Един психолог е казал: „При всяка възможност, хващайте детето си за ръка! Това няма да ви отнеме много време и то ще престане да протяга към вас дланта си.
Всичко, което правим в живота на нашите деца се връща стократно.
Ако детето расте в доверие, то ще се доверява на другите. Ако малчуганът е обичан и подкрепян, той ще бъде внимателен и грижовен.
Но има грешки, които възрастните извършват под въздействието на гняв или равнодушие, без да се замислят, че това може да преобърне малката детска душа.
Ние много силно обиждаме нашите деца, когато не ги разбираме. Всеки вик, нарушение на правилата и дори пакост са зов: „Обърни ми внимание! Обичаш ли ме!“
А сега откъснете поглед от монитора и погледнете към вашето дете. Ето то е свило пухкавите си юмручета, смешно е сбърчило носле и широко се усмихва със своята беззъба уста. Дори и да е по-голямо, то също се нуждае от вашето внимание.
Детето ви обича безусловно, във всякакво настроение, когато му носите подаръци или просто защото сте негови майка и баща.
За една такава усмивка, бихте дали всичко на света!
Спомняйте си често за това и обичайте своите деца!

В един град имало много мъдър съдия. Веднъж на вратата на съдията почукал някой. Когатото съдията отворил вратата, влязал младеж, който изглеждал малко болнав.
– Влез момче, – поканил го съдията, – кажи ми какво те води при мен. Не забравяй, че аз съм съдия и мога само да съдя.
– Това ми и трябва, – казало момчето. – Аз имам брат, една година по-голям от мен. Понякога изпадам в особено състояние и започвам да декламирам поезия, пея красиви песни, разказвам интересни и прекрасни истории ….
– Но това е много хубаво, – казал съдията. – Не разбирам, защо си дошъл при мен?
– Проблема се състои в това, че брат ми записва и запомня всичко, което съм говорил, а после го представя за свое. Това, че той не е създал тези стихове и песни, аз не мога да докажа, защото когато съм в такова състояние не помня нищо. Това не ме безпокоеше много, докато двамата не се влюбихме в едно и също момиче. Тази девойка предпочете брат ми, защото той ѝ четеше мойте стихове, пееше ѝ песните, които съм създал и постоянно ми се присмиваше. Бих искал да възстановите справедливостта.
Мъдрият съдия скри усмивката си в брада си:
– Даже не знам как да ти помогна. Брат ти се е възползвал от твоето състояние за свои лични цели. Нека направим така. Аз ще ти дам моята книга „Законите на нашия град“. Това е много древна и ценна книга. Благодарение на нея градът ни процъвтява, а жителите му са щастливи. И ти ще станеш мъдър и щастлив.
Младежът погледнал големият том:
– Дори не зная как да използвам това. С помощта на тази книга, няма да мога нищо да направя, аз нямам никакви умения за това. За какво ми е чужда мъдрост?
– Ето виждаш ли, ти не можеш да използваш чуждо за свое благо. Ти каза, че твоят брат няма никакъе талан, няма елементарни творчески навици. Отдели се от него, за да няма той достъп до теб, когато в такова състояние твориш, а момичето помоли да ти помагне, когато си в такова положение, женският инстинкт ще бъде на твоя страна.
Момчето така и направило. След време време мъдрият съдия срещнал отново юношата.
– Как си сега? Как вървят нещата при теб? – попитал съдията.
– Всичко е много добре. Момичето се влюби в мен и ние скоро ще се женим. Аз започнах да припечелвам, като чета мои стихове в механата. Тя не можа да прости на брат ми за лъжата. Искам да ви попитам: Защо предложихте такъв вариант за въстановяване на справедливостта?
– Е, аз съм съдия. Възприех проблема през очите и опита на съдия. Твоят брат е крадец. Ако това е така, той заслужава наказание. Тъй като той е взел нещо нематериално, наказанието би трябвало да бъде съответстващо. Според мен, на всеки човек това, което му е нужно се дава от Бога, в пълна мяра. Но някои не разбират това и смятат, че не им е дадено достатъчно, за това вземат чуждото, едва дишайки под тежестта на това „чуждо“. Когато човек седи на своето място, той създава около себе си свят пълен с хармония и щастие, а когато се намира на чуждо място, той сее около себе си беди и нещастие.

