Младен почти беше завършил работата си по вратата, която гравираше. При възтановяването на църквата, му бяха дали да направи нова врата, защото старата бе прогнила.

Младежът прекара цял час в поправка на косата на една от умните девици и още малко поработи върху усмивката на една от глупавите. Но още не бе сигурен как щяха да приемат работата му.

Ана влезе тихо и погледна към вратата. Изненадана, вдигна ръка към устата си и задържа дъха си.

– Като живи са! – възкликна Ана.

– Просто на всяка от тях ѝ придадох индивидуалност, – Младен се опита да се покаже скромен.

– Какво говориш? – очите на Ана изкряха възторжено. – Изглеждат сякаш ще тръгнат напред всеки момент и ще проговорят.

– Благодаря, – Младен се зарадва на похвалата, но наведе глава.

– Те са толкова различни, – каза Ана. – Как ли ще се възприемат от другите?

– На брат Никодим му хареса, той я видя вчера.

Който и да я погледнеше не можеше да не трепне. От двете страни на вратата имаше по пет девици. Умните пируваха на сватбата, а глупавите гледаха отвън. Те бяха обърнали лампите си с дъното нагоре, за да покажат, че в тях няма масло.

Младен беше копирал модела на старата врата, но беше прибавил и нещо от себе си. На новата врата девиците не бяха еднакви.

Едната беше много красива, на раменете на друга се стелеха буйни къдрици, трета плачеше, четвърта като че ли палаво намигваше. Младен им беше придал живот и те не изглеждаха сковани и безжизнени, както на старата врата.

– Е, – каза Ана, – в Библията не се казва, че са били еднакви, а само, че пет са проявили разум да се подготвят  предварително, а другите пет са отложили това приготовление до последната минута, за това са пропуснали и празненството. Но какво ще каже майсторът ти Асен, та ти още си само чирак?

– Той се интересува само от парите, които ще получи, – махна с ръка Младен.

– Ти си по-добър в занаята от него и всички го знаят. Може би затова той те мрази. С това гравиране за пореден път си доказал таланта си, а майстор Асен може да те накара да съжаляваш за това.

– Все гледаш на нещата от мрачната им страна, – засмя се Младен.

– Надявам се да греша, – каза Ана и тръгна да излиза.

– Ана, радвам се, че ти хареса, – Младен искаше още малко да я задържи, беше я харесал отдавна, но не смееше да ѝ каже.

Ана му махна с ръка за довиждане и си отиде.

Вратата в другия край на залата се отвори и някой влезе. Зоя присви очи и разпозна Светослав.

– А, Зоя! – обади се той. – Търсех те. Искам да ти покажа нещо.

Светослав я изведе от залата и двамата тръгнаха към една заобиколена от цветя беседка. Двамата се настаниха удобно в нея.

– Знаеш ли какво открих? – Светослав извади от чантата си един разръфан, пожълтял ръкопис. – Това е препис на „За медицината“ от Целз. Той е бил не толкова лекар, колкото наблюдател на човешките същества,  съвременник на Плутарх. В труда му има едно чудесно приложение, в което се описва смъртта на Александър Македонски във Вавилон.

– И какво толкова е интересното? – попита Зоя.

– Александър умира в разгара на лятото. Между военачалниците му избухват борби кой да го наследи. Трупът на Александър е оставен, поне седмица, преди вавилонски и египетски балсаматори да се заемат с него. И тогава го намират чудотворно запазен.

Зоя изтръпна.

– Същите тези източници, – продължи Светослав, – говорят за божествеността на Александър. В тях се сочи, че въпреки силната горещина трупът узобщо не е започнал да се разлага. Александър е умрял по време на едно пиршество девет или десет дни по-рано. Тук се изброяват симптомите: гадене, силни болки, стомашни спазми и треска. – Светослав потупа ръкописа. – Целз смята, че Александър е бил отровен. Великият военачалник току-що се бил завърнал от сражения по границите с Индия, а там има една отрова, наречена арсен. В малки дози тя може да се използва за лекуване на стомаха. Това ме заинтересува, затова внимателно прочетох Целз, Плутарх и други коментари по въпроса. Арсенът е много силна отрова, която съществува под много форми и има различен мирис. Нейното въздействие е смъртоносно, но тя забавя и дори спира процеса на разложение и разпадане. Някои симптоми са очевидни. Ако трупът не е бил погребан или изгорен на клада, кожата пожълтява и изглежда златиста. Тя изпуска прах, приличащ на златисто покритие. Мисля, … – той замълча за малко, – че запазеният труп, който намериха, има общо със смъртта на Александър Велики. Сега разбираш ли?

– Тя не е светица, както предполагат всички? – ококори изумено очи Зоя.

