Те бяха степни хора. Оскъдната си покъщнина пренасяха на коне и камили. Земята бе оскъдна на растителност и вода, за това често сменяха местата на юртите си, като търсеха нови пасища за добитъка си.

Нямаха писменост. Историята на рода се предаваше от един на друг пазител на родовата памет, който запомняше всичко наизуст, това, което е билo преди и което се случва сега. Така наречените поети запечатваха тази история на народа си в песните, които пееха край огньовете. В тях те пееха за юначни мъже, силни ханства, гладни години, дни на мъка и болести.

Такъв поет бе и Жиенбет. Той не стана хански поет, но ханът го ценеше повече от другите поети, защото не можеше да забрави как бe преследван в степта и младият поет му бе направил голяма услуга.

Бурно течеше животът на певеца. Колкото и пратеници да пращаше хана да го издирят, всички се връщаха с празни ръце.

Минаха две години. Певецът бе докаран с примка на врата и с искане да бъде съден. Ето какво му докладва война, преди да вкара вътре вързания поет:

– Жиенбет се влюби в 17-годишната дъщеря на нашият господар Харун. Ти знаеш, че певецът е известен с чудния си глас из цялата степ, но е последния бедняк между нас, има само кон и звънката си домбра. За да не плаща откуп, той грабна красивата дъщеря на господаря и я отведе в планината. Харун се ядоса и веднага изпрати потерия. Бегълците бяха заловени, но тъй като знаеме, че ти, хане, имаш слабост към певеца, не го убихме на място.

– Какво си направил Жиенбет? – попита ханът, когато го въведаха в ханската юрта.

– Може ли певец да говори с вързани ръце?

Ханът заповяда да развържат ръцете му. Жиенбет грабнал своята домбра и се защити със следната песен:

“ През навъсените есенни дни ходят овни и космати камили. През пролетните бурни дни се раздвижват могъщи бикове и бързоноги коне. Певецът е изпълнен с любов цяла година и в летния зной, и през лютата зима. Опиянен от любов се озовах пред тебе, хане. Вземи ми главата, убий любовта.“

Ханът се усмихна и се обърна към бащата на момичето:

– Какво ще стане като убиеш дъщеря си и зет си? Ще залепиш ли счупената пила? А, че е счупена, няма съмнение. Не е ли по-добре да простиш?

Прости бащата на невястата, но двамата млади избягаха далече от хората. Заживяха в подножието на планината. Жиенбет стана любимец на народа, защото не ходеше по богатите сватби. Но не оставяше сватба на беден човек от степта бе своята сладкогласна домбра и пълнеше сърцата на хората с радост.

Процеса на възпитание на родителите започва, когато това крехко създание наречено бебе се настани в тихият им дом.
Когато децата пораснат, мама и татко често се сблъскават с изобретателността им. Само за минута да отклониш погледа си от детето и ти няма да познаеш нито детето си, нито дома, в който живееш.
Знаете ли, това е нещо забележително! Главното събитие сега не е кацането на човек на Марс, а първите крачки на прохождащото детето.
Ако завариш детето се замесило се с брашното и обърнало всички съдове наоколо, навярно си „казваш“:
– Всичко каквото искаш ще ти дам, всякакви играчки, само не плачи!
Внимавайте децата те имитират в абсолютно всичко! Май ще трябва да забравиш някой „любими“ думи и да се заемеш със самовъзпитанието си.
Всеки от нас се смята за умен и добре образован, докато детето му не почне да му задава въпроси, които го поставят в задънена улица.
Детството е прекрасно нещо, не позволявайте болката и тъгата да оставят дълбоки рани в душата на детето.

По коридора се стигаше до друго помещение. В земята имаше четириъгълни дупки, от който се издигаше пара, пълни със сярна вода.

Гласът на Сандро едва се чуваше:

– Знаеш ли, че Тбилиси е започнал със сяра?

– Имаш пред вид тези изпарения тук ли? – попита го Михо.

