Испанската художничка Йоланда Домингес е направила експеримент, по време на който е установила, какво виждат децата на фотографиите в модните списания.

По време на експеримента на децата показали фотографии на Dior, Pepe Jeans, Miu Miu and Alexander Wang. На снимките моделите били в различни пози и облекло.

Интересното е, че мъжете на фотографиите децата са възприемали като герои или босове.

Например, за снимка, на която бил сниман националният отбор на Германия по футбол, едно от момчетата казало, че мъжете приличат на герои, а момиче предположило, че те са много щастливи.

А за жените, обикновено децата казвали, че чакат помощ, в нетрезво състояние са или нацяло са мъртви.

На една от снимките, на която имало момиче, което седяло на улицата, прикривайки лицето си с ръце, едно момче предположило „Тя се чувства самотна и гладна“. Друго от децата предположило, че момичето е изплашено.

Според резултатите от експеримента, Йоланда Домингес е заявила, че даже децата чувстват неравенството между жените и мъжете в модната индустрия.

Така художничката се е опитала да привлече общественото внимание към този проблем.

Ваш приятел никога не казва истината. Пред него има три картинки с числата от 1 до 3. Той си избира една.

Вашата задача е да разберете, какво число е изтеглил, като му зададете само един въпрос.

Трудно, нали?

Тук не се изисква време, можете да мислите колкото си искате. Важното е, да успеете!

Ако много се затруднявате или не ви се мисли, ето един от възможните отговори.

Отговор:

Помолете приятелят си от числото, което е избрал да извади две, а след това да раздели единица на получената разлика.

Вашият въпрос е: „Отговорът  положително число ли е“?

Ако приятелят ви отговори „да“, той е изтеглил 3, ако отговорът е „не“ е 1, ако приятелят ви каже „не зная“ е 2.

Веднъж пред вратата на богат дом дошъл един просяк. Почукал и помолил:

– Моля дайте ми хляб.

Стопанинът на дома му казал:

– Бог знае, че нямам хляб. Аз не съм пекар.

Тогава просякът казал:

– Дайте ми тогава парче месо или малко сланина.

– Аз не съм месарски магазин, – отговорил стопанинът.

Чувайки този отговор, просякът помолил:

– Тогава дайте ми малко брашно.

– Да ви приличам на мелничар? – попитал собственикът.

– Тогава ми дайте поне една чаша с вода, – с надежда казал просякът.

– Ти сам виждаш, че нито река, нито поток минава през двора ми.

Тогава просякът влязъл малко навътре в къщата и започнал да пикае.

– Какво правиш? – извикал собственикът.

– А за какво друго може да послужи дом, както вие казвате, в който не може да се намери абсолютно нищо? – отговорил просякът.

Веднъж Иванов бил на гости на Александров, празнували поредната награда.

Събрала се изключително мъжка компания, нямало изобщо жени. Към полунощ всички гости си тръгнали.

Иванов е много разсеян човек и затова си помислил, че той е домакинът и че не той, а Александров му е дошъл на гости.

Александров като забелязал, че Иванов не бърза да си тръгва, го поканил в кухнята, за да изпият по едно кафе.

Като възпитан човек Александров не можел да каже на Иванов, че вече е време да се прибира, Иванов мълчал по същата причина.

Накрая Иванов не издържал и казал:

– Късно е вече, ако искате мога да ви предложа колата си. Ще пристигнете у дома си в пълен комфорт ….

Когато всичко се изяснило, двамата дълго се смели на разсеяността на Иванов.

Когато влезе във входа, чу глас зад себе си:

– Ани!

Тя замръзна на мястото си. Не смееше да погледне назад. Гласът отново се обади:

– Ани!

Най-накрая реши да се обърне. От сенките се появи дребна фигура. Дрипаво облечен старец, със сплъстена брада и изкаляни галоши.

– Татко, – каза Ана.

Той, нейният баща, стоеше пред нея и не смееше да я докосне. Само я гледаше и ѝ се любуваше.

– Все още си така красива, – каза баща ѝ. – Виждам, че си се устроила добре.

Ана пристъпи напред, целуна го и отстъпи крачка назад. Чудеше се какво да му каже.

– Дядо ти умря, – каза баща ѝ.

Ана го хвана за ръката и го поведе нагоре по стълбите. За нея това посещение бе неочаквано.

Когато влязоха в апартамента, тя веднага го отведе в кухнята.

– Навярно си гладен, – каза Ана, – ей сега ще ти изпържа яйца.

Постави тигана на котлона и започна да бърка яйцата. Ана погледна баща си и го попита:

– Как ме намери?

– Когато излезе от къщи, научих от една моя позната, тук в града, къде си отседнала, – въздъхна баща ѝ. – Понякога тя си идваше на село и разказваше за теб.

Ана си спомни за леля Донка, с нея много често се засичаха в квартала.

– Не искам да ме връщаш у дома, – погледна умоляващо Ана баща си в очите.

– Ако исках да те прибера, – засмя се баща ѝ, – щях да дойда много по-рано. Но през цялото време знаех къде си и какво правиш.

– Очаквах да ме нахокаш, – наведе глава Ана. – Нали казваше, че по-добре е човек да умре гладен, отколкото да продава тялото си.

– Не се отказвам от думите си, – тъжно я погледна баща ѝ. – А нима нямаше да съм прав?

Ана го огледа добре. Едното му око бе покрито с бяла пелена, навярно нацяло не виждаше с него. Беше се стопил. Тя знаеше, че е на 57 години, но изглеждаше на 75.

– Не, нямаше да си прав, – каза Ана.- По-добре е, човек да е жив.

– Може би имаш право.

Ана изненадано погледна баща си.

– Не се чуди, – започна да обяснява баща ѝ.- Вече не съм толкова уверен в тези неща, както едно време. Остарявам.

Мъката по нея го бе съсипала, но едно Ана разбра и то бе доста болезнено.

Той се бе провалил във възпитанието на дъщеря си и тя бе кривнала от правия път. Но най-лошото беше, че тя смяташе това за правилно и нямаше никакво угризение на съвестта.