Една прекрасна вечер младежите и девойките се събраха в читалището. Те щяха да беседват и разискват доста интересни въпроси като:

Кой е глава на семейството?

Чии дейности са по-важни в семейството на мъжете или на жените?

Как трябва да се устрои бъдещото семейство? …..

Разбира се младежите и девойките разказаха много случаи, на които бяха станали свидетели, потвърждавайки всеки своята гледна точка. Спорът се разгорещяваше и никой не можеше да наложи едно все приемащо се разбиране на нещата.

На Росен му писна от безполезните разисквания, за това предложи:

– Хайде да направим следният експеримент.

Всички затаиха дъх и се заслушаха в него, очаквайки някаква развръзка на случая.

– Нека най-умният от младежите се ожени за най-глупавата девойка, а младежът с най-ограничените умствени възможности да вземе най-мъдрата и разсъдлива девойка.

Някои от младежите не бяха съгласни с предложението, но гласуваха и мнозинството като на шега го прие.

Минаха години и всички наблюдаваха как се развиват двете двойки.

И какво се получи? Какъв беше резултатът?

Отново се събраха в читалището, но те не бяха вече онези буйни глави, а мъже и жени на средна възраст.

Росен се нае да коментира последствията от експеримента:

– Бано бе най- глупавия и несретен човек между нас, Той се ожени за София, скромна, но умна девойка. Трябва да се отбележи, че Бано помъдря и около София се облагороди. Спря да говори и прави глупави неща.

– Интересно как се е получило така? – попита настойчиво Нико.

– Много е просто, ще ти извади очите, Нико, – реагира моментално Младена, след което поясни. – Той често питаше жена си за съвет и внимателно слушаше забележки ѝ. Така оценявайки мъдростта у хората, Бано стана един от най-уважаваните люде в нашето селище. Започнаха да го търсят за съвет и напътствие.

– А какво стана със Гана и Виктор? – обадиха се няколко глася.

– Този случай изобщо не ми се коментира, – поклати тъжно глава Росен.

– Като си почнал, карай до край, – потупа го по рамото Камен.

– Щом казваш, – дълбоко въздъхна Росен. – Виктор вместо да помогне на жена си да се измъкне от калта на невежеството, сам се натопи в нея. А и Гана нацяло деградира. Виктор се бори неуморно с глупостта ѝ, докато накрая постепенно и той оглупя.

Все пак това е приказка.

Всъщност мъжът и жената трябва да се допълват взаимно във всички области от живота си.

Николета не можеше да се справи с децата си, къщата и хаоса, който цареше в нея. Мивката бе постоянно препълнена с неизмити съдове, а наоколо бяха пръснати дрехи, чорапи и обувки, които не знаеха къде им е мястото.

Обикновено Николета се оправдаваше:

– Днес се скапах от работа. Имахме спешна поръчка и трябваше бързо да я предадем. Като се върна в къщи, ми се иска, само да легна и да спя. Но децата, домакинството …..

И тя безпомощно вдигаше ръце.

Но се случи нещо много интересно ….

Николета се прибра от работа, след поредната спешна поръчка.

Отвори вратата на дома си, а насреща ѝ се усмихна Детелина. Тя държеше в ръцете си чаша кафе и кутийка със сладолед.

– Не знам кое от двете предпочиташ, – каза Детелина и поднесе кутийката и чашата, така че Николета сама да си избере.

Нова изненада срещна стопанката на дома, щом влезе в кухнята.

– Харесва ли ти? – усмихна се дяволито Детелина. – Дойдох малко да пооправя …. надявам се нямаш нищо против.

– Не, не … благодаря ти, аз … просто …. съм изумена ….- смотолеви объркано Николета.

„Боже, но защо? – помисли си Николета. – Та Детелина има три деца и двама възрастни родители, за които се грижи. Как успява, умът ми не го побира, а дошла и на мен да помогне…“

Интересно е каква промяна може да настъпи, когато просто се появим, за да помогнем. Това би бил добър пример за децата ни.
Колко е хубаво някой да пристъпи напред и да ти каже с много любов:

– Дойдох, за да те привдигна.

Всеки се нуждае от подкрепа и насърчение.

Двама старци бяха излезли на пейката и се препичаха на неочакваното по това време слънце. Това бяха дядо Георги и постоянният му събеседник дядо Мишо.

– Божите благословения падат и над злите, и над добрите, – отбеляза Георги. – Ето и това слънце, то не гледа кой е лош или добронамерен, излива топлината си и ни радва.

– Виж, – важно се понадигна от пейката Мишо, – големите благословение идват от преливащата Божия благодат и това съвсем не зависи от характера на получателя.