Сандро без да отговори на въпроса, разказ древната легенда за града:

– Веднъж един цар пуснал сокола си. Птицата му преследвала тетрев. Царят дълго чакал, но не видял нито сокола, нито тетрева. Тръгнал царят да ги търси и се озовал в една горичка. Там течала вода с цвят на сяра.. Тетревът се бил удавил в нея, а соколът го последвал. Така царят открил сярна баня и положил основите на град Тбилиси, тогава се наричал Тифлис.

Сводестето помещение бе изпълнено с пара и мирис на сяра. Горещата вана беше същинска мътилка от развалени яйца. Телата на мъжете лъщяха от влагата. Сярата беше проникнала в кожите им.

– В този извор са се потапяли всички завоеватели и войни, които са завзимали този град, – обади се в мъглата от пара Сандро. – Завоевателите, когато били опиянени от кръвта и натежали от умора идвали тук.

Сандро махна с ръка на масажиста, който беше кльощав и дребен. Посочи му Михо, който токущо бе излязъл от една сярна дупка и му каза:

– Почвай!

Масажистът скочи бързо на гърба на Михо и започна да пристъпя леко като танцьор. След това пръстите на ръцете му се забиха в плътта на лежащия. Изви ръцете на Михо и костите му леко изщракаха.

Всичко вероятно изглеждаше болезнено от страни, но Михо не чувстваше болка. Под твърдите и еластични удари на масажистта Михо усети как всичките мускули на тялото му бавно се отпуснаха и се отделиха от костите.

– Стига му толкова, – каза Сандро.

Михо се изправи, цялото тяло го болеше.

– Тичай в съседното помещение и се хвърли във водата, – каза му Сандро, като го поогледа малко.

Михо изтича и се хвърли в леденостудените води на втората вана. Дъхът му секна. Крайниците му се напрегнаха и се изпълниха с живот. След това излезе и се загърна в един бял чаршав.

Сандро го погледна очакващо:

– Как си сега?

– Гладен съм! – каза Михо.

– Здрав си вече, – зарадва се Сандро, – да вървим масата ни чака.

Никой не може да отрече, че всеки преминал през болка и страдания, умее да утешава страдащите. Такъв най-добре знае, какво е да страдаш  и по-добре от другите разбира, какво преживява страдащия – физически, емоционално и духовно.

Благодарение на това, че е имал подобни преживявания, той може да съчувства и състрадава на тези, които са претърпели нещастие.

Бедите ни могат да бъдат тежки, но те могат да ни научат на много и да ни позволят да помогнем на други хора попаднали в подобна ситуация.

Нашето отношение към страданията не трябва да се ограничава само до това „да стиснем зъби и да търпим“, надявайки се всичко скоро да свърши.

Нашата цел е чрез това, което ни е достигнало, да научим някой, който на свой ред да може „да увещава и назидава … другите“.

Лени Рифенштал несъмнено принадлежи на този орден. Толкова пъти, тя се е „възраждала от пепелта“. Друг човек на нейно място просто би умрял.
Когато официално ѝ забранили да се занимава с творчество, тя заминала за Судан и рискувайки, със много страх, снимала там филм за нубийците. Материалът не я удовлетворил и тя направила фотоалбум за красотата на телата на чернокожите, което отново предизвикало скандал около името ѝ. В това, че тя снимала негри, видели нациска мотивировка.
В началото на 70-те заедно с приятелят си водолаза Хорст започнала да се гмурка в дълбините на океана. Той бил с 40 години по-млад от нея. Двамата с Хорст наели малка къщичка на Малдивите, където тя е направила повече от 2000 гмуркания. В резултат на това Лени създала своя пореден филм за тайните на Индийския океан, наречен „Впечатления под водата“. Тези, които са го видели, казват, че е много зрелищен, с неописуеми красоти от океанското дъно.
Във водата Лени не чувствала болка, която непрекъснато съпътствувала нейното осакатено тяло. На сушата тя имала с какво да се занимава. Когато се изморявала, лягала си, в затоплено легло от грейки. Спяла по два часа и отново заставала пред компютъра.
Стогодишнината си тя отбелязала с голям размах. В хотел на брега на Штарнбергерзе били поканени повече от сто гости. На вечерта били предложени пушена риба, птица със сос от трюфели и шампанско.  Пред гостите Лени Рифенщал излязла с доста предизвикателна рокля.