То беше толкова слабо и малко, че Юлия се боеше дали ще оцелее. Това бе подарък от приятелката ѝ Вера.

Пухената топчица, която Юлия държеше в ръцете си, бе най-малкото сред своите братя и сестри, но тя си избра него. Струваше ѝ се съвсем безпомощно, а същевременно за нея бе нежно създание, което се нуждаеше от любов и грижи.

Вера я предупреди:

– Този малчо веднага след раждането престана да се храни и загуби доста от тегло си. По-добре си избери някое от другите. Виж ги какви са палави.

Но Юлия не откъсна очи от мъничето. Тя се надяваше да се споразумеят с Мики и той да прояде скоро.

Когато се прибра в къщи Юлия опита да подмами Мики с избраната от нея вкусотия, но котенцето остана безучастно.

Следващите дни минаха в уговаряния и молби, но Мики само я гледаше тъжно и не пристъпваше към храната.

Най-накрая Юлия се ядоса, хвана здраво котето разтвори му устата и насила се и опита да вкара храна в нея, но Мики с невероятна сила се отскубна от нея и се скри под масата.

Тя се наведе и седна срещу него. Двамата дълго се гледаха. След това по някакво чудо стигнаха до някакво мълчаливо съгласие и Мики пристъпи към паничката.

Котето я огледа внимателно, сякаш избираше какво точно да си хапне. След много „умуване“ все пак се престраши и захапа едно малко парче.

Постепенно Мики започна да се поправя.

Скоро вялата космата топчица, се превърна бързонога изпълнена с енергия сила…. Мики стана разкошен пухкав котарак.

Юлия едва го вдига вече, но не се бе отказала още да го държи на ръце.

Когато го наблюдаваше, тя казва на тези, които са край нея:

– Никога не трябва да се предаваш и да се отказваш да помагаш на по-слабите. Достатъчно е, да им вдъхнеш малко вяра и да подкрепиш надеждата им.

В Китай произвеждат пластмасов ориз и в големи количества го изнасят навън. Оризът не е съвсем синтетичен. В основата му са картофено нишесте, което се добавя към пластмаса, за да придобие желаната форма.

Ако изядете една порция такъв ориз, все едно сте изяли найлонова торбичка.

Преди да използвате китайски ориз използвайте следните тестове:

1. Добавете голяма супена лъжица в купа със студена вода и го разбъркайте добре. Ако оризът след известно време се утаи на дъното, всичко е наред. Ако зърната плават на повърхността, бъдете внимателни.

2. Вземете с лъжица ориз и го запалете в нея. Ако се запали, не го яжте в никакъв случай.

3. Смелете в хаванче няколко зърна ориз, той ще се превърне в бяло брашно. От изкуствения ориз се получава леко жълтеникава маса.

4. Сложете ориз в херметически съд на топло място. След няколко дни върху истинския ориз ще се появи плесен, а фалшивият ще остане свеж.

Ако проведете един от тези тестове, ще разберете качествен ли е продукта.

Дона се връщаше с приятели в общежитието. Лампите, както винаги, не светеха в коридора. Тя приближи в тъмното вратата на стаята си, отвори я и усети как нещо се промуши заено с нея вътре.

Докато Дона се събуваше и светне лампата, „нещотото“ успя да се добере на масата и да „вкуси“ от храна, които бяха върху нея.

На общо събрание на съжителстващите в една стая момичета, бе решено:

– Малкият да остане, но да се превъзпита.

Котето само си бе избрало дома. И никой не се осмели да го изхвърли навън.

Минаха три години, от малкото „нещо“ се бе получило космата красавица с мелодичен глас: „Мяу,мяу…..“

Нека после разправят, че няма награда за състраданието.

През лято, туристи посещаващи Талин, Рига и Вилнюс ще имат обяд или вечеря, не само в нормалните ресторанти, но също така и на специални платформи, които са окачени на височина от около петдесет метра над земята.

Тези необичайни ресторанти са наречени „Вечеря в небето“. Посетителите идват тук не само да похапнат.

По време на вечерята, туристите могат да се възхитят на чудесната панорама, която се открива от „окачените“ платформи.

Има идея такива платформи да се използват при различни кулинарни фестивали.

„Небесния ресторант“ представлява платформа, на която са поставени маса и 22 стола около нея. За всеки стол има 4 предпазни колана, които се притягат около седящия на тях.

Готвачът и обслужващият персонал се намират вътре в масата и обслужват екстремните гастрономи.

Отдавна не бяха се виждали. Може би десет или дванадесет години, откакто бяха напуснали вече дипломирани университета.

Елена бе с малкия си син Пепо, който бе само на четири годинки. Симеон оглеждаше бившата си колежка и отчиташе промените, които времето бе извършило над нея.

Панайот само я погледна и се усмихна окуражаващо:

– Същата си си останала.

Милена също бе с малкия си син Васко. Какво да се прави млади майки, няма на кого да оставят децата си.

Компанията от бивши студенти влезе в близката бирария. Седнаха на една маса и започнаха да се редят спомени от младежките им години.

Изведнъж малкия Пепо протегна ръка към чашата с бира на майка си, но Симеон я отклони бързо. Детето започна да се тръшка и да тропа с крак.

Симеон му наля сок от ябълки, който имаше почти същия цвят. Пепо изпи предложената му течност, но след това отново протегна ръка към бирата.

Майка му отля малко от чашата си и каза:

– Не можеш да го измамиш със сок, щом е видял бирата.

– Но той е толкова малък, – възпротиви се Панайот.

– Докато не му дадеш бира, няма да се успокои, – въздъхна Елена.

– Но, как може? – Милена не бе на себе си от изненада.

– Веднъж на шега му дадохме и от тогава, щом види бира си иска, – уточни Елена.

– Не говориш сериозно, нали? – изгледа я изпитателно Симеон.

– Какво толкова, – засмя се Елена, – някъде четох, че алкохол в малки количества даже е полезен за организма.

Всички я гледаха паникьосани, без да знаят, какво да ѝ кажат.

А малкия Васко си играеше с камиончето на стола и нищо не искаше от масата. Явно майка му не бе чела такива „умни“ статии.