Ангелина Симеонова бе мениджър за работа с клиенти. Един ден тя посети лекар и той я зарадва:

– Ще ставате майка. Бременна сте.

След няколко месеца Ангелина усети болка в гърдите.

Съпруга ѝ Борис, когато узна това, я успокои:

– Вероятно е свързано с бременността ти.

След направените изследвания лекарят ги изненада с диагнозата си:

– Вие имате II стадий на инвазивен дуктален карцином на млечната жлеза. С прости думи, това е рак на гърдата.

Ангелина и Борис бяха в шок.

– Но нали според онколозите в цял свят, – задъхвайки се започна Борис, – тази болест рядко се среща при бременни жени ….

– Да, но най-застрашени са жените имащи късна бременност, – каза тъжно докторът.

Въпреки всичко, Ангелина реши:

– Ще го родя!

Лекарите трябваше да направят Цезарово сечение. Бебето се появи осем седмици по-рано, защото на Ангелина ѝ предстоеше курс по химиотерапия. Това детето за родителите си бе безценно чудо от Бога.

За съжаление, след раждането, болестта започна да прогресира и се разпространи върху белите дробове, главния мозък и лимфните възли.

Ангелина постепенно гаснеше и умираше.

– Колко хубаво би било да присъствам поне на един от рождените дни на дъщеря си, – мечтаеше си Ангелина.

Разбирайки, че това ще е последния рожден ден на малкото момиченце с майка му, роднини се заеха с организацията на празника, който бе в стил „Алиса в страната на чудесата“.

Въпреки, че лекарите бяха против, Ангелина бе категорична:

– Трябва да отида, вие не можете да ме лишите от такава радост, да присъствам на рождения ден на дъщеря си.

Тя събра сили и от болничното легло направо отиде на празника на малкото си момиченце.

За случая Борис се маскира като Шапкаря. Това бе една незабравима вечер. Този ден дъщеричката ѝ щеше да запомни  завинаги. Щеше да гледа направените снимки, чувствайки любовта на майка си, която бе отнета от нея толкова рано.

На следващия ден Ангелина успокоена напусна този свят.

Понякога животът може да ни се струва суров и несправедлив особено, когато губим близък или роднина. Но животът ни на земята не е вечен. За това  е важно да се научим да ценим времето, което прекарваме с хората около нас, особено любимите.

Един човек пожелал да отмъсти на друг, затова купил змия, надявайки се да направи така, че змията да ухапе обидилия го.

През нощта, за да не го види никой, обиденият отишъл при ловеца на змии. Избрал първата попаднала му змия, платил за нея и я сложил в пазвата си, за да скрие непочтените си намерения от любопитните очи.

Той се надявал в скоро време да срещне този, който го е обидил и да направи така, че змията да го ухапе. Но съдбата решила друго и обиденият дълго трябвало да очаква тази среща. През цялото това време той носел змията  в пазвата си.

Когато накрая срещнал този, който го обидил, той привел плана си в действие. Ухапаният извикал от болка

– Защо викаш? – попитал обиденият. – Аз дори не плача.

– А защо трябва да плачеш? – триейки ухапаното място, попитал ухапания.

– Погледни тялото ми, то цялото е нахапано от тази твар, която носих в пазвата си, докато те срещна.

Обиденият разтворил дрехата си и показал раните по тялото си.

– Хубаво е, че змията не е отровна, – каза обиденият.

– И какво, струваше ли си? – попита ухапания.

„А пък Аз ви казвам: Не се противете на злия човек; но, ако те плесне някой по дясната буза, обърни му и другата“.

В тези думи ясно се посочва колко „унизително“ да си християнин. Ако плътския човек не отвърне на удара с удар, той е страхливец, но ако това направи един християнин, той изявява Божия Син.

Ако ви обидят, вие не трябва, не само да не се възмущавате, но и да използвате това, за да разкриете на хората Христос. Да се имитира Духа на Исус е невъзможно, Него или Го има, или Го няма.

За светите хора личното оскърбление дава възможност да се покаже на другите, колко невероятно кротък е Господ.

Проповедта на планината ни учи, да не правим това, което сме длъжни да правим, а да вършим това, което на никому не сме длъжни.

