Всеки в село познаваше Румен Разузнавача. Не че някога е бил разузнавач, но този му прякор точно пасваше на „дейността“ му. Още, когато бил млад търсел на работата лекото и на баницата мекото. Никой не го е виждал с мотика или лопата в ръка.
Остарял беше и малко се бе попрегърбил, но от старите си навици не се бе отказал. Сутрин рано или по мръкнало можеш да го засечеш, как с чувал под мишница отива да „разузнава“. Обере някоя чужда градина и хайде в неговия „склад“.
Тази година добре се беше наредил с боб, картофи, чушки, домати, ….. и то в доста голямо количество. Едва ли щеше да изяде всичкото, но търгуваше с откраднатите продукти и си докарваше по някой лев към пенсията.
Всички шушукаха зад гърба му. Хората разказваха весели и комични случки от неговото „разузнаване“.
Веднъж толкова се бе заплеснал да пълни чувала си с чушки от двора на комшийката, че не забеляза кога до него застана баба Кера.
По едно време я засече с периферното си зрение, но изобщо не се смути.
– Ти коя си? Какво правиш тук? – нагло попита Разузнавача.
– Ти ми кажи, какво правиш в моята градина? – сбърчи вежди баба Кера.
– Това си е моята градина ….., – продължи да се преструва Румен.
– Като грабна тоягата, ще разбереш набързо коя градина обираш, – възмутено извика баба Кера.
– Грешка ….извинявай ……обърках се …..а пък аз си мислех, – и Разузнавача заотстъпва с пълен чувал назад.
Баба Кера застана пред него с една голяма вършина в ръцете.
– Пипера, – кресна му тя, – изсипвай го и се махай, че здраво място няма да остане по теб. Крадец и разбойник …. – жената започна да се задъхва от ярост.
Румен изтърси чувала и заотстъпва назад, като си мърмореше под носа
– Грешка, сбърках …….нали не довиждам малко с очите …..
– Невидял! Неразбрал! – фучеше баба Кера. – Цяло село е пропищяло от тебе.
През седемдесетте години, Ростропович е трябвало да отиде на турне в чужбина.
