Капитан Михайлов усърдно работеше за потапянето на огромен океански лайнер. Това му беше работата, за която му плащаха.

Когато Ники научи това попита:

– Той пират ли е, че ги потопява?

– Не, – усмихна му се баща му, – Капитанът изпраща корабите да плават по седемте морета и когато службата им свърши, ги превръща в изкуствени рифове на океанското дъно.

– Като рифове? – Ники повдигна учудено вежди.

– Потъналите плавателни съдове са привлекателни за водолазите, но те помагат за защитата на бреговите линии, тъй като ограничават ерозията на плажовете, – обясни бащата.

– Интересно, – Ники наклони на една страна главата си.

– Въпреки че вече не порят вече океанските вълни, корабите продължават да осигуряват стойност, скрита дълбоко под тях, – допълни бащата.

Ники бе научил нещо ново днес и започна усилено да мисли върху него.

Бог пренасочи предназначението и ролята ни, за да постигне Своите цели. Той често ще използва дарби и таланти, които ни е дал, по нови начини.

Владо се усмихна и попита Весо:

– Кое е най-ценното ти притежание?

Весо се замисли, имаше много ценни неща, но най- …

Внезапно лицето му светна и той отговори:

– Имам една снимка, запечатала специален момент за мен. Тя ми напомня за много скъп човек, който вече не е между живите.

Владо се почеса по главата и зададе следващия си въпрос:

– Мислил си някога, че стойността, която приписваме на нашите „неща“, е преплетена с нашите емоции.

– Е, да, – съгласи се Весо. – Начинът, по който избираме да използваме нещата, които най-много ценим, разкрива истинските ни приоритети.

– Ето, – Владо щракан с пръсти, – смъртта на Исус на кръста е един от най-големите примери за Божията щедрост. Въпреки че Той знае, че никога не можем да Му се отплатим, Бог не се е поколебал да даде най-голямото си съкровище – Своя единствен Син – за нас.

– Тази жертва демонстрира, доброволното предлагане на това, което е най-ценно, за да може някой друг да процъфти, дори това да причинява болка, – откликна възторжено Весо.

– Да живеем щедро, – констатира Владо, – означава да признаем, че Бог е в състояние да направи всичко, което пожелае, чрез дарбите, които ни е дал.

– И когато позволим това да стане, ние се приближаваме до Него, – плесна с ръце Владо.

– Довери на Бог това, което имаш, – поклати глава Весо – и Той ще ти повери повече.

– Практикуването на този навик ще ни напомни, че не контролираме нещата, но познаваш Този, който прави това. И освен това Господ може да подсигури всички наши нужди.

Мишо бе мрачен и подтиснат.

Баща му го видя и попита:

– Какво си се умърлушил?

– Татко, все не успявам. Чувствам се нищожен …

Бащата се усмихна, поглади сина си по главата и каза:

– Виж тези две дървета – и той му показа тези, които се виждаха до прозореца.

Мишо ги погледна и измърмори:

– Едното е малко, а другото голямо. И какво?

– Те си живеят добре и нямат никакви проблеми, – отбеляза бащата.

Мишо само повдигна рамене.

– Малкото дърво не се оплаква, че е е нищожно и не може това, което прави голямото, – добави бащата.

Мишо се замисли и каза:

– Може би защото не се сравнява с голямото …

– Сега вече знаеш, че не всичко можеш, както другите. Всеки си има свои собствени дарби и трябва да ги упражнява, за да успява.

Петър се върна въодушевен у дома. Той бе още млад и много възможности се разкриваха пред него.

– Повишиха ме, – радостно заяви Петър. – Сега съм ръководител на цял сектор.

– Радвам се за теб, но разумно преценявай възможностите си, – каза баща му.

– Е, татко, ти все за проблемите и тревогите мислиш. Бъди малко по-оптимистичен.

Бащата го изгледа изпитателно и добави:

– Човек трябва добре да познава дарбите и силните си страни.

– Щом са ме назначили на тази длъжност, те са преценили, че мога да върша тази работа, – нацупи се по детски Петър.

– Виж какво, моето момче, не всеки учител може да стане директор. Не всеки дърводелец има умение да ръководи бригада….

– Да, От всеки музикант не става диригент, – Петър прекъсна баща си. – Тези много си ми ги разправял.

– Съгласен съм, че едно повишение може да постави човек на мястото му, но стремежа към повече, води до загуба на целта.

– И каква е моята цел? Престиж, по-високо място в компанията или може би по-висока заплата. Но какво лошо има в това? – попита Петър.

– Знаеш ли, алчността е лош съветник в работата, – отбеляза бащата.

– Това означава ли, че не мога да се радвам на повишението си? – в гласа на Петър звучеше помрачена радост.

– Радвай се, – потупа го по рамото баща му, – но не забравяй „По-добре да имаш малко със страх от Господа, отколкото да имаш голямо съкровище с тревога.“ Така че не позволявай на сърбежът за неща или ухото за аплодисменти да те отклони от твоя богоумишлен замисъл!

Това бе невероятно надбягване. Участваха по трима от всеки отбор. Краката на крайните двама бяха вързани за тези на средния.

Всеки отбор се виждаше победител.

Сигналът бе даден и всички се втурнаха напред.

И от тук започнаха бедите.

Повечето от тях падаха и трудно се изправяха на краката си. Други се опитаха да скачат, вместо да ходят, но скоро се отказаха от този вариант.

Само един екип не побърза да тръгне. Те измислиха стратегия и тогава потеглиха. Спъваха се, но продължаваха напред и скоро задминаха всички тройки.

– Виж тези успяват, – забеляза някой от тълпата наблюдатели.

– Как го правят? – попита друг.

– Много просто, – извиси глас Симеон. – Те си сътрудничат за всяка стъпка.

Трябва да се отбележи, че той внимателно бе наблюдавал движенията им още от самото начало.

Това сътрудничество стъпка по стъпка позволи на тези трима играчи да пресекат финалната линия първи.

Понякога да живееш за Бога в общност от вярващи те кара да бъдеш разочарован.

Защо става така?

Всеки от нас често се спъва, когато има различно мнение от това на останалите.

Необходимо е в молитва, използвайки дарбите си да се обединяваме за един бъдещ живот, служейки на другите, като верни настойници на Божията благодат в нейните различни форми.

Ако си сътрудничим, можем да покажем на света, че независимо от различията между нас, ние можем да живеем заедно в единство.