дичо. – Накъде го насочваме? Колко често съжаляваме за това, че сме го изявили неправилно …

Мартин тъжно се усмихна и махна с ръка.

– Словото не казва: „Не се ядосвай:, а „Бъди бавен да се гневиш“, – продължи Дичо. – Помисли добре. Кой гняв в живота ти е естествен и здравословен, кой е грешен и разрушителен и как най-добре трябва да го изразиш.

Мира и Петьо бяха яхнали велосипедите си. Те решиха да минат през квартал, където къщите струваха стотици хиляди лева.

Там видяха различни хора. Такива, които разхождаха кучетата си. Други като тях бяха на велосипеди. А трети се грижеха за поддържане на градинките.

Бяха смесица от хора.

– Колко сме различни! – възкликна Мира.

– Дали си беден или богат, известен или един от навалицата няма значение, – усмихна се Петьо. – Бог е създал всеки от нас.

– Независимо от различията, ние всички сме творение на Божията ръка, – уточни Мира.

– Но има и още нещо, – отбеляза Петьо. – Да бъдем равни пред Бог означава, че независимо от нашето икономическо, социално или етническо положение, ние всички съгрешаваме и не заслужаваме Божията слава.

– Е да, – съгласи се Мира, – непокорни и виновни сме пред Него, за това имаме нужда от Исус.

Петьо се засмя:

– Често разделяме хората на групи по различни причини, но в действителност всички ние сме грешници, нуждаещи се от Спасител.

– Не можем да се оправдаем сами пред Бога, това може да направи само Неговата благодат.

Двамата въртяха педалите и замълчаха. Всеки се замисли върху това, което говореха преди малко.