– Мисля, че е така. Отстраних тънкото, наподобяващо восък, покритие от кожата и … веднага започнах да изследвам червения прах между пръстите на ръцете и краката и онова малко количество, което се виждаше по врата. Според мен, този запазен труп е жертва на убийство, отровена с арсен и погребана в градината, от където го изкопаха.

– Какво искаш да кажеш?

Светослав се изправи:

– Няма значение, Зоя. Най-добре е да оставим на Бога въпроса за светостта. Не се тревожи, никой няма да научи за това. Ще се погрижа за трупа.

Здравко се чувстваше много виновен за случилото се. Баща му пристъпи към него и той се озова в прегръдката му. Зарови глава в гърдите му и се разплака.

– Татко, аз съм виновен за Ели.

– Знам, – спокойно каза баща му.

Здравко беше шокиран, но това, което чу от баща си му помогна да се успокои.

– Не цялата вина е твоя, Здравко. Ние с майка ти също сме виновни. Разбирам как се чувстваш сега …

– Ели ме дразнеше. Ядосваше ме. Едва я търпях. Мама ме накара да я придружа до магазина, но аз исках да си довърша играта на компютъра. Неохотно тръгнах с нея. Бързах пред нея, а тя едва ме догонваше. Чух я, когато каза: „Батко, изтървах си книжката, почакай ме да я взема“, но аз още по-бързо закрачих напред. Тя бе разтроена и се разплака…. И тогава чух колата ….

– Не я ли видя?

– Всичко се случи много бързо. Чух как изкърцаха спирачките. Ели извика. Обърнах се …. и я видях, лежеше като…., – трудно му бе да каже „мъртва“. – Съжалявам, татко, много съжалявам.

Здравко вдигна отчаяно очи към баща си. Очакваше да чуе гневни думи, но очите на баща му бяха пълни с тъга и болка.

– Здравко, всички допускаме грешки. Едни са едва забележими, но други нараняват тези около нас. В такива случаи сме готови да дадем всичко само и само да върнем времето назад и да променим ситуацията. Не можем да променим миналото, каквото и да правиш то няма да се заличи. Единственото, което можеш да направиш е, да спреш да мислиш за това и да погледнеш какво би направил сега и в бъдеще. Само Един може да прощава и изчиства вината ни и това е Исус Христос. А колкото до сестра ти, ще се молим и Бог чрез Своята безкрайна милост ще я възстанови.

Баща и син стояха вкопчили се в здрава прегръдка.

– Обичам те, Здравко, – прошепна бащата и притисна силно сина си до гърдите си.

– И аз те обичам, татко, – в очите на Зравко просветна искра надежда.

Външната врата тропна.
– Мартине, у дома ли си?
– Да. Какво има, – недоволен глас прозвуча от стаята.
– Ела, имам изненада за теб.
Мартин неохотно показа глава на вратата на стаята си и влезе в хола.
– Давай …… Кои са тези? – попита Мартин, забелязвайки до външната врата жена и момиче.
– Това е твоята полусестра и нейната майка.
– Имаме един баща? – Мартин се намръщи.
– Да.
– Значи ти си изневерявал на мама? А ти на колко година си? – попита Мартин момичето.
– На 16.
– А аз съм на 18. Бил съм на две години, когато ти, татко, си имал друга жена! Сега разбирам защо мама ни напусна …. Един млад бизнесмен от съседния град я обичаше, за разлика от теб, татко ….
– Недей да съдиш! Какво знаеш ти.
– Тя правилно е направила, като си е отишла от такъв гад като теб, – Мартин присви презрително очи.
В този момен мъжът силно се ядоса и за първи път удари сина си по лицето.
– Да не си посмял така да разговаряш с баща си!
– Ти друго отношение не заслужаваш. Намерил си друго семейство, ха-ха-ха. Повече не съм ти нужен. Аз имам право на този дом, така, че тези да се измитат по-бързо от тук. Какво, няма къде да живеят ли?
– Имат, но Славка се нуждае от баща.
– Да си мислил по-рано за това. Или ти си живял с тях седмици и никакви командировки не си имал?
– Да, живеех с тях.
– Защо чак сега ми разказваш за всичко това?
– Понеже ти вече си достатъчно голям и трябва да разбереш.
– На мен не ми е необходима сестра, особено незаконнородена.
Бащата се слиса:
– По-добре посрещни гостите и слагай масата.
– Това си е твоето семейство, сам се грижи за него.
– Мартине, защо се държиш така?
– Ще се държа както си искам! – озъби се Мартин. – Махам се от къщи … Непознати в дома си не искам.
Бащата опита да прегърне сина си, но Мартин го отблъсна.
– Презирам те! Ти си недостоен за моята майка. Мама беше красива и независима. Не искам повече с теб да разговарям. Не желая изобщо да ви виждам.
Мартин прекоси стаята, взе си чантата и започна да хвърля дрехите си в нея. Бързо облече якето си и изтича на улицата.