Иванов се обърна и  се усмихна.

– Мислиш, че съм разстроен, – попита Иванов. – Напротив. Въодушевен съм.

– И от какво си толкова ентусиазиран, – погледна го Крум.

– Погледни на там и кажи какво виждаш.

Крум се поколеба. Какъв е този подвеждаш въпрос?

– Поредният голям и пренаселен град, – каза Крум.

– Този град гъмжи от престъпност, алчност, страдание, корупция и поквара. Всички съществуващи грехове са намерили приют в този град. Той е един от най-богатите градове. Вземи всичките му беди и ги умножи по милион и ще получиш модел на греха за цялото човечество. Знаеш ли какво виждам аз?

– Ще ми бъде много интересно да чуя, – присви очи Крум.

– Виждам едно ново начало на човечеството. И това е едно от хилядите места, които ние ще завоюваме за праведните хора. Ще дойде времето на един нов по-добър свят. Ти видя, че демонстрацията мина успешно.

Иванов бе фанатик. Той искаше да изтреби цялото грешно човечество и да остави една шепа хора, които да дадат началото на един свят без грях. В очите си Иванов се виждаше като бог, които може да контролира и направлява хората.

– Да,  – сви притеснено ръце Крум, – но самолетът трябваше да падне във океана, а сега останките му лежат в пустинята. Екипите, които разследват катастрофите, ако намерят онова черно куфарче ….

– Това е дреболия, – усмихна се Иванов, – то може да се е разбило при катастрофата, но ще изпратя екип ако е останало нещо от него да го приберат.

Останките от това устройство наистина можеше да им създаде неприятности. Иванов беше технолог на една фармацевтична фирма. Благодарение на революционни методи за производство на ваксини тази фирма бе превзела пазара и цените на акциите ѝ пораснаха главоломно, а от това спечели най-много Иванов.

Комбинация от пари и връзки в медицинската индустрия, даде възможност да се изработи това устройство. Трябваше на всяка цена да си го върнат.

– Дано да се е разрушило по време на катастрофата, – съвсем тихо каза Иванов.

– Знаеш, че имаме и друг проблем, – намръщи се Крум. – Един от учените, които участваха в разработката е разкрил плановете ни.

Самуил Лазаров бе заподозрял, че нещо не е наред с научните разработки, в които участваше. За това бе разкодирал файловете и бе разбрал, че веществата, които разработва щяха да бъдат използвани за унищожаване на хора.

Бързо го ликвидираха, но той бе успял да предаде някаква информация на племенницата си малко преди да издъхне, но те не знаеха какво точно бе казал. Катя, така се казваше племенницата, успя да се отскубне и временно да се покрие.

– А онова момиче, – въздъхна Иванов. – Трябва на всяка цена да се ликвидира.

Предстоеше голяма гонитба, защото на няколко пъти Катя бе отървала кожата си на косъм. Тук не ставаше въпрос само за нейния живот, а за живота на милиони хора.

Тази история наистина се е случила в САЩ.

Млад човек завзел самолет и поискал от властите голяма сума пари и два парашута.

Правителството изпълнило исканията му, страхувайки се за живота на хората в самолета.

Терористът получил откупа. След това накарал пилота отново да издигне самолета във въздуха и скочил над пустинна местност само с един от парашутите. Не успели да го хванат.

Защо на престъпникът са били необходими два парашута?

Сега е ваш ред да помислите. За да отговорите правилно на въпроса, трябва да познавате законите на САЩ относно тероризма. В случаят престъпникът е съобразил нещо, чрез което са могли да го подхлъзнат.

Мислете, а ако не знаете по този въпрос нищо, разровете се в Интернет.
След всички усилия или мързел ви очаква …..

Отговор: Според законите на САЩ тероризмът се наказва със смърт. За това престъпникът небезоснователно е подозирал, че предложеният му парашут ще бъде дефектен.

Той поискал два, за да накара властите да предположат, че при скачането си ще вземе заложник. За това планът му успял.

Когато чужденците се оттеглиха, Никола излезе в градината и не забеляза, че Милена го последва. Това го ядоса. Бе изразил ясно нежеланието си тя да се обръща към него по какъвто и да било повод.

Но същевременно чувстваше, че има известни задължения към нея, все пак беше му сестра. Съжаляваше, че  бе толкова студен и не изпитваше повече обич към нея.

Милена го извика. Той се обърна и я попита, опитвайки се да звучи любезно:

– Кажи ми какво мога да направя за теб? Трябват ли ти пари?

Тя поклати глава.

– Да ти уредя собствено жилище или да ти помогна да се омъжиш за някой по-богат?

– Нищо не ми е необходимо – отвърна тя.

