Живял някога един майстор. Той правел красиви икони и иконостаси, като ги украсявал със злато и сребро. Славата му на майстор се разнесла по цялата страна

Богатите хора били склонни да купуват от него. Така този майстор живял в благоденствие.

Дошла един ден смъртта при него. Застанала душата му пред Господа, цялата трепереща.

Завел го Господ до края на една пропаст и го накарал да погледне в нея. На дъното ѝ лежали неговите икони и иконостаси, които той бе направил през живота си.

– Господи, – казал майсторът, – нима неугодни са били работите ми, които толкова внимателно и с любов съм правел?

Господ му отвърнал:

– Дадох ти голям талант. Но не златни икони и иконостаси да правиш с него. От теб очаквах милосърдие и любов. Но това ти не даде нито на Мен, нито на хората.

Един „горещ“ християнин започнал сериозно да изучава Библията. Първо прочел Битие, Изход ….. и стигнал до книгата на Исус Навин.

На тази книга той сериозно се спрял, защото в нейния край прочел, че Исус умрял, а в Евангелието от Марка, че е възкръснал.

Този теологичен проблем, едва не го съборил и добре, че не станал повод да загуби вярата си.

В крайна сметка, след като поговорил с пастора си, той разбрал всичко.

Е, понякога и такива неща се случват.

Не позволявай, Боже да загубя вярата си и да се усъмня в светостта Ти.

Нека гордостта да не възтържествува и да не бъда сама сред хората.

Не допускай да преживея децата си и от мъка разума си да загубя.

Не давай на греховете си да служа и да ги повтарям отново, както преди.

Не позволявай сърцето ми да се вкорави и приятелството ми да се измерва с това, което притежавам.

Не разрешавай в мъки да умра, непокаяна да бъда преди края.

„Чуй вопъла ми, Господи! Дай ми капчица любов и смирение!

За всичко, което съм и имам Ти благодаря. Води ме по пътя на спасението!“

Денят беше слънчев, топъл, но не горещ. Нищо не говореше за това, което щеше да се разиграе пред очите на живеещите в този комплекс.

Накъдето и да погледнеш се виждаха блокове и тук там малко зеленина. Бетонните великани изправяли снага, достигаха понякога до десетина двадесет етажа.

Сивото ежедневие смачкваше хората и не им даваше време да се усмихнат, да отпочинат от труда си през деня. Мисълта за безработицата и страха, че не могат да се плащат сметките, бе пленила повечето хора и не им даваше мира.

По улицата вървеше престарелия свещеник Николай. Изведнъж той чу викове и насочи погледа си на там.

На перваза на един от балконите бе стъпила възрастна жена. Явно бе решила да сложи край на живота си.

Някой се бе обадил веднага в полицията. Дойде и линейка, но медицинският персонал не знаеше какво да прави.

Протойерей Николай се качи до апартамента, където стояха полицаи готови да разбият вратата. Първата му мисъл бе:

„Господи, смили се, помогни ми, тази жена има нужда от Теб“.

Николай повика жената и започна кротко да ѝ говори:

– Вероятно ви гнети някаква мъка и болка. В днешно време всички малко или много имаме някакви проблеми. …. Чуйте ме , Бог ви обича, той ви е подкрепял и до сега в най-трудните моменти от живота ви. Върнете се и си спомнете, колко пъти, Бащинската Му ръка се е протягала към вас и ви е извеждала от поредния кошмар. Не погубвайте живота си напразно….. Имате навярно деца и внуци, вие все още сте им нужна. ….Ако седнете и размислите върху проблемите си, Бог ще ви даде изходен път….

От жената идваха вопли,а след това се чу ридание…

Изведнъж вратата се отвори и жената подаде ръка на свещеника.

– Благодаря ви Отче, – каза тя още хлипайки, – каква голяма глупост щях да сторя……

Жената заплака силно с глас. Събралите се хора въздъхнаха облекчено, а някои от тях се разплаках заедно с нея ….

Бог бе се намесил и ужасната кървава трагедия не се бе разиграла….

Писма са се писали на различни носители.

В музея по пощенски и куриерски услуги в Красноярския край, във филиала на федералното единно предприятие „Пощите на Русия“ се намира писмо, написано на лист от магнолия.

То датира от 1954 г.

Това писмо е обявено сред 15-те победители на всерусийската акция „Експонат на пощенския музей“ през 2009 г.