Дядо Иван бе на 75 години. Той си бръсне главата, но си оставяше брада. Обичаше да живее на село, защото там бяха приятелите и познатите му.

Обикновено се носи из гората на велосипед, „търсейки най-краткия път“ до съседното село, преметнал на рамо чанта с противогаз.

Когато го видеха дошли от далече, за да берат горски плодове и гъби, се стряскаха и направо се парализират от ужас, но тези, които го знаеха само отскачат настрани. Иван им сигнализира със самоделно направен клаксон и се смее от сърце.

Но старецът си имаше една интересна особеност, така нареченият синдром на Плюшкин. Този навик трудно можеш да изкорени от него.

Той бе от множеството деца, които бяха преживели глада и студа на войната, за това не би трябвало човек да се изненадва на тази му привичка, да събира всичко старо и износено.

Това се отнасяше и за чорапите. Дядо Иван ги переше многократно, шиеше ги и им слагаше кръпки, но не се разделяше с тях.

Внучката му Наталия, красива млада жена, често го хокаше:

– Дядо, изхвърли тези стари чорапи, станали са кръпка до кръпка. Ще ти купя нови.

На което старецът се мръщеше и опъваше:

– Да, да само да си посмяла! …..Ще ги понося още малко.

Наталия бе разбрала, че дядо ѝ няма да я послуша, за това тя реши да изхитрува.

Купи му нови чорапи. Издебна дядо си, когато отиде в градината да копае, влезе в стаята, изхвърли старите чорапи и на тяхно място постави новите.

В края на деня Иван реши да се преобуе. Взе новите чорапи и дълго ги оглежда. Замисли се.

„Край, – помисли си Наталия, – сега ще ме хване и кой знае колко много ще се сърди и мърмори“.

Но не! След като продължително време дядо Иван въртя чорапите в ръцете си, вдигна глава, погледна внучката си и каза озадачен:

– Наталка, виж колко добре съм ги зашил, като нови са….

Такова нещо не може да се види всеки ден, но когато настъпи води до бурен смях.

Бе краят на работния ден. Всички бяха изморени и всеки си мечтаеше час по-скоро да се прибере и да се заеме с любимите си занимания.

Маршрутката бе пълна. Жена държеше на коленете си дете. До нея седеше младеж, около 24 годишен, със слушалки на ушите. Той бе притворил очи и се наслаждаваше на музиката, която си бе пуснал на смартфона…..

В колата влезе бременна девойка с голям корем. До нея пристъпяше възрастна жена, навярно бе майка ѝ.

И двете се огледаха, но празни места за сядане нямаше. А и никой не даваше вид, че ще отстъпи място на бъдещата майка.

– Какво ще правим? – попита тихо бременната.

Възрастната жена отново огледа хората и си избра „жертва“ – най-младия пътник. Хвана бременното момиче за ръка и го помъкна към дремещия младеж.

Двете застанаха пред него, но той не реагира.

Тогава възрастната жена го докосна по рамото и той отвори очи. Тя му показа с кимване големия корем на момичето, като се надяваше, че ще разбере какво иска да му каже.

Младежът премигна сънено. Без да разбира какво става изобщо, скочи, погледна уплашено момичето и ужасен каза:

– Не съм аз! Честно, ….. нищо не съм ѝ направил! За първи път я виждам, ….. въобще не я познавам!

Хората в маршрутката едва не паднаха от смях.

Младежът се изправи. Момичето така се смееше, че трябваше да придържа големия си корем, за да не падне.

Младежът изгледа смеещата се аудитория, махна с ръка и извика:

– Вие сте луди!

А на следващата спирка бързо се изниза от вратата.

Минчо и Тодор бяха двама братя. И както всички съвременни деца  те обичаха да прекарват свободното си време пред компютъра.

Майка им Станка какво ли не опита, за да ги накара да излязат навън и да поиграят с другите деца, но нищо не се получи. Пък и къде щяха да намерят други деца? Всички малчовци като тях, обикновенно сядаха пред компютрите си при всеки възможен случай и започваха ….

– Трябва да огранича достъпа им до компютъра, – реши един ден майката.

И тя го скри от тях. Засмя се и доволна от идеята си, успокоена отиде на работа.

Когато се прибра, завари синовете си пак пред компютъра. Сякаш той си е бил на масата през цялото време и тя не го е местила, нито го крила някъде.

– Как ли са го открили? – ядоса се тя не на шега. – Трябва на по-добро място да го скрия.

Но колкото и да го криеше „по-добре“, тя всеки ден ги заварваше пред компютъра.

– Тук нещо не е наред, – каза си Станка. – Трябва да разбера трикът им.

Но дълго време това не ѝ се отдаваше.

Един ден Станка случайно засече появата на съседския котарак в дома им. Тя забеляза на къде се насочи животното….. Тогава нещата напълно ѝ се изясниха.

А ето каква била тактиката на двете момчета.

Те капвал върху корпуса на компютъра малко валериан.

И щом майка им напуснеше къщата, след като се бе постарала много добре да скрие любимата им вещ, те донасяха от вън съседския котарак, който много бързо намираше компютъра.

Когато става дума за компютър, възможностите и изобретателността на децата да стигнат до него, няма граници.