Настъпи неловко мълчание. Погледна го в очите и заяви рязко, но някак неловко:

– Има само едно нещо, което желая повече от всичко и само ти можеш да ми го дадеш, – той повдигна леко вежди и я изчака да продължи. – Никола, – каза тя, от очите ѝ бликнаха сълзи, – знам, че не си се отрекъл напълно от Господ. Кажи ми, че все още си вярващ.

– Не съм,  – отговори той. – Преди малко заявих и пред другите това, което наистина мисля, няма една-единствена истинска религия.

– Когато ти изрече тези ужасни думи, – сълзите вече се стичаха по лицето ѝ, явно мъката ѝ беше искрена, – видях те да гориш в ада. Пламъците те поглъщаха. Това очаква всички ни след смъртта, освен ако не се завърнеш при Бог.

Той бе решил да  не се подава на никакви увещания, за да могат хората му да вярва в каквото си искат. Никога нямаше да се откаже от тази своя позиция.

– Милена, – каза по-меко той, – не бива да ми говориш за тези неща. Забраних ти да се обръщаш към мен по този повод.

– Но твоят вечен живот и душата ти са застрашени. Мой дълг е да се опитам да те спася. Мислиш ли, че ми е леко да го правя? Виж как треперя! Трудно ми е да ти казвам всичко това. Но съм длъжна!

– Моят живот е тук, в този свят, – заяви той твърдо. Разпери ръце към градината. – Това не е ли достатъчно? Това е светът, в който сме родени и ще умрем. Това е достатъчно голямо чудо.

– Но този свят е създаден от Бог, – каза тя.

– Не, той сам се сътворява и е много по-велик, отколкото си мислиш.

– Не може да е по-велик от Бога.

– Бог, божествата, всичките ни религии са създадени от човешкия род, – каза той.

Вече не ѝ се ядосваше, но не виждаше защо трябваше да продължават този безсмислен разговор.

– Откъснал съм се от Него. Обстоятелствата около мен не ми позволяват да се върна, – той усети как въпреки топлия ден го побиват тръпки от собствените му думи.

Спомни си смъртта на Даниел отхвърленият, който се бе възприемал като пратеник на Бога. Именно тази жестока смърт бе сложила край на минало му и вярата от детството. Те вече не можеха да бъдат възкресени.

Седяха един до друг. Това което очакваха ги бе подбудило към размисъл. Васил едва сега погледна момчето пред себе си.

– Кириле, ако знаеше с колко малко здрав разум се управлява светът. Преди всяко бедствие все някой е предупреждавал за него. Но никой от предупреждаващите не е видял добро. Такъв е светът и никой не може да го промени, дори такива невзрачни пешки като теб или едра риба като мен.

– Няма ли да се опитате да ги спрете?

– Не, няма, ти също не можеш. Тук всичко се крепи на търговията, алчността и  вярата, че родът на Патароците са могъщи, и никой не рискува да ги нападне или да не им се подчини. Да изчакваме зад стените, докато ни обсаждат, е неприемливо. Те не могат да ни победят, но ние можем да загубим. Тук можем да издържим сто години обсада, но само след шест месеца ще избухнат бунтове зад стените. Това е войната.

– Аз знам как да се бият с тях.

Васил го погледна остро.

– Какво очакваш? Някой да се съветваме с теб? Всички тези възрастни мъже са се сражавали заедно със Соломон или са обучавани от него, макар че не го обичаха много. Но ти, едно никому неизвестно момче… безлична твар се би с него. Не се и надявай. – Той нетърпеливо махна с ръка и добави: – Трябваше да пощадиш Соломон и да не го убиваш.

– Той щеше ли да го направи за мен?

– Много ясно, че не. Ако го беше пощадил, щеше да си спечелиш добро мнение за себе си, а него да изравниш със земята. Силата е безмилостна към човека, който я притежава, както и към жертвите му. Тях смазва, а него трови. Истината е, че никой не притежава за дълго мощ. Който я има, започва прекалено да се осланя на нея и това го погубва.

Раздразнен от това, че не намираше подходящ отговор, Кирил се обърна да си върви.

– След станалото между вас със Соломон срещу теб се е надигнала силна омраза, – каза Васил. – Помисли за това, което ти казах и ще разбереш.

– Пет пари не давам какво си мислят другите.

– Това си е твой проблем, че не се интересуваш какво си мислят хората за теб. А би трябвало да те интересува.

Наполеоновият маршал Луи Даву много се увличал по всякакъв род обезщетения в пари, материали и стоки, наложени от победителя на победените след война; вземания, изисквани от завоевателя на окупирано население и конфискации.

Съответната информация достигнала до императора.

Веднъж той отбелязал:

– Даву, вие сте най-големият обирджия в света!

– След вас, Ваше величество, – отговорил маршалът.

Императорът не реагирал на тази дързост. На хората, които са му били нужни, Наполеон много е прощавал и прекалено е позволявал.