Беше вече след полунощ, когато в пицарията се получи последната поръчка.. Всички доставчици си бяха тръгнали вече и собственикът на заведението Данаил реши:

– Ще им я занеса и без това са ми по път към дома.

Когато приближи до вратата на къщата, където очакваха поръчката, бе заобиколен от четирима бандити.

Хулиганите се надявали да ограбят някой мършав студент, но този път късметът не бе на тяхна страна.

Доставчикът на пица се оказал 250 килограмовият полузащитник на националния хокеен състав. Сега кмет на този град, развиващ свой малък бизнес.

Те не биха могли да се справят с Данаил, но един от тях успя да вземе кошницата и хукна да бяга.

Собственикът на пицарията се качи в колата си, позвъни в полицията и започна да преследва крадеца до близкия склад, където той поиска да се скрие.

Полицаите вече бе на път и арестува трима от тях. Четвъртият успя да избяга.

Това не било първото престъпление, което бяха извършили тези младежи. Скоро полицията откри колата на престъпниците. В нея бяха намерени следи от кръв на човек, който скоро бе убит.

Данаил бе щастлив:

– Радвам се, че сам отидох на този адрес и не поставих под заплаха свой служител.

– Данаил бе единствения човек, които не се разтрепера в такива минути, – засмя се офицер Павлов от полицията. – Престъпниците очакваха да срещнат слабичък студент, а се натъкнаха на такава голяма грамада.

Забързани мъж, жена и двама младежи влетяха през портата на едноетажна къща, оцветена в червено. На вратата ги срещна засмяна Невена:

– Айде, от кога ви чакаме. Ще извинявате, но бяхме много гладни и почнахме вече.

– Не се притеснявайте, – поде Васил, едър и снажен мъж с посребрени вече коси, – ние ще си го наваксаме.

На трапезата ги чакаха дядо Стоил и едрия здравеняк Борис. Те вече работеха усилено с лъжицата, гребейки вкусния фасул от чиниите си.

Масата бе отрупана с пълнени чушки, сърми, тиквеник, туршия, фъстъци и какво ли не, всичко необходимо,като за Бъдни вечер.

Невена бързо настани новодошлите и започна да раздава на всеки от тях по чиния с фасул.

– Дай хляба, да го разчупя, – извика дядо Стоил.

Не го свърташе на едно място.

– Искам да видя на кого ще се падне парата., – засмя се старецът.

Донесоха му питката и той започна да раздава парчета от нея на всички. Всеки ровеше в парчето си с хляб. с надежда да открие монетата в нея.

Изведнъж дядо Стоил извика:

-Вижте – и високо издигна хванатата в плен от хляба стотинка, – у мен е парата тази година. Внимавайте добре. Пак ще имам какво да ви дам и тази година. Парите са важно нещо, без тях си никой.

– За какво са ти пари? – попита дошлата жена, тя се казваше Руска.

– Како, – обади се Невена, – ако не ти трябват пари, дай ги на мен, аз знам какво да ги правя. Колкото дойдат, …..

– Не я слушай, – каза дядо Горан, – всичките ще ги похарчи не ѝ давай нищо. Я дайте виното, което правих тази година. Хубаво вино съм направил. Само опитайте.

Мъжете надигнаха чашите и одобриха:

– Сладко е и има приятен аромат.

– Това е, трябва да знаете как се прави истинско вино, не като купешкото.

Виното се разигра в жилите на стареца и устата му не млъкна. Раздаваше съвети, укоряваше, връщаше се към стари болезнени спомени, ….

На масата обстановката малко се нажежи. Чуваха се отделни подвиквания:

– Ти мен уважаваш ли ме…

– Какво имаш против мен ….не вярваш, че съм се променил …

– Никога не съм казвал лошо за теб..

– Разбери, така не се живее….

Наложи се да се намесят и жените, но положението не се оправи.

Тогава Руска се надигна и си тръгна с единият о синовете си и съпруга си.

Празникът бе провален, семейството отново бе разединено, от стари кавги, не простени обиди и гневни думи.