Процеса на възпитание на родителите започва, когато това крехко създание наречено бебе се настани в тихият им дом.
Когато децата пораснат, мама и татко често се сблъскават с изобретателността им. Само за минута да отклониш погледа си от детето и ти няма да познаеш нито детето си, нито дома, в който живееш.
Знаете ли, това е нещо забележително! Главното събитие сега не е кацането на човек на Марс, а първите крачки на прохождащото детето.
Ако завариш детето се замесило се с брашното и обърнало всички съдове наоколо, навярно си „казваш“:
– Всичко каквото искаш ще ти дам, всякакви играчки, само не плачи!
Внимавайте децата те имитират в абсолютно всичко! Май ще трябва да забравиш някой „любими“ думи и да се заемеш със самовъзпитанието си.
Всеки от нас се смята за умен и добре образован, докато детето му не почне да му задава въпроси, които го поставят в задънена улица.
Детството е прекрасно нещо, не позволявайте болката и тъгата да оставят дълбоки рани в душата на детето.

Виждала съм хора, които са се мислили за велики, като са подражавали на един или друг свой идол, но как стоят нещата с животните?
Дали в подражанието на някои от нашите действия, живоотните наистина влагат някакъв умисъл? Чесно казано и аз не знам.
Снимките, който видях ме накараха да се замисля върху подражанието.
Ето ви питомец, който предпочита да стой на две лапи, вместо на четири, както е обичайно.
В даден момент котаракът се изправя и замислено гледа в далечината. За какво ли мечтае?
– Той е много мил котарак от всички, които съм виждал досега. Малко е странен, но е много добър, – казва стопанинът на котарака .
Стопанинът на Джордж е споделил снимки в Интернет на своя любимец.
Невероятно замислена физономия за котарак, не мислите ли?

По коридора се стигаше до друго помещение. В земята имаше четириъгълни дупки, от който се издигаше пара, пълни със сярна вода.

Гласът на Сандро едва се чуваше:

– Знаеш ли, че Тбилиси е започнал със сяра?

– Имаш пред вид тези изпарения тук ли? – попита го Михо.

Сандро без да отговори на въпроса, разказ древната легенда за града:

– Веднъж един цар пуснал сокола си. Птицата му преследвала тетрев. Царят дълго чакал, но не видял нито сокола, нито тетрева. Тръгнал царят да ги търси и се озовал в една горичка. Там течала вода с цвят на сяра.. Тетревът се бил удавил в нея, а соколът го последвал. Така царят открил сярна баня и положил основите на град Тбилиси, тогава се наричал Тифлис.

Сводестето помещение бе изпълнено с пара и мирис на сяра. Горещата вана беше същинска мътилка от развалени яйца. Телата на мъжете лъщяха от влагата. Сярата беше проникнала в кожите им.

– В този извор са се потапяли всички завоеватели и войни, които са завзимали този град, – обади се в мъглата от пара Сандро. – Завоевателите, когато били опиянени от кръвта и натежали от умора идвали тук.

Сандро махна с ръка на масажиста, който беше кльощав и дребен. Посочи му Михо, който токущо бе излязъл от една сярна дупка и му каза:

– Почвай!

Масажистът скочи бързо на гърба на Михо и започна да пристъпя леко като танцьор. След това пръстите на ръцете му се забиха в плътта на лежащия. Изви ръцете на Михо и костите му леко изщракаха.

Всичко вероятно изглеждаше болезнено от страни, но Михо не чувстваше болка. Под твърдите и еластични удари на масажистта Михо усети как всичките мускули на тялото му бавно се отпуснаха и се отделиха от костите.

– Стига му толкова, – каза Сандро.

Михо се изправи, цялото тяло го болеше.

– Тичай в съседното помещение и се хвърли във водата, – каза му Сандро, като го поогледа малко.

Михо изтича и се хвърли в леденостудените води на втората вана. Дъхът му секна. Крайниците му се напрегнаха и се изпълниха с живот. След това излезе и се загърна в един бял чаршав.

Сандро го погледна очакващо:

– Как си сега?

– Гладен съм! – каза Михо.

– Здрав си вече, – зарадва се Сандро, – да вървим масата ни чака.