Светла и Сашо си имаха две момчета. Едното бе на пет години, а другото на седем. По-малкият се казваше Петър, а по-големия Станислав, уж на името на дядо си Станьо.

Макар, че бяха още малки, малчуганите сервираха на родителите си доста неприятни изненади.

Днес четиримата отидоха в универсалният магазин. Петър започна да капризничи и да настоява:

– Искам бонбони …. Виж тези какви са хубави…..Купете ми бонбони …..ааааааа

На Сашо му писна от крясъците на малкия и строго каза:

– Ако не престанеш, ще се върна в миналото и ще взема бонбоните, които вчера ти дадох.

Петър се стресна, а Станислав започна да се смее:

– И как ще го направиш това?

Временно Сашо изпадна в паника:

„Какво изтърсих, – мислите препускаха в главата му, като побеснели животни в зоопарк. – Ами сега какво ще правя?“

Изведнъж му хрумна доста добра идея. Сашо затвори очи и млъкна за известно време.

Обстановката бе напрегната. Двете момчета, макар и с различни чувства, очакваха да видят как баща им ще откликне на предизвикателството на по-големия.

Петър гледаше смутено, а Станислав само се усмихваше и си мислеше:

„Хванах ли те? Твоите лъжи край нямат. Но вече не съм малък и не можеш да ме баламосваш“.

Внезапно Сашо отвори очи и попита Петър:

– Помниш ли шоколадовия бонбон, който изяде вчера?

– Какво? – Петър разтревожен и объркан започна да премигва. – Вчера не съм ял шоколадов бонбон.

– Ето това е, синко, точно това исках да ти покажа ….

Петър се усмихна приветливо и каза:

– Добре, татко, ще бъда послушен. Само не ми отнемай повече от миналите бонбони, искам да запазя спомен от вкуса им.

Станислав стоеше като зашеметен. Той бе смаян и изплашен, а Светла едва прикриваше усмивката си. Тя искаше „урокът“ да си изпълни ролята.

Степан много се учудваше на това, което правеше Крум. Спираше всеки и му говореше за това, какво Исус е направил за нас хората.

– Вярно е, че като християни трябва да правим това, – мърмореше под носа си Степан, – но той прекалява. Не вижда ли реакцията на хората. Някои дори му се присмиват, а един бабанка насмалко да го ступа.

Степан бе говорел с много по-стари вярващи от църквата и бе споделял опасенията си за действията на Крум, но те го изслушваха, усмихваха се и добавяха:

– Да даде Бог на всеки да имаше неговата ревност. Ако бяха всички като него, нямаше да има на земята човек, който да не е познал Господа.

И все пак Степан не можеше да се помири с това:

– Боже, – говореше си той, – каква ти ревност! Те изобщо не му обръщат внимание и не искат да го слушат. Е, вярно е! Някой откликват, но колко са в сравнение на тези, на които е говорел?!

Степан също разказваше на хората за Христос, но някак си ги избираше.

– На този няма смисъл да му говоря, той едва ли ще ме чуе, – разсъждаваше тихо на глас той. – Виж тази леля може и да чуе нещо…

Самият Степан признаваше пред себе си, че макар и да подбираше хората, понякога и той удряше на камък.

Един ден Крум и Степан вървяха по главната улица. Крум се насочи към един мъж, който не вдъхваше никакво доверие у Степан.

Крум поговори с мъжа. Степан не чу целият им разговор, но видя, че човекът макар и уклончиво се съгласи да посети църквата.

– Какво му говориш толкова? – наежи се Степан. – Не го ли виждаш какъв негодник е? Той е такъв голям грешник!

Крум се засмя:

– Именно за това говорих с него, защото рискувам да не го видя горе на Небето.

В последно време Даря и Тони имаха големи трудности да бъдат родители. Дали защото дъщерите им влизаха в онази опасна възраст, когато децата се чувстват независими и дават отпор на родителите си?! Не знам, но проблемите във взаимоотношенията им с подрастващото поколение бяха налице.

Те нямаха повече сили за пререкания, спорове и недоизказани мисли. Бяха напълно изтощени.

Една вечер Даря предложи на съпруга си:

– Хайде да помолим Бог да ни направи такива родители, каквито трябва да бъдем.

Тони веднага се съгласи и двамата застанаха на колене.

– Господи, – започна Даря, – имаме проблем с децата, когато излизаме от къщи и ги водим на училище. Всички се разстройваме, а дъщерите ни редовно се разплакват. Научи ни как да постъпваме с тях. Искаме да бъдем такива родители, каквито Ти желаеш да бъдем…..

След молитвата на Даря и дойде чудесна идея и тя реши да я изпробва.

Сутринта в кутиите за храна на децата тя сложи по две шоколадови сърца.

Когато Нина понечи да се разплаче и прояви своя инат да излезе от колата, Даря се наведе над ухото ѝ и тихо прошепна:

– Двете шоколадови сърца, които намери в кутията си за храна не те ли подсещат за нещо?

Нина неочаквано се усмихна и дяволито погледна майка си, а сестра ѝ, която бе чула какво каза майка ѝ бързо отговори:

– Ти и татко много ни обичате. И каквото и да направим, това няма да промени чувствата ви към нас.

Постепенно нещата се промениха и двете момичета престанаха да плачат и капризничат.

Навярно си оплескал не едно и две неща, а вероятно са те предавали не веднъж, но знам едно, че твоят Баща те обича и нищо не може да промени любовта Му.

