Симеон беседваше с няколко свои връстници.

Той поклати глава и заяви:

– Разочарованието често идва поради пропастта между нашите планове и Божите.

Димо добави:

– Ние картографираме времевата линия, стъпките и резултатите, но животът рядко следва нашия план.

– И когато това не стане, ние се борим с разочарование, съмнение и изкушение да се откажем, – горчиво потвърди Лъчезар.

– Спомням си, когато стартирах бизнес проект, – сподели Вълчо. – Очаквах успех, но се провалих. Питах се, къде съм сбъркал. Преигравах всяка грешка. И накрая си казах, че може би не съм чул правилно Господа.

– И какво стана? – попита нетърпеливо Момчил.

– С течение на времето осъзнах, че „провалът“ всъщност е пренасочване. Бог ме насочваше към нещо по-голямо, – отговори Вълчо.

Божието „не“ никога не е отхвърляне, а пренасочване към Неговото по-добро да.

Когато плановете ви се рушат, не се паникьосвайте.

Попитайте Бога:

– Какво ми показваш през тази затворена врата?

Понякога отклонението е насочване в правилната посока.

Бе три часа сутринта. Тъмно беше. Полетата изглеждаха като море.

Здравко караше по магистралата, когато забеляза кола в аварийната линия. Аварийните светлини едва премигваха.

Там стоеше жена, която се опитваше да се предпази от студа, като силно притискаше палтото към себе си с ръце.

Здравко натисна спирачките. Когато слезе, жената отстъпи притеснено.

– Госпожо, не съм спрял, за да ви навредя, а да ви помогна. Какво се е случило?

Тя трепереше от студ и зъбите ѝ тракаха.

– Колата се развали. Телефона ми се изтощи. Тук съм от най-малко четири часа. Минаха доста хора, но никой не спря.

– Къде отивате?

Тя се разплака:

– В столицата, в болницата. Дъщеря ми …… оперират я спешно. Трябва да стигна. Моля ви закарайте ме.

Здравко не се поколеба.

– Качвайте се! Ще ви закарам.

Очите ѝ се насълзиха:

– Вече никой не спира — прошепна тя. — Мислех, че ще остана там сама завинаги. Благодаря, че ме забелязахте.

Тя се качи.

Пристигнаха. Операцията на дъщеря бе минала успешно.

Бащата на Денчо бе непредсказуем. Той често биеше и насилваше всички в семейството.

Майката на Денчо бе жестоко малтретирана от баща му.

Тези картини Денчо носеше в зряла възраст.

Той израстна с убеждението:

– Аз трябва да бъда силен, да остана безчувствен, за да оцелея.

Вътрешно копнееше за нещо повече. Искаше някой да му разкрие, кой всъщност е той.

Миналите спомени му причиняваха болка, а тя се отразяваше на взаимоотношенията му с другите хора.

Денчо се питаше:

– Достатъчен ли съм или просто ми е писано да повторя това, от което съм произлязъл?

Животът на Денчо можеше да повтори второто, но не стана така.

Бог, Който не използваше силата Си, за да контролира, а да защитава, го срещна.

Това бе Бащата, Който не го напусна, не го нарани и не го изостави. Изцели го и осинови.

Можеше да имаш баща, но той не те е научил да бъдеш истински мъж.

Възможно е да носиш болка от баща, който те е напуснал или никога не те е обичал така, както ти е било необходимо.

Но твоята история не свършва до тук.

Ти си избран и желан. Не си краят на прекъсната кръвна линия. Ти все още си Негов син.

Тодор даваше всичко от себе си. Той бягаше много бързо.

Пред него нямаше никой, а така му се искаше само за миг да погледне назад, за да види къде са другите играчи.

Треньорът му неведнъж го бе съветвал:

– Не поглеждай назад.

Желанието на Тодор да се обърне бе толкова голямо, че му бяха необходими целенасочени усилия, за да запазя фокуса си напред.

След края на състезанието той си признаваше:

– Въпреки че печелех, имах желание да погледна назад, за да видя къде са опонентите ми и колко близо са! Но това поглеждане можеше да ме забави и да отклони фокуса ми от целта. Ако моят опонент е достатъчно близо, можеше да всее паника в сърцето ми и аз бих загубил това, което щеше да бъде мое. Това, че е много близо до мен, може да ме притесни, че ще ме надмине.

– Така си е , – потвърди приятелят му Огнян. – Всички знаехме, че ако погледнем назад или наоколо към това, което другите състезатели правеха, или се опитаме да разберем къде се намират, това ще ни забави. Поглеждането назад би ни накарало да загубим фокус не само върху завършването на състезанието, но и върху спечелването му или евентуално да подобрим и последното си време.

Запомнете, Исус вече е спечелил състезанието за вас. Всичко, което трябва да направите, е да държите очите си вперени в финалната линия.

Врагът ще ви нашепва изкушения и съмнения в ушите. Приятелите и семейството може да ви кажат да се откажете или да поемете по друг маршрут, дори да откъснете поглед от наградата, но не се отказвайте.

Бягайте и не поглеждайте назад.

Имаше хиляди зрители, но Николета и баба ѝ стояха близо до финалната линия. В този маратон участваше Боряна, майката на Николета.

Преди десет години Боряна бе претърпяла автомобилна катастрофа. Тогава си задаваха въпроса:

– Дали Боряна ще запази всичките си крайници?

Тя претърпя шест операции и след двадесет и един ден се прибра в къщи.

Последва едногодишна терапия.

А сега Боряна отново се състезаваше.

Когато финишира и дъщеря ѝ я засне.

– Не мога да повярвам, – възкликна Боряна, – когато видя резултата си, – подобрила съм предишното си най-добро време с две секунди.

Това бе лично състезание до напрегнат финал и с нов рекорд.

Укрепете слабите си ръце и колене, и куците си крака.

Тази физическа метафора заповядва на духовно слабите, слабите и куците да се укрепят.

Духовно изтощените ръце може да отразяват отслабване на стремежа на човек да изпълнява задължения си.

Слабите колене вероятно са свързани с отслабването на волята.

А какво да кажем за куцащите крака? Забавяте ли темпото, за да спрете, когато трябва да продължите да бягате и да се движите, за да завършите добре?

Само, когато се укрепим в Господа, ще увеличим капацитета и способностите си да бягаме с маратонска сила.