Не е нужно с някой да вървите две мили, нито да давате другата буза, когато ви ударят по едната, но Христос казва, че ако сме Негови ученици, трябва винаги да постъпваме така.

Ние не бива да си казваме:

– Това е всичко, повече не мога, за мен говорят всякакви глупости и преобръщат думите ми.

Всеки път, когато държа за моите права, аз причинявам болка на Божия Син. А мога да направя и обратното, да отстраня укорите от Христос, като приема удара върху себе си. Ето какво означава да „допълням недостатъка на скърбите на Христа в моето тяло заради Неговото тяло, което е църквата“.

Ученикът Христов разбира, че в неговия живот става дума за честа на Господа, а не за неговата.

Ние винаги търсим справедливост. Проповедта на планината ни учи: „Никога не търсете справедливост за себе си, но не преставайте да постъпвате справедливо спрямо другите“.

На 40 години ноктите на орела става прекалено дълги и гъвкави, за това той не може да хваща жертвите си. Клюнът му става много дълъг и извит, и орелът не може да се храни.
Перата на крилете и гърдите стават гъсти и тежки и му пречат да лети.

Пред орела стои избор, смърт или дълъг и болезнен период на изменение, продължаващ 150 дни.
Той отлита в гнездото си, което се намира на върха на планината и там дълго време удря клюна си в скала, докато не го разбие и той падне….

След това орелът чака, докато му порасте нов клюн, който той вади с ноктите си. Когато му пораснат нови нокти, орелът одира своето тежко оперение на гърдите и крилата.

И тогава , след 5 месеца болка и мъчение, с нов клюн, нокти и оперение, орела се възражда и може да живее още 30 години.

Много често, за да живеем, ние трябва да се изменим. Понякога този процес е съпроводен с болка, страх и съмнение. Ние се отърваваме от минали спомени, привички и традиции.

Само освобождението от товара на миналото, ще ни помогне да живеем и да се наслаждаваме на настоящето, и да се подготвим за бъдещето.

Днес учителката Таня Маринова дойде в клас с две красиви червени ябълки в ръце. Децата не знаеха, но Маринова преди това бе хвърляла на пода едната от ябълка няколко пъти, но въпреки това двете ябълки изглеждаха съвсем еднакви.

Учителката взе хвърляната на пода ябълка и започна да ѝ говори:

– Колко си уродлива. Изкривена и цветът ти е отвратителен.

След това се обърна към децата:

– Деца, кажете ѝ и вие нещо.

Навярно на малчуганите им се стори странно, че трябва да наричат по някакъв начин една ябълка, но те започнаха да подражават на учителката си:

– Воняща ябълка.

– Кой ще иска да те яде.

– По голяма грозотия от теб не съм виждал.

– Изглеждаш глупава.

– Ти си ненормална.

Като ги слушаше чак на Маринова ѝ стана жал за ябълката.

След това учителката взе другата ябълка и започна да я хвали:

– Ти си прекрасна ябълка. Твоята кора е възхитителна и ароматна. Имаш много красив цвят.

Децата внимаваха и гледаха с отворени уста.

– Погледнете, – показа им ябълките Маринова, – те не се различават, двете са апетитни и сочни.

След това учителката взе един нож и разряза всяка от ябълките на две половини. Едната бе гладка и красива отвътре, а втората, на която бяха говорили лоши думи бе цялата в петна и бе натъртена.

Изведнъж на децата им светна лампичката в главата и те започнаха да се досещат, какво иска да им каже учителката.

– Така е и в живота, – каза Маринова, – когато казваме обидни думи на някого, в душата му остава болка и страдание, както петната по ябълката. Когато хората, особено децата, станат жертви на издевателства, те не показват какво става в тяхната душа им, както и ние не видяхме, че едната от ябълките е натъртена. Външно човек може да изглежда радостен и щастлив, но вътре в него може да се крие болка причинена от някого.

Децата мълчаха и гледаха съчувствено наранената ябълка.

– Но ние имаме възможност да се поправим, – каза Маринова. – Вие видяхте каква вреда нанасят злите и обидни думи. Можем да се научим да се защитаваме един друг, да бъдем добри към останалите. Думата не е юмрук, с който можем да ударим, но тя може да нарани сърцето на всеки от нас. Така че бъдете внимателни, когато говорите на някого.