Научният сътрудник от Института по екологичните проблеми и измененията на климата Джеси Ковалски възнамерява да прехвърли пингвини от Антарктида в Арктика през есента на 2015 г.

През последните няколко години броят на пингвини на Южния полюс рязко се е съкратил. Това се дължи на по-ниските средни температури.

Суровата Антарктика заплашва съществуването на тези животни.

Служители от института смятат, че е възможно да започне заселването на пингвини в Арктика, където поради глобалното затопляне средната температура расте.

Арктика може да осигури по-добра база за храна на пингвините, отколкото Антарктида.

За транспортиране на птиците ще бъдат закупени специални хладилни камери. За заселването ще бъдат избрани най-здравите и издръжливи индивиди от императорските пингвин, пет женски и пет мъжки.

Според учените, най-доброто място за аклиматизация на пингвините е архипелагът Земята на Франц Йосиф.

Родителите Брамс били доста странна, но много щастлива двойка. Когато са се оженили, баща му е бил на 24 години, а майка му на 40.

Освен това тя накуцвала, с единият крак и това от страни изглеждало много болезнено.

Въпреки това, бащата на Брамс Йохан Якоб е направил добър избор.

Съвместният им живот бил много щастлив и почти 40 години те живели в любов и съгласие. Били радостни и весели до самата си смърт.

Голяма грижа за Петрана и Васил бе съдбата на по-малкия им син Желязко. Повече от две години беше без работа. Все не можеше да си намери мястото в живота. Желязко бе чувствителен и нежен по природа, но дали заради несполуките или неудачите му беше доста груб в общуването си с хората.

Живко осъзнаваше цялата трагичност и жестокост на обстановката, сиромашията и бедността, отчаяната битка за оцеляване, за това предприемаше какви ли не комбинации, от груба, непосилна физическа работа до поправка и продажба на стари, износени коли втора употреба, което правеше с приятеля си Наско.

Всички тези работи бяха свързани с много неизвестни, но когато имаше макар и слаб успех, нямаше по-щастлив от него. Щом влезеше при родителите си, ще се усмихне, ще извади малко пари и ще каже:

– Изкарах малко, купете нещо за ядене…..

Понякога пазаруваше сам и донасяше найлонова торбичка, подаваше я на майка си и казваше:

– Сготви нещо вкусно от това, защото съм гладен като вълк.

За съжаление тези мигове бяха много редки. Понякога не му плащаха и го разиграваха и целия му труд отиваше напразно. Всичко това сгъстяваше болката и мъката в ежедневието.

След всяко поредно „неплащане“ Живко се връщаше омърлушен в къщи, сновеше от стая в стая и мълчеше.

Родителите му загрижено го питаха:

– Какво се е случило?

Той нервно отговаряше:

– И да ви кажа, с това няма да се променят нещата … не можете да ми помогнете …

– Откажи се от тези коли, щом те лъжат и не ти плащат според уговореното, – съветваше го баща му.

Живко махаше с ръка и казваше:

– Ще се оправя, не ми се бъркайте! Не съм малък.

Понякога в дома им го търсиха непознати. Те имаха подозрителна външност, лицата им не вещаеха нищо хубаво. Живко ги посрещаше на врата, обличаше се бързо и тръгваше с тях.

Родителите му оставаха разтревожени и стояха нащрек, докато се прибере.

Един път, когато се прибра много късно вечерта майка му каза

– Не издържаме, Желязко. Така повече не може да продължава ….

– Какво правиш? Къде ходиш? Майка ти и аз ще се поболеем от притеснение и безпокойство, – добави баща му.

Обстановката се нажежи, искрата пламна, Желязко не издържа и се разкрещя на родителите си:

– Оставете ме намира! Да не мислите, че ми е лесно! В това напрежение съм толкова объркан и разтревожен. Мислите ли, че в такъв напрегнат и объркан живот няма и аз да се разболея, някой рак да хвана ……

Тримата стояха безпомощни и омърлушени, а Желязко се чувстваше двойно по-виновен, защото изпусна нервите си и се разкрещя на родителите си.

Това е съдбата на много младежи в България, които си блъскат главите и не намират изход от положението. Някои успяват да заминат в чужбина, но не всички успяват и там ….

Един пастир бил много горд и честолюбив. Той гледал винаги да се покаже и изисквал към себе си специално уважение и почест.

Веднъж тръгнал да посещава членовете на църквата си. Отишъл при една възрастна християнка. Когато го видяла, тя му казала:

– Заповядайте, влезте и седнете!

Пастирът очаквал многословен и възторжен прием. Обикновеното отношение на старата жена засегнало гордостта му и той важно казал:

– Нима не знаете, че аз съм пастир? Като служител Христов, дойдох да поговоря с вас. Аз се грижа за спасението на душа ви.

– Ако наистина сте служител на Исус Христос, тогава трябва да бъдете като Него кротък и смирен, – казала старицата.

Пастирът се сконфузил, разговорът съвсем не потръгнал и той си тръгнал. Грижейки се за душите на хората, той бе забравил своята, която бе дълбоко затънала в калта на егоизма, честолюбието и гордостта.

Любовта на човек към себе си, без любов към Бога, ближния, брат и враг, го обрича на вечна изолация.
Честолюбието е стремеж за добиване на по-високо о почетно положение, жажда за известност и слава.

Както ръждата разяжда желязото, така честолюбието съсипва сърцето на човека. Не е достоен за честта този, който я търси.

Гордостта е майка на пороците. Тя винаги е нещастна, а смирението е винаги благополучно и безопасно.
Пастирът е брат в Христа. Когато говори пред членовете на църквата, той е слуга на Бога. Там, където отсъства разбиране за братско равноправие и братолюбие, пастирът не може да избегне поражението.

Пастирът е призван да изявява Исус Христос.

Били атакувани три села на брега на езерото. Убити са 16 души. Бойците не са използвали огнестрелно оръжие, за да не привлече вниманието на военнослужещите от Баги.

Всички жертви са били граждани на Чад.

Епископът на епархията Гор Розарио Пио Рамоло е заявил, че през последните месеци атаките са се засилили в Чад, в резултат на което са загинали 70 човека, а 200 са ранени.

Ислямски атаки са извършвани главно в Нджамена, столицата на Чад и на границата с Нигерия.

Терористичните актове и нападения, според експерти, са в отговор на серия от мерки, предприети от правителството на Чад, срещу дейността на „Боко Харам“ в района на езерото Чад.

Езерото е граничната зона на три съседни държави: Нигерия, Чад и Камерун.

„Президентът на Чад Идрис Деби обяви открита война на ислямистите – каза епископ Рамоло – и тези актове са свидетелство за това. Преди това екстремисти не са действали само в Чад, а само на границата с Нигерия“.

Властите смятат, че някои ислямисти се крият под прикритието на бежанци от Централно африканската република или завръщащи се от там. Поради това съвсем наскоро в страната е било забранено носенето на всякакви покривала на лицето, от рода на никаб и бурка.