Виното винаги е било голям раздорник, то не признава толерантност, добър тон и отстъпчивост. Може би хора, които не могат да носят на пиене, не бива да надигат често чашата.

Празникът си е празник, нима не ни стига болката и мъката на ежедневието …

Един младеж много се гордеел, че има много приятели.

Когато той срещнал голямата си любов и решил да се ожени, със подготовката на сватбата му се заел баща му. Наред с другите неща, бащата  изпратил и поканите.

Дошъл денят на сватбата, но никой от приятелят на младоженецът не дошъл.

Младежът се разсърдил и попитал баща си:

– Защо не покани моите приятели?

Бащата отговорил:

– Поканих ги. Но в писмата до тях изпратих не покани за сватбата, а бележки с молба за помощ.

Когато любовта се разбие на остри камъни, бъдещия живот, още много години тече по инерция. Болката си взема своето, а ти срещаш друг.

Радка се запозна с добро, но тъжно момче. Той бе затворен някак в себе си. Не умееше да се смее.

Този тъжен младеж се казваше Антон. Явно бе преживял нещо, което силно го бе разтърсило.

– Три години и половина тъгува за не състоялата се сватба. Душата му, особено в неделя, го тегли към гробищата, където почива любимата му Ана, – сподели майката на Антон с Радка.

Тя беше добра жена и харесваше Радка. Веднъж между двете се състоя сериозен разговор.

– Радке, ти си добродушна и мила девойка. Боли ме като те гледам как страдаш. Два пъти повече ме боли за сина ми, като знам от какво страда и той.

Радка само въздъхна.

– Той все още обича Ана, – продължи майката на Антон. – Тя беше красиво и нежно създание. Всички я обичахме, но се случи беда. Тя катастрофира преди четири години, малко преди сватбата им с Антон. Може би не трябва да ти го казвам, но не мога повече да мълча. Той те уважава и те цени, но ….

Радка прекрасно разбираше всичко. „Ох, тази любов“, – помисли си тя.

Страшно е, когато се намираш  в центъра на огъня ѝ.

Тъжният младеж не беше дошъл на себе си от сполетялата го мъка, но Радка реши търпеливо да го чака дотогава, докато душата му се успокои.

Симеон бе младеж, като всички останали. Отличаваше се с очила, чийто диоптър съвсем не бе малък.

Една сутрин той си поръча сандвич с кебапче. Докато чакаше да му го приготвят, той се огледа наоколо и видя Мая.

Тя бе много красиво момиче. Разговаряше по телефона си с някого и радостно се усмихваше.

Изведнъж Симеон усети, че някой го дърпа за крачола на панталона му. Той откъсна погледа си от Мая и погледна към нахалника. Срещу него седеше светлокафяв пес, който  с молба в очите, проследи ръката на младежа, която пое поръчания сандвич.

– Какво гладен ли си, приятелю, – попита Симеон.

Животното го гледаше умоляващо и с очакване. Младежът хвърли кебапчето на кучето и то радостно завъртя опашка.

Цял ден на Симеон се случваха странни неща.

Ако речеше да паркира колата си, за него веднага се намираше място, защото новият му космат приятел бе пробутал малко преди това знака, че мястото е заето, а когато Симеон се яви, веднага го махна.

Някакъв нахален гълъб цвъкаше върху паркиралите коли, но песът го подгони и той не можа да нацапа колата на Симеон.

Когато друго куче се изпика на колата на Симеон, изневиделица се появи маркуч с вода, който изчисти намърсеното място. Песът пак си бе свършил работата.

Вечерта, преди да се качи в колата, Симеон усети, че някой грабна чантата му. Погледна и позна кучето, което бе нахранил сутринта. Тръгна към него, но животното побягна и той го подгони.

Гонитбата свърши така неочаквано, както и бе започнала. Песът пусна чантата и погледна натам ….

Симеон вдигна очи и видя Мая. Той се смути, но разбра, че това бе най-доброто, което бе направил за него четирикракият му приятел.

Запознаха се с Мая и всичко тръгна като по ноти …