Обида, гняв, срах и много други негативни емоции всеки ден съпътстват нашето съзнание, лишавайки ни от здрав разум и трезво мислене.

Отрицателните емоции до нищо добро няма да ни доведат.

Ден като ден. С малко слънце и почти без вятър. Облаците намръщени се трупаха на небосвода и аха да заплачат.

Сашо, който бързаше за работа, бе блъснат във автобуса, в който току що се бе качил. Обхвана го ярост и бе готов веднага да отвърне.

„Само да ми падне, – помисли си Сашо, – с петата си ще го стъпча и ще го смачкам като цигарена угарка“.

От това получи частично облекчение. Даже си представи, как се заяжда с виновника, а после го поступва, докато стигне до своята спирката. Така настроението му се повдигна малко.

Но вместо това Сашо се усмихна и на този, който го бе блъснал каза:

– О, извинявайте! Толкова съм тромав.

Този хумор не бе изпълнен със сарказъм. Сашо се постара да каже всичко това просто и дружелюбно.

Тромавият „джентълмен“ се изненада, смути се и се изчерви, а след това се виновно каза:

– Извинете, навярно съм ви причинил неудобство, моля да ми простите!

Изведнъж напрежението спадна. Сашо и непознатия избухнаха в смях.

– Ама и вие го казахте, – смееше се „нападателят“, – сякаш вие ме бяхте блъснали.

И двамата отново бяха залети от нова вълна смях.

Автобусът спря. Шофьорът отвори предната врата, а след това щеше да отвори и другите, за да слязат тези, които не се бяха успели да се придвижат напред.

Но една нетърпелива „госпожа“ яростно натискаше звънеца и не махна пръста си от него. Сякаш ако веднага не отворят вратата пред нея, ще настъпи Третата световна война.

Това продължително звънене, отекваше неприятно в главите на хората и допълнително ги изнервяше.

Стоян носеше тежка чанта и бе готов да я стовари върху нетърпеливата жена.

Сред намръщените физиономии се обади силен мъжки глас:

– Леличко, на този звънец и един танц можете да ни изсвирите.

Автобусът се разтресе от смях.

Жената се смути. Нищо не каза, но продължаваше да натиска звънеца. На хората им беше вече все едно, това което ги разстройваше, се бе превърнало в източник на добро настроение. Всички се смееха от сърце.

А когато вратата се отвори, човекът, който стоеше зад нетърпеливата жена, взе да ръкопляска. Останалите го подкрепиха, като удряха дланите си една в друга.

Останалият път на автобуса се превърна в празник. От време на време се чуваше:

– Бъдете така любезен …

След, което следваше поредната шега.

Въпреки логиката човек трябва да постъпва, не така както му се иска, а точно на обратно. Вместо да си „връщате“, по-добре обърнете всичко на шега, тогава обидата и гнева ще отстъпят място на бурния смях.

Топъл есенен ден. Хората шетаха по дворовете. Наближаваше зимата, за това всичко трябваше да се подготви, земята, растенията и дръвчетата за предстоящия студ.

Това бе благоприятно време да се засадят нови храсти, дръвчета и лози.

Надвечер задуха хладен вятър, който не обещаваше нищо хубаво.

Бай Марин замръкна в Гълъбово с каручката си. Беше я натоварил с вар.

Като го питаха:

– Какво караш?

Отговаряше  смутено:

– Малко вар, да измажем, за строителство, а мога част от нея и да продам.

Ще, не ще, тази нощ бай Марин трябваше да остане в Гълъбово.

– Е, утре по видело ще съм си у дома, – каза си бай Марин

И отседна в близката механа, в която даваха стаи за такива закъсали като него при смрачаване.

На сутринта всичко беше отрупано със сняг, но това не притесни хората. Още вечерта местният „метеоролог“ бай Видко като усети студения вятър рече:

– Ще осъмнем със сняг.

Бай Марин похапна и излезе навън, да види каручката си. Магарето му бе прибрано на топло в обора още снощи.

Запъхтях Марин бързо се върна в механата и извика уплашено:

– Нямам ми каручката.

Хората се стъписаха:

– Как така я няма?

– Кой ще я открадне?

– На кой му е потрябвала твоята каручка?

Станаха големи разправии.

Хората излязоха вкупом с бай Марин. Той с болка сочеше мястото, където я бе оставил вечерта.

– Ето, няма я!

Каручката наистина бе изчезнала. На мястото имаше само прясно навалял сняг.

– Че къде ще я скрие, – недоумяваше Петър. – Никакви следи няма по снега.

Обърнаха цялото село, а каручката сякаш бе потънала в дън земята.

Чак след два дена, когато се стопи снега, на мястото на каручката намериха само варта. Смаяха се.

– Как е станало това чудо? – попита Никола.

– Знаете ли какво е станало? – засмя се селския даскал Симеонов. – Каручката е изгоряла.

– Как така? – попита Гено. – Наоколо няма пепел или въглени.

– Много просто, – каза Симеонов. – Снегът е помогнал на негасената вар, да се превърне в гасена.

Много се почесаха по главите, но накрая разбраха какво искаше да им каже даскала.

– Брей, – възкликна Пенко, – много хора виждат, но малцина се замислят над видяното…..