– Е, – засмя се Георги, – ако здравето беше знак, че човек е праведен пред Бога, май малко ще пообъркаме нещата. Познавам мъже, които с нищо добро не могат да се похвалят и въпреки всичко са здрави като камък.

– Има разлика между среда и обстоятелства, – повдигна показалеца си нагоре Мишо. – Всеки човек си има своя среда. Именно тя отговаря на неговото настроение…..

– Всеки от нас си създава своя среда, – прекъсна го Георги, – нали сме личности. Обикновено подбираме само онези неща от обстоятелства около нас, които да ни поддържат щастливи.

– Това е една фалшива основа, която е далече от истинското християнство, – възмутено възкликна Мишо. – Да си прочел някъде в Библията да пише за „щастлив“ християнин?

– Да, там се говори само за радост, – съгласи се Георги.

– Някои смятат, че човек е щастлив в зависимост от това, което става с него и край него, но радостта никога не зависи от външните условия, – дебело подчерта Мишо.

– Ех, наборе, въпроса е как неблагополучието влияе на нашата радост и дали измерваме Божията любов чрез благословенията, които Той излива върху нас?

Мъдри старци. Задават си въпроси, над който човек наистина трябва да се замисли сериозно.

Група младежи се бяха спрели под кестена и разискваха бурно.

– Говорим за „обстоятелства, над които нямаме контрол“, – горещеше се Камен.

– Така е, – съгласи се Симо. – Ето два кораба могат да плават в противоположни посоки при една и съща посока на вятъра в зависимост от уменията на кормчия.

– Но я си представете, че корабът отива към скалите, – предложи една примерна ситуация Дамян, – просто вятърът духа натам и кормчията нищо не може да направи.

– Някой по-опитен, – леко се усмихна Спиридон, – при същият вятър ще докара кораба до пристанището, защото знае как да насочи платната и за това вятърът го води в желаната посока.

– Именно силата на Божия мир, – категорично заяви Добромир, – ще ти даде възможност да насочиш кораба по курса сред объркания ни всекидневен живот.

– Кое може да отнеме този мир от нас? – попита Дамян.

– Навярно това, че допускаме да държим на своя „здрав разум“, – предположи Симо.

– Само, когато Бог ни докосне с Неговия мир и усетим любовта Му, сме сигурни в действията си, – констатира Данаил.

Младежите се съгласиха, че това е важен извод, с който всеки от тях трябва да се съобразява.

Радан гледаше сина си Мартин как се измъчва, поради нещата, които му се случиха и му съчувстваше. Той знаеше, че синът му в това състояние едва ли ще чуе думите му, но все пак каза:

– Разбирам проблемите ти. Виждам страданието ти, но това, за което си мислиш не е най-главното.

– А кое? – апатично се отзова Мартин.

– Затрудненията в живота ти си имат причина и това са твоите грехове.

Мартин се начумери.

– Не се обиждай, а се замисли над това: Главният проблем в живота ти не е това, което ти се е случило или какво са ти причинили хората, а начинът, по който ти си откликнал на всичко това, – кротко поясни бащата.

Иронично, но без въодушевление Мартин попита:

– Защо?

– Защото не можеш да промениш това, което е станало или това, което останалите са направили, но можеш да промениш нещо в себе си.

– Грях …., – Мартин направи кисела физиономия.

– Грехът не е просто лошите неща, които си правил и продължаваш да правиш ….

– Имаш предвид лъжата и похотта? – прекъсна го заядливо Мартин.

– Става въпрос за това да игнорираш Бога, Който те е създал, да се бунтуваш срещу Него, като че ли живееш независимо от Него.

– А нима аз не решавам как точно ще живея?!

– Ето това е основният ти проблем, – поклати глава Радан.

– Поясни, но можах да схвана, какво имаш в предвид.

– При Исус дойде един паралитик и го молеше да изцели тялото му, но той подценяваше по-дълбоките копнежи на сърцето си.

– Всеки, който е парализиран, желае да проходи. Какво лошо има в това? – изненада се Мартин.

– Всеки си мисли, че ако се излекува и отърве от недъга си и всичко ще бъде наред …

– А не е ли така? – припряно попита Мартин.

– Почакай два три месеца, докато еуфорията премине, – усмихна се Радан. – Корените на недоволството в човешкото сърце се простират много по-надълбоко.

– Тогава? – в гласът на Мартин се усещаше безпокойство.

– Най-голямата нужда на паралитика бе прошката. Каквито и други нужди да изпитваме от нея имаме най-голяма потребност.