Този човек имаше само един бъбрек, а в медицинският му картон не беше отбелязана бъбречна операция. Докато умиваха какво да правят телефона извъня:

– Казвам се Ралица Петрова и работя като хирург в санаториум високо в планината. Бих искала да поговорим за Сашо и това, което ви е изненадало.

Тихомиров се уговори с жената, как да стигне до санаториума и тръгна.

Когато пристигна дърветата бяха изгубили сенките си и тъмнината напредваше с бавна крачка.  На вратата го срещна слаба, средна на ръст жена, с прошарени коси и усмихнато лице.

– Преди три години Сашо дойде тук. Беше извървял пеша целият път до тук. Изглеждал уморен и сестрите решили, че е за спешното, но той им казал:

„Аз се чувствам добре и съм напълно здрав. Мога ли да поговоря с някой лекар от отделението за трансплантация?“

Поискал да даде единия си бъбрек.

Попитали го: „На кого искате да го дадете? На болно дете, роднина или приятел?“

Той казал, че няма значение, искал да даде бъбрека си на някой, който имал нужда от такъв.

Тогава ме извикаха от отделението. Пред мен стоеше клошар на средна възраст, с започваща да побелява коса. Така се запознах със Сашо.

– Вие приехте ли „спонтания“ му дар? – попита Тихомиров.

– Отпратихме го веднага, – каза Ралица. – Казах му, че не можем да направим това.

– После е идвал пак? – бързо се досети Тихомиров.

– Да, идва още два пъти. На третия път ме попита: „Какво означава думата филантропия?“

– А, ….любов към ближния, – смотолеви набързо Тихомиров.

– Тогава тои ми каза: „Защо само на богатите е позволено да обичат ближния си? И аз искам да съм филантроп“. Беше решил по този начин да помага на хората. Убедих се, че говори искрено. Направихме му изследвания и всичко беше наред.

– А той как се държеше, не забелязахте ли нещо нередно в държанието му? – попита Тихомиров.

– Направихме му и психологически тестове, – каза Ралица. – Беше напълно нормален и способен сам да вземе такова решение. Но постави едно условие.

– Условие? – Тихомиров погледна косо жената.

– Трябваше да му се закълна, че това ще остане тайна и на никого няма да кажа. Не искаше пациентът да се чувства задължен към него. „Никаква слава“, така ми каза.

– На кого присадихте бъбрека? – попита Тихомиров.

– На една жена и всичко мина много добре.

– А, той разбра ли? По-късно видяхте ли го?

– Потърсихме го за да му благодарим, това беше един прекрасен жест от негова страна, но той си беше тръгнал без да се обади на никого.

Това беше направо невероятно, за напълно непознат човек да жертваш бъбрека си. И все пак някой го беше направил, безплатно.

23 годишният сириец, получил огнестрелна рана в долната си челюст в гражданската война в страната си. Той бил отведен в медицинския център Рамбам, в Хайфа, където успешно е преминало лечението му. Там са му имплантирали изкуствена челюст от титан.
Освен това, тази нова челюст е била създадена индивидуално, въз основа на статистически модел, поради липса на челюста на пациента. Челюста е била подарена от компания от Ашдод.
Израелските лекари отбелязват, че при постъпването в медицинския център сириеца се е намирал в критично състояние. Неговата долна челюст толкова е била повредена, че той не е можел да говори и яде.
Операцията е била толкова успешна, че в рамките на двадесет и четири часа, след нейното приключване, сирийският пациент възвърнал способността си да яде самостоятелно и да говори. Състоянието му е добро.
А скоро в Медицинския център Рамбам, ще се проведат още три операции за имплантиране на изкуствени челюсти, създадени по най-новите технологии. За сега, на израилтянин ще се имплантира челюст, минал през отстраняване на такава, поради рак на устната кухина.

Върху Едит Пиаф са се струпали много изпитания. Оцеляла е от четири автомобилни катастрофи, преминала е през седем операции, изпадала е три пъти в чернодробна кома, имала е пристъпи на делириум тременс и лудост. Правила е опит за самоубийство, преживяла е две световни войни. Починала е преди да навърши педесет, но е взела умовете на милиони мъже и е накарала цяла Франция да се поклони пред таланта ѝ.
Преди смъртта си Едит Пиаф помолила Тео:
– Закълни ми се, че няма да летиш на самолет.
Трагедията случила се с Марсел Керданя не и давал мира. Страхувала се, че подобно нещо може да се случи и със Сарапо.
Тео изпълнил обещанието си, но животът му приключил рано.
Той загинал при автомобилна катастрофа, седем години след смъртта на жена си.
Него го погребали в гробницата, където била погребана Едит Пиаф, в гробището Пер Лашез в Париж.

Поставянето на цели е много важно нещо за нас. Така продължаваме да се движим и устояваме.
Целта не е нужно да е голяма, за да ни мотивират. Например, ако ни предстои операция, първата наша цел в процес на възстановяването е, може би, да седнем в леглото. След това може да се работи за изправяне на крака и едва това ще тръгнем  по коридора.
Всички това са много малки цели, но всички те са важни, защото, за да се постигне успех, не е нужно да се прави голям скок, а поредица от много малки стъпки. Целта не е нужно да е голяма, тя просто трябва да ни насърча да продължим.
Трябва да си поставяме цели, защото те изграждат характера ни.
Най-голямата полза от достигане на нещо в живота ни не са постиженията, а по-скоро това, което се случва вътре в нас, докато се движим към целта.
Бог е по-заинтересовани от нашия характер, отколкото от нашите постижения. Докато ние работим върху целта си, Бог работи върху вас. Той изгражда характера ни, а това продължава много дълго.
Трябва да си поставяме цели, тъй като достигайки ги ще бъдат възнаградени.
Но истинската награда ще дойде във вечността. Всеки спортист се стреми да спечели наградата, но ние го правим за една вечна награда. Трябва да сме сигурни, че можем да спечелим наградата, която Бог е приготвил за нас на небето.

Капитан Джордж Кахлон е бил един от най-възрастните ранен по време на операцията „Нерушима скала“.
Кахлон е на 51 години, офицер от запаса. В цивилният живот е специалист по сложни системи за безопасност.
В първите дни на войната, той е бил повикан в армията и изпратен да проверява терористичните тунели. Там Кахлон е бил тежко ранен в крака. Коляното му е било напълно разбито.
Сега, след много месеци на рехабилитация в болницата „Каплан“, капитанът може да ходи отново, както преди войната.
– Това е невероятно, – казва Кахлон. – Сега мога да се изкачвам по стълбите и в свободното си време да работя като доброволец в бърза помощ.
Това е истинско чудо. Не инвалид, а съвсем здрав мъж. Все едно никога не е бил раняван.