Стоян се прибра и забеляза, че жена му е нещо разстроена. Приближи внимателно към нея и я попита:

– Диди, добре ли си?

Тъй като не последва отговор, той продължи по-настойчиво:

– Какво е станало? Изглеждаш ми много отчаяна.

Но Диана наведе глава и нищо не каза.

„Милият, колко добре ме познава, – помисли си тя. – Не е нужно нищо да му казвам, но по лицето ми той прочита всичко. Не знае какво е станало, но не му е безразлично как се чувствам“.

След като децата си легнаха и двамата останаха сами, Стоян погледна жена си. В погледът му се четяха хиляди въпроси. Той не искаше нещата да останат неразрешени.

– Виждам, че те притеснява нещо, – тихо с много нежност промълви Стоян. – Какво мога да направя, за да се освободиш от това подтиснато състояние?

Дълго двамата се гледаха и мълчаха.

След това Стоян зададе точните въпроси, които помогнаха на Диана да разтовари натежалото си от проблеми сърце. Всичко, което се бе насъбрало в нея през последните няколко месеца, излезе спонтанно, но и реакцията на съпруга ѝ бе повече от добра.

Той я придърпа към себе си, задържа главата ѝ на гърдите си, обви ръце около нея и с много любов каза:

– Ти си много ценна и важна за мен. Сърцето ти е нежно и много чувствително, за това не бива да носи само толкова тежки товари.

Диди се разплака на гърдите му. Той я галеше по косата и шепнеше:

– Ти означаваш много за мен и аз няма да те оставя ….

Понякога животът ни изглежда убийствен, доста неща ни идват малко в повече. Дори и най-хубавото време от живота ни може да ни хване напълно неподготвени.

Чакащи в тъмните и сухи сезони, забравяме кои сме и на Кого принадлежим.

Важното е, че има някой, Който никога няма да се промени. И това е Исус, сигурната скала, на която можете да се опрете независимо от обстоятелствата.

Това звучи успокояващо и ни изпълва с надежда.

Пак заваля. Мирон срещна само Нако и двамата се упътиха към близкото кафене. Отърсиха мокрите си якета и седнаха на една маса близо до вратата.

– Виж, – беше се разпалил въпреки дъжда Нако, – в наше време имаме непрекъснат достъп до каква да е информация и то по 24 часа, седем дни в седмицата. Можеш да намериш това, което ти трябва в You Tube …..

– Въпреки че тези знания са полезни, – прекъсна го Мирон, – човек може да поеме твърде много ненужна информация. А нима за това сме били създадени?

– Какво лошо има в това, че получаваме информация? – изропта Нако. – Ненужна информация … за какво сме били създадени? … Дрън дрън….

– Бог ни се създал да живеем в общност, – кротко каза Мирон.

– Е, и? – наежи се предизвикателно Нако.

– Това означава, че имаме нужда от добри приятели, – обясни Мирон.

– Че защо са ми? На мен и сам ми е добре! – гордо заяви Нако.

– Ако погледнеш само приемането на информация, мога смело да каже, че това не води до никаква промяна. Ние се нуждаем от мъдрост, а такава расте в общността.

– Ако получаваш информация, това не е ли мъдрост? – попита изненадано Нако.

– Всеки може да получи инструкции как да направи това или онова, но мъдростта е нещо повече, – усмихна се Мирон.

– Повече?

– Първото нещо, за което Бог казва, че „не е добро“ е това – човек да е сам. Ние сме създадени да се нуждаем от другите. Исус разкри това за нас в Своя живот и служение на земята. Той избра несъвършени хора като нас, с които да прекара живота си. Те ядяха, молеха и служеха заедно. Защо го е направил? – Мирон предизвикателно попита Нако.

– Исус съвсем не е имал нужда от тях, – почеса се по главата Нако – и все пак …..

– Може би е искал да ни покаже, че да обичаме несъвършените хора е завидна цел или че е хубаво да имаш добри приятели.

– Приятели, – започна да мърмори Нако, – Юда го предаде, Петър се изсилваше и то не малко, а после се отрече от Него.

– Да, но Исус ги обичаше въпреки това. Можем да се поучим от такава любов.

– Колко съм ги търсил, – въздъхна дълбоко Нако, – но този, който харесвах все имаше нещо, което ме караше да го зарежа.

– Често можем да бъдем толкова вманиачени да намерим съвършения приятел, че пропускаме тези, които са пред нас. А когато сме открили поне един, трябва да го обичаме с недостатъците му така, както Исус ни обича.

– Лесно е да се каже, – сбърчи нос Нако.

– Другото предимство на общността е, че Исус не само я е основал, но е обещал да бъде сърцето ѝ.

– От къде знаеш това? – недоверчиво попита Нако.

– Сам Исус казва, че където са събрани двама или трима в Неговото име, Той е сред тях.

Това бе казано много точно и Нако нямаше какво да възрази.

– Ако се опитваш да подредиш своя живот без хората около себе си, ще се разочароваш от начина, по които се развиват нещата за теб. Ние се нуждаем от другите, за да изпълним целта си, за да открием кои сме. Трябват ни, защото те ни подкрепят, укрепват, молят се за нас, предизвикват ни и ни помагат, когато паднем и се провалим.

– Нещата могат да се объркат, – наруши дългото си мълчание Нако.

– Да, това е напълно възможно, но когато изберем да обичаме като Исус, ще осъзнаем, че се движим в правилна посока.