Вече втори ден минаваше, а телевизорът ѝ не работеше. Това беше единственото ѝ развлечение. Нина бе възрастна жена, но краката вече не я слушаха. Преди четири години все още можеше да се придвижва с бастунчето си, но сега пазеше само леглото.

Когато бе по-млада се грижеше за много крави със съпруга си в стопанството, но сега вече беше пенсионерка. Скоро навърши 72 години.

Тя плащаше на една жена, която и помагаше за обличането, готвеше ѝ, къпеше я и чистеше дома.

Днес дойде да я навести една от комшийките ѝ Ваня.

– Дадоха ли детските? – попита Нина.

– Преди три ден, – отговори Ваня.

Нина прехапа устни:

– Бях услужила на Живко с пари и той ми обеща, като вземат детските да ми ги върне. Сега с какво ще си платя тока.

– В магазина говореха, че заборчял и не могъл да си плати, – каза Ваня. – Сигурно някъде другаде е дал парите.

– А аз се чудя, защо не идва да ми оправи телевизора вече втори ден, крие се, не смее да дойде, защото не може да ми върне парите, – въздъхна тежко Нина.

– Как си могла да му имаш доверие? – укори я Ваня. – То все борчове има и не може да ги изплати.

След като Ваня усети, че е подпалила силен огън в душата на съседката си, реши да си върви, като се оправда, че трябва да ходи до магазина.

В първия момент Нина едва не се развика. Мислите като искри хвърчаха в главата ѝ: „Само да дойде някой да поиска заем, особено Живко, дори да преливам от пари, на никого вече няма да давам“.

Но нещо я спря, тя се усмихна взе телефона си и набра един номер:

– Галя, разбирам, че синът ти е в парично затруднение….. Сега не може да ми върне парите, няма проблем…. Но аз го викам само да види телевизора ми. Знам, че разбира от такива работи…..Моля те, кажи му да дойде, да се разберем.

Не се мина много време и Живко дойде.

– Извинявай, бабо Нино, …., – смънка младият мъж.

– Няма нищо, ти си ми като син. Разбирам, че си в затруднение, ще почакам за парите, когато имаш възможност, но не трябваше да се криеш. Да беше дошъл, да ми кажеш. Аз съм възрастна жена не мога да ходя никъде…

– Извинявай, – Живко наведе глава. – Търсила си ме за телевизора, сега ще го видя.

След няколко минути, телевизорът работеше като нов. Нина каза радостно:

– Много е хубав образа сега. Отвори шкафа. Там трябва да има една тава с баница и сладки. Вземи тавата и сладките за децата си.

Очите на Живко се насълзиха. В дома си той нямаше с какво да нахрани семейството си, а имаше четири деца, две момчета и две момичета.

– Благодаря…..Знам, че правиш така,…… защото си християнка…..

– Живко, твоят живот може да се оправи, ако допуснеш в него Бога. Ти си работно момче, Господ няма да те оставя и ще благославя трудът ти…..

Нина му говори още няколко минути. Живко седеше с наведена глава и слушаше. Какво стигаше до сърцето на този млад мъж, възрастната жена не знаеше, но когато той си отиде, тя се помоли за него…..

Идваше края на смяната, когато Елена чу ясен мъжки глас:

– Ало, медицинската сестра!

Този глас идваше от стая номер 54. Мъжът не беше неин пациент и тя помисли, че вика някоя нейна колежка от своето отделение.

– Ей, русокосата, вас викам! – отново извика мъжът.

Когато влезе в стаята Елена видя дружелюбен човек, който седеше на леглото си.

– Помните ли ме? – попита болният, – вие бяхте моя медицинска сестра, само че тогава бяхме на долния етаж.

– Съжалявам, но аз работя само в интензивното отделение. Навярно сте ме объркали с някоя друга жена.

– Не, не съм сбъркал. Почакайте за минутка – и мъжът започна бързо да свива пръстите на едната си ръка, потропвайки леко с върховете им върху таблата на леглото. – Вашето име ….сега ще си го спомня.

Той погледна тавана, а след това се усмихна тържествуващо:

– Елена, нали така? Само, че имахте по-дълга коса.

Елена стоеше изумена. Преди два дена тя наистина бе подстригала косата си.

– Да, – неспокойно каза Елена.

Тя огледа внимателно мъжът и опита да си го спомни.

– Извинете, аз работя в интензивното и съвсем не ви помня.

– Всичко е наред, Елена. Радвам се , че ви видях отново. Ти беше в стаята  ми преди две седмици. Сърцето ми бе спряло, а ти го върна към живот. Помня как викахте някакви медицински термини и се опитвахте да разчистите пътя по коридора. След това взехте дефибрилатора и аз отново започнах да дишам.

Изведнъж спомена се върна. Само че мъжът изглеждаше малко по-различно. Очите му бяха зачервени, а лицето бе добило синкав отенък.

– Кой ви каза, че именно аз съм ви помогнала този ден? – позаинтересува се Елена.

Мъжът се засмя.

– Аз бях на тавана и ви наблюдавах. Вие имахте дълга светла опашка. А когато се обърнахте към апаратурата до леглото ми, видях красивото ви лице…. извиках ви, за да ви благодаря.

Някаква топлина се разля в тялото на Елена. Тя не можеше да разбере, как може човек, който е почти мъртъв, да я види и да я запомни.

Във влака „Лев Толстой“ движещ се по маршрута Москва – Хелзинки, започва да работи библиотека със съвременна руска и финландска литература. Проектът се реализира с подкрепата на финландското посолство в Москва.

В съобщение се казва: „От 5 февруари до 5 Април 2017 г. в номер на влака 31/32 “ Лев Толстой“ Москва – Хелзинки за пътниците ще работи истинска библиотека. Тя включва книги на съвременни финландски и руски писатели за най-различни възрасти, преведени на руски и финландски език съответно“.

Пътниците, за да получат книга за четене, ще трябва да я поръчат на кондукторът, като запълнят съответния формуляр на библиотеката.

Септември е деветия месец, но името му идва от латинската дума „септем“, която означава „седем“.

По подобен начин са дадени имената на октомври, ноември, декември, които произлизат от латинските числа 8,9 и 10.

Знае се, че в  Древен Рим годината е започвала на първи март, а имената на месеците съответствали на поредния номер.

И когато Юлий Цезар премества началото на годината на първи януари, месеците не били преименувани.

Бащата на Ваня стана наркоман, когато тя бе на 12 години. Тя растеше, а неговата зависимост ѝ създаваше проблеми. Разрушаваше живота ѝ.

Когато Ваня стана на 16 тя каза на баща си:

– Ако искаш да се пребориш с проблемите си, то позвъни ми и ще ти помогна с всичко, което мога, но само ако решиш.

Той грубо ѝ бе отговорил:

– Не се занимавай с мен, гледай си живота.

Веднъж по телевизията даваха някаква авария, в която била убита жена. След това дадоха описанието на автомобила, с който бе извършено убийството.

Ваня се облече и изтича до дома на баща си. Там завари колата му, на която единият прозорец бе разбит, липсваше едно от огледалата. Предния капак бе огънат, а предния фар го нямаше.

– Ясно, – каза си Ваня, – той го е извършил.

Тя знаеше как да постъпи, но я разкъсваше болката, че това е направил нейния баща.

Накрая набра номера на полицията и разказ всичко по телефона.

Полицаите веднага дойдоха и установиха, че това е същия автомобил. Ваня плачеше:

– Какво ще му направите, той не е бил на себе си?

– Чуйте, момиче, жената която е ударил, с последни сили е отблъснала дъщеря си, за да не пострада, но сама е попаднала под гумите на колата.

Ваня продължаваше да плаче. Тя знаеше, че е постъпила правилно, но знаеше и какво я очаква.

Баща и заради порока си бе унищожил едно семейство, но нейните близки нямаше да ѝ простят, че бе предала баща си.