– Няма Бог. Няма вечност. Направете си земния живот приятен, удобен и радостен. Няма друг живот.

Погледнете към тези, които изричат това.

Какво са постигнали? Осигуриха ли се против катастрофите? Запазиха ли се от болести? Смъртта отминава ли ги?

Някой ще каже:

– Да, но те ядат, пият, отдават се на плътските си удоволствия, имат много пари и хубави апартаменти.

Не е лошо да чуем мнението на италианския революционер Гарибалди:

„Да се роди, да яде, да пие и накрая да умре, това може и насекомото“.

Явно е че материалният живот не само, че не задоволява, но принизява човек до нивото на насекомо.

Навярно и вие сте чували, че някои твърдят:

– Отвъд гроба няма нищо.

Чуйте ме добре. Преди Колумб всички са твърдели, че отвъд океана няма нищо, а само една страшна бездна, в която моряците пропадат, ако се доближат много до нея.

Но Колумб доказва, че зад океана има друга земя.

Словото ни говори, че отвъд гроба има вечен мир.

Човек без надежда във вечния живот прилича на осъден на смърт затворник, който всеки ден очаква да се приведе в изпълнение присъдата му.

Приемете вечния живот. Така ще получите пълна прошка, заличаване на греховете, изобилно изливане на Святия Дух и Божията любов в сърцата си.

Американецът Пол Пауъл през 1999 г. поради расовите си убеждения убил едно непълнолетно момиче и изнасилил друго, като му прерязал гърлото. Второто момиче успяло да оцелее.

След една година Пауъл бил осъден на смърт, но висша съдебна инстанция отменила това решение, поради липса на достатъчно улики.

Престъпникът след като повярвал в своята безнаказаност, изпратил в прокуратурата писмо, в което детайлно описал своите действия.

От прокуратурата възобновили процеса. Успели да намерят нови доказателства за вината на Пол. Към всички тях било прикрепено и писмото му.

В резултат на това Пауъл бил осъден на смърт. Присъдата му била изпълнена през 2010 г.

Във варненския затвор лежаха петима нелегални, които очакваха изпълнението на присъдите им. Полицаят Никола Гешев отсече:

– Аз ги осъждам!

Съдията се „разболя“ и Коста Михайлов бе изпратен да „ревизира “ делото. Той отменя присъдите на петимата и им дава само пет години затвор.

Гешев беснееше. Тогава цар Борис трети му каза:

– Не вярваш ли в правосъдието на българския върховен съдия?

– Познавам на такива и кътните зъби. Освен това Коста Михайлов ме заплаши с вас. Знаете ли какво ми каза?

Царят вдигна рамене.

– Искаш ли да се обадя на царя, – натърти Гешев на думата  „царя’.

– Да, но вие сте му казали: „Сега е война, аз осъждам“, – засмя се царят. – Не става така в една правова държава. Полицията не бива да осъжда! Армията и полицията не трябва да бъдат оръдия на вътрешната политика, а да коват националната гордост и образа на България пред света.

– А знаете ли какво е споделил „разболелият“ се варненски съдия на четири очи?

– Интересно, какво?

– „Войната за Хитлер свършва с разгрома на Паулус при Сталинград, трябва да внимаваме с комунистите.

– И все пак ги осъждат на смърт, господин Гешев. Вие от какво се страхувате?

– А Вие Ваше Величество?

– Много си позволявате, господин Гешев, много добре познавам миналото ви, – тънко се усмихна Борис Трети. – Аз съм политик, а вие сте полицай …

– Не обичам хитлеристите, но ще ги заместят комунистите.

– Тогава защо не се радвате?

– Всеки се спасява поединично, Ваше Величество. Тогава щастливи ще бъдат мъртвите!

Когато детето за първи път разбере, че родителите му не са всезнаещи, че в преценките си не винаги са мъдри, че не при всички случаи мислят правилно и присъдите им не са справедливи, неговият свят изведнъж се сгромолясва.

Довчерашните им „богове“ падат и сигурността му изчезва. И това падане е с трясък, невъзвратимо.

За детето е непосилно отново да ги издигне. Те вече нямат същия блясък.

Светът на детето не може да си възвърне предишната цялост, а това е толкова мъчително.

Тогава се ражда бунта в сърцето му.

В този ден Ради и Жоро изобщо не очакваха да им се случи беда. Те извършваха планирана профилактика по електрическите стълбове.

Неочаквано Ради докосна един от проводниците с високо напрежение. Повече от 4 хиляди волта преминаха през тялото му.

Забележете, при изпълнение на присъда върху електрическия стол използват само 2 хиляди волта.

Ради висеше на предпазния колан.

Жоро се притесни:

– Помощ! Викайте бърза помощ! – извика към група мъже, които бяха доста далече от тях.

„Няма време. – каза си Жоро. – Трябва да му направя изкуствено дишане. В това положение, може ли да се извърши нормална реанимация? ….. Няма как трябва да опитам“.

Жоро оглеждаше нещата и преценяваше обстоятелствата. Той не можеше да сложи приятеля си да легне, за да направи каквото и да е, но реши да действа.

Ако почакаше още малко, докато дойдат и ги свалят, … приятелят му можеше да умре.

Жоро се надвеси над Ради. Повдигна брадичката му нагоре, доколкото това бе възможно, а челото отведе назад. Редуваше няколко вдишвания в устата на Ради и тридесетина притискания на сърцето му. Повтаряше това, докато у приятелят му се появи пулс.

– Оживя, слава Богу, – въздъхна с облекчение Жоро.

След това откачи предпазния колан от Ради, метна приятеля си на рамо и с него се спусна на земята.

Някой бе чул викът на Жоро за помощ и се бе обадил по телефона.

Когато линейката пристигна Ради бе вече дошъл в съзнание. Скоро след това той напълно се възстанови.

– Жоре, ти ми спаси живота, – каза Ради, когато двамата приятели се събраха отново заедно. – Благодаря ти.

– Знаеш ли, – засмя се Жоро, – някои от тези, които са ни гледали отдолу, казват, че сме направили страхотна „целувка“.

– Нека да си приказват каквото искат, – Ради потупа приятеля си по рамото. – Ако не беше тази „целувка“ сега щях да